lovec.bg - Начало
logo safari-logo
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ (II част)

Разкази
time 12:05
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ (II част)
01 Oct

Ще ви разкажа и за втората двойка отстреляни вълци пак на Балабанлии.

Имахме една група от двама ловци - наши постоянни клиенти по линия на ловния туризъм. Тогава беше декември месец 1995 г. Ловците бяха дали заявка за благороден елен, дива свиня и дива коза. Водеха ги братята ми, а аз ловувах на вълци.

 

Същата вечер имаше много хубава луна и сняг, виждаше се сякаш бе денем. След като изпратих ловците на лов, аз поех пътя за „Балабанлии“...

Дълго чаках, но без никакъв резултат. Беше много светло и тихо. В такова време хищникът не рискува, но аз съм мераклия човек. Можех да си стоя в ловния дом, да си пия ракията, да гледам телевизия и да се бъзикам с преводачката, но сърцето ми не го позволяваше. Аз съм роден за ловец и още преди да мръкне съм на чакалото.

И втората вечер нямаше резултат, но забелязах в края на горичката, додето ми стигаше погледа, една сянка. Сигурен бях, че е вълк. Това нажежи още повече страстите.

На третата вечер се настаних още по-рано. В началото настъпи промяна във времето. Заоблачи се, поомекна малко и като че ли предчувствах, че този път ще е по-различно. На човек какво ли не му минава през мислите в този дълъг период на чакане, когато само очите ти мърдат и следят всяко движение в очакване на късмета?... Всичко това се изпари за миг от главата ми в момента, когато на 40 метра от мен видях хищника. В първия момент не можех да взема решение как да действам. Ако отворя прозорчето на чакалото, ще ме усети.

Вълкът беше седнал и бе отправил поглед не към мършата, а към мен. Гледах го, като си мислех, че ме вижда или усеща. Не предприех нищо, докато той не се размърда. Това продължи около 20 минути. Тогава вълкът реши да направи някакво движение. Не беше по посока на стръвта, а по-скоро се отдалечаваше. Използвах момента да отворя прозорчето и без да губя време, го взех на прицел. Позицията не беше подходяща за стрелба. Виждах задницата и гърба на животното, а разстоянието беше около 180 метра.

Изведнъж звярът промени посоката, завъртя се и пак седна срещу чакалото. Това беше моят шанс. Прицелих се добре и стрелях. Не мръдна, сякаш го препарирах с този изстрел. Чак след около една минута падна на дясната си страна. Радостта ми бе голяма. Мислех си как щях да сгреша, ако бях избързал. Бях много доволен и утехата беше в първата глътка ракия. Почувствах едно разтоварване, което не мога да обясня - това трябва да се преживее, за да се разбере.

Всичко това се случи около 11 ч. преди полунощ, но мисълта да продължа да чакам не ме напускаше. Времето беше меко и можех да издържа още три-четири часа. Много е трудно чакането. Сядаш от четири следобед до един-два часа през нощта, а понякога и до сутринта, без да мигнеш, ако искаш да имаш успех. 12-14 часа са много, но човек свиква и придобива опит.

Аз продължих с чакането. В обсега на другия прозорец бях сложил захранка за другия дивеч. Около половин час след стрелбата започнаха да се нижат групички от елени и кошути. Струва ми се, че виждаха вълка, но това не ги плашеше. Усещаха неговия край, усещаха човешката грижа за тях... някак като че ли цялата природа си отдъхна от набезите на поредния звяр.

Всички тези мисли в главата ми се изпариха, когато елените побягнаха от захранката и зърнах по пътя откъм Тосун кара да се приближава друг вълк. Нямаше какво да мисля повече. Докато беше по-далече, трябваше да отворя прозорчето, да изкарам цевта на пушката и да бъда готов за стрелба. Така и направих.

Вълкът беше на върха на стрелката на оптиката. Чаках добра позиция за стрелба и добре, че я получих, защото той ме усети и реши да промени движението си. Използвах този момент и стрелях. Хищникът падна, но в следващия момент се окопити и тръгна само с предните крака, влачейки задницата си. Опитах се да стрелям повторно, но патронът заседна и не можах да изкарам празната гилза - за втори път ми погаждаше този номер. Въпреки всичко внимавах да следя посоката на движение на вълка. Изкарах ножката от раницата и успях да махна празната гилза. Сложих друг патрон и с малкото фенерче тръгнах по вълка. Първата ми работа бе да видя дали има много кръв и да разбера къде съм го ударил. Намерих мястото. Имаше много кръв и се виждаше в снега как е влачил задницата си. Разбрах, че съм го ударил в гръбнака и няма къде да ми избяга.

След стотина метра преследване усетих неговата безпомощност. Беше тръгнал по едно дере и нямаше сили да излезе от коритото. На снега всичко се виждаше като на книга.

Дерето беше много стръмно, имаше малки водоносчета и паднали дървета. Много трудно се придвижвах. Фенерчето започна да свети по-слабо, а и самото дере е много тъмно. В началото се надявах, че много бързо ще настигна ранения хищник, но това не стана така лесно. Той усещаше, че съм по следите му и с последни сили пълзеше напред.

Познавах много добре мястото и взе да ми минава през ума, че тази гонитба може да продължи повече време. Дерето по-надолу беше такъв джендем, че в тази тъмнина едва ли щях да мога да се върна…

В този момент ми дойде друга мисъл. Точно на това място реката правеше завой и аз реших да не преследвам вълка, а да пресека пътя му. Така и сторих. Набързо пресякох завоя. Първата ми работа беше да разбера дали вълкът е минал оттам. Ако беше така, на по-тесните места трябваше да има диря, а такава нямаше. Значи бях успял да го изпреваря!

Тръгнах срещу течението и на не повече от 150 метра очите на ранения хищник светнаха. Намираше се в едно вирче и с последни сили