lovec.bg - Начало
logo safari-logo
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ

Разкази
time 11:50
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ
01 Oct

Предговор от Роберт АТАНАСОВ:

Запознах се с Нешко, както наричаха Неждет Амзов, преди много години, когато гостувах в ловно стопанство „Борово“ в Родопите. Изолираната ловна хижа, в която дори нямаше ток, създаваше неописуем уют, допълван  от гостоприемството на братя Амзови и техните семейства.

Още първите ми впечатления бяха, че съм попаднал сред истински ловци, от които мога да науча много. Те не пазеха знанията за себе си, а бяха готови да ги споделят със сродни души.

Наскоро разбрах, че Нешко е починал. Обадих се да изкажа съболезнования на неговия брат Себайдин, с когото също сме приятели. Той ми сподели, че на смъртния си одър брат му е помолил да намерят негови записки, оставени в едно чакало, и да се погрижат за тях. Това са били едни от последните му думи.

Читателите на „Български ЛОВЕЦЪ“ ще имат честта и удоволствието да научат за ловните приключения на един истински родопски ловец, от когото могат да почерпят много опит.

 

 

 

Идеята се заражда в началото на месец декември 2008 г. Дотук имам отстреляни 44 вълка...

 

Предговор от Неждет АМЗОВ:

Тази идея отдавна витаеше в главата ми, но по ред причини и най-много поради това, че от лов и други задължения не можах да отделя време, дълго отлагах писането.

И ето, един ден напук на всичко реших, че е дошло време за това - доста отстреляни вълци се събраха и трудно възвръщах спомените и преживяванията си отпреди 15-20 години, а наистина всичко това си заслужава да се знае.

В продължение почти на 20 години съм се раздавал в името на живата природа. Цената на това раздаване беше голяма, а именно здравето ми, което загубих безвъзвратно...

 

Всичко започна в един октомврийски ден през 1990 г., когато отстрелях първия си вълк. Всичко стана като на шега. С големия си брат Ружди бяхме в „Борово“ - той трябваше да провери дали в ловния дом всичко е наред, защото зимата при нас е сурова.

Аз се сетих, че бяхме заложили един умрял вол преди една седмица на близкото чакало в „Сърнешка  поляна“ и реших да отида да проверя какво става. Беше 15:00-15:30 ч. следобед. Приближавайки чакалото, видях, че пред мене се вие облак от черни гарвани. Взех да се досещам, че става нещо и започнах да се движа по-предпазливо. Колкото повече се приближавах, толкова повече гарваните грачеха и създаваха една картина, която ме караше да съм съсредоточен. Все повече изгарях от желание да узная от какво е причинена тази тревога на черните птици…

Пред мене стоеше старото чакало. Стълбата му беше здрава и реших стъпало по стъпало леко да се изкача, за да мога да видя мършата. На четвъртото стъпало пред мен се откри гледка, от която изтръпнах: два вълка късаха стръвно от месото, а над тях кръжаха стотици гарвани.

Сърцето ми заби  силно, но аз трябваше да се успокоя, за да мога да стрелям. Седнах за няколко секунди на стъпалото, но не… не става... Реших, че нямам време. Дръпнах предпазителя и опрях пушката на парапета на стълбата. Прицелих се във вълка, който беше срещу мен... Стрелях... Вълкът изквича като куче и започна да се върти на място. Успях още веднъж да го кача на мушка и стрелях повторно - това беше и краят на първия ми отстрелян вълк и началото на моята вълча „кариера“.

Не можех да повярвам... Не мога да ви опиша емоциите, които бушуваха в мен - десетина минути не бях на себе си, дори не видях накъде избяга другият вълк.

След като се ококорих, отидох да видя какво съм направил. Разстоянието беше около 130 метра. Стрелях с карабина „Бърно“ и затова първата ми работа беше да видя къде съм уцелил хищника. Когато доближих до вълка, облакът от гарвани се разпръсна и настъпи една ритуална тишина... Стоях пред звяра и не вярвах на очите си. Първото, което се сетих да направя, беше да се похваля на големия брат. Хванах вълка за единия крак и за нула време, без да се усетя, го бях довлякъл до ловния дом. Брат ми не искаше даже и да повярва. Усещах в очите му нотки на завист...

Оттук-насетне се започна. Щом има първи, трябва да има и втори. Това се случи една вечер, когато останах на „Балабанлии“ да наблюдавам дивеча. Захраних хранилките на двете чакала в „Тосун кара“ и „Кара буруни“ и се върнах в „Балабанлии“. Това беше някъде към края на октомври 1990 година, две седмици след отстрела на първия вълк.

Трябва да призная, че преди мен малкият ми брат Себайдин беше отстрелял три вълка - един на „Алан дере“, един на „Карлък“ и един на „Узун чайър“. Големият ми брат имаше два вълка на малък „Узун чайър“ и един спорен между него и Себайдин на големия „Узун чайър“. Това се беше случило поради факта, че работехме в различни стопанства и  в териториите, които аз държах, много рядко се въртяха вълци.

Трябва да поясня, че появата на вълци по тези места стана през 1985-1986 г. След цели 23 години последният вълк е бил отстрелян от фотинския ловец Джемали Амзов–Докторето през 1962 г. Това си го спомням като дете на 8 години. Убитият вълк беше изложен в селото и който каквото можеше даваше на ловеца за награда (яйца, фасул, вино, ракия и др.).

И така, да си дойдем на думата как се случи отстрелът на втория вълк.

Бях в чакалото на „Балабанлии“ и близо два часа наблюдавах. Дойдоха една група елени и си тръгнаха. Стъмни се и аз вече не можех да виждам добре, затова реших да си тръгвам. Тъкмо слизах по стълбите и чух от горно „Балабанлии“ силен вой на вълци. Беше толкова силен, че целият изтръпнах... За първи първи път чух как вият вълци и реших да се върна обратно в чакалото. Затворих леко вратата, седнах на нарчето, отворих прозорчето и зачаках. С всяка изминала минута виенето се усилваше - явно посоката им на придвижване беше към мен. По едно време ги чувствах много наблизо – на около 300-400 метра.

Целият нащрек, наблюдавах внимателно пътя на „Тосун кара“, като предполагах, че ще минат по него. Първоначалната тъмнина се разсея и можех да виждам един участък от пътя на около 70 метра.

Воят на вълците изведнъж спря и настъпи глуха тишина, но аз продължавах да следя с готовност за стрелба. Изведнъж се появи една сянка, която се движеше по пътя. Не можах да определя дали е вълк или лисица. Нямах бинокъл и гледах през оптиката на пушката. Доста се двоумях дали да стрелям или не. Почти 50 метра следвах сянката с пушката, когато изведнъж тя изчезна от погледа ми. Видях друга сянка, по-голяма, в която вече различих вълка. Вкарах го в оптиката и около 10-15 метра се прицелвах, след което натиснах спусъка. Гръмнах и сянката изчезна.

Постоях така около пет минути и реших да сляза и да видя какво съм направил. Изгарях от мерак, аджеба, дали съм го отстрелял. Имах едно мижаво фенерче, с което отидох до мястото. Какво да видя: бях повалил хищника!... Не можех да повярвам на очите си - това беше един от най-големите и стари вълци, които бях виждал! Едва успях да го кача на УАЗ-а.

Сутринта се намирах на върха на славата - поздравления, черпавка от моя страна, както се полага за отстрелян вълк.

Третият и четвъртия вълк отстрелях за една нощ. Беше средата на месец ноември 1992 г., пълнолуние. Бяхме заложили един кон за стръв на „Балабанлии“. Не бях ходил няколко дни да проверя има ли нещо нащервено. Разбрах от братята ми, че са чакали една вечер, но нищо не дошло.

На следващия ден реших да проверя какво става. Имаше малко снежец и още по пътя към „Балабанлии“ видях дири от вълци. Замислих се как така не са посетили мършата. Когато приближих към стръвта, забелязах, че половината кон е изяден и така реших да остана вечерта и да чакам.

През деня захраних другите чакала. Два-три часа походих, обаче времето не ми минаваше. Взех да ставам все по-нетърпелив - кога ли щеше да се мръкне, за да зачакам…

Както и да е, ноември месец дните са къси и следобед към 4:00 часа се качих на чакалото. Започнаха да идват елени, кошути, но като че ли това не ми правеше никакво впечатление... исках колкото се може по-бързо да се стъмни.

Лека-полека започна да се мръква. Лунните сенки на дърветата започнаха да се очертават. Вдясно от чакалото се подаде една сянка и в първия момент помислих, че е вълк. Целият изтръпнах, но след като животното се измъкна от сянката, видях, че е лисица и се поуспокоих. Лисицата отиде до стръвта и без никаква предпазливост започна да дърпа. Извадих пушката и от прозорчето на чакалото се прицелих, но бързо се отказах, решавайки, че ако има наблизо вълк, ще го подплаша.

Не мина много време и лисицата изведнъж се изплаши и избяга. Замислих се: тук става нещо. В същия момент гледам: откъм пътя за „Кара бурун“ се подаде един вълк. Веднага посегнах към бинокъла да го разгледам по-добре и какво да видя: голям вълк върви леко и направо към мършата. Сърцето ми се разтуптя, като че ли за първи път виждах вълк и в следващия момент направи той един кръг и се върна там, откъдето беше дошъл.

Аз не бях на себе си. Упреквах се, че направих голяма грешка, имах възможност да стрелям, а не го направих. Обвинявах се и не можех да изляза от ситуацията, която ми се случи.

Унесен в мислите си за това, неусетно се търкулна още един час. Луната се показа малко повече и стана по-светло. Чак сега се сетих, че в раницата имах ракия и че само тя ще оправи нещата. Раницата беша зад седалката в чакалото. Исках без никакъв шум да я взема до мен и затова трябваше да стана. При изправянето си погледнах през прозорчето и видях как вълкът идва от същото място. Седнах обратно на местото си. Очите ми не се отделяха от звяра и наблюдавах всяко негово движение. Ситуацията отново се повтаряше. Сърцето ми отново се разтуптя - борех се със себе си и гледах да се успокоя.

Вълкът направи същия кръг, но този път тръгна към стръвта. В този аз момент реших, че няма какво повече да чакам и с едната ръка бавно-бавно отворих прозорчето. Дотогава всичко вървеше добре, но когато подавах пушката от прозорчето, леко чукнах черчевето. Вълкът чу шума и начаса спря. Беше на десетина метра от стръвта. За мен друг шанс нямаше. На всяка цена трябваше да стрелям. Вече го търсех с оптиката на пушката. Хищникът беше вече на прицел, макар и не в удобна поза - с главата срещу мен. Прицелих се в гърдите и стрелях. Вълкът разпъна предните крака и падна по корем. Гледах го с бинокъла и не вярвах на очите си. Мислех си, че щях да избързам с ракията и че сега вече е редно да я взема - най-сладката глътка след такава слука.

И така, глътка по глътка, продължих да чакам. Това решение го взех, защото дирите, които видях през деня, никак не бяха на един вълк и хранех някаква надежда, че може да дойде и друг.

Да ловуваш на хищници е истинска наслада. Стига ти само разтоварващата самота. Какви ли не мисли му минават на човек през главата - от мечти до преживявания, а като прибавя и нощната горска картина… просто ми е бедна фантазията да опиша мига. Всичко това обаче мигновено се изпарява при появата на интелигентния и хитър вълк. И това и се случи...

Към 23:30 ч. още в далечината забелязах появата на два вълка, които идваха откъм „Аяклийско дере“. Първият беше по-дребен - изглежда беше вълчица водач, а на 30 метра зад нея се движеше едър мъжкар. Посоката им на вървене беше към стръвта, но те изведнъж я промениха и се насочиха натам, откъдето беше дошъл първият вълк.

От моя страна последваха мъчителни минути чакане, не смеех да мръдна. Навън беше толкова тихо и светло от лунната светлина, че си мислех, че двата вълка няма да се решат да рискуват да доближат стръвта. Това ми съмнение се подсилваше от факта, че и отстреляният вълк стоеше на десет крачки от нея.

Изминаха около двадесетина минути и по-дребният вълк излезе от сянката на едно дърво. Извървя тридесетина метра и се върна обратно до дървото, където трудно го виждах дори с бинокъла.

След малко се повтори същата картина. Аз взех да губя търпение, вече беше и много студено, а аз не бях облечен за продължително чакане. Реших, че ако вълкът отново излезе от сянката, ще стрелям. Отворих безшумно прозорчето на чакалото и се приготвих. Чаках около десетина минути, ставаше все по-студено и в момента, в който реших, че ще се отказвам, хищникът се измъкна на светлото. Не ми трябваше много време, качих го на мушка и стрелях. Вълкът изрева и взе да се върти на едно място. Стрелях още един път, но явно не успях да го закача и животното тръгна през дивечовата нива по посока, от която бяха дошли. При третия опит да стрелям патронът заседна в цевта… Гледах как вълка се отдалечава, а аз не можех да изкарам празния патрон - умрях от яд! Животното изчезна, а аз чак след десет минути успях да изкарам празната гилза. Заредих пушката, взех фенерчето от раницата и първата ми работа беше да проверя там, където бях стрелял, дали има следи от кръв.

Когато отидох до мястото, видях, че от двете страни на дирята като фонтан е пръскало кръв. Веднага реших, че вълка няма къде да е отишъл вълка – в този сняг всичко се вижда и трябваше да го намеря. На около 400 метра от мястото, където бях стрелял, намерих хищника под един смърч - издал богу дух. Радостта ми бе голяма. Не можех да се побера в кожата си. Натоварих и двата вълка на УАЗ-а и по пътя довърших каквото беше останало от ракията, мислейки, че съм на седмото небе.

Сутринта овациите и поздравленията бяха за големия майстор - за една вечер два вълка. Оттук-нататък това чакало на „Балабанлии“ стана втори дом за мене.

 

Следва продължение… Веднага:
http://lovec.bg/stories/view/1004

Автор: Неждет Амзов
Галерия снимки
Коментари
брой
185
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
15511
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ
12172
Разкази
attach 01.10.2014 | 11:50
Най-гледани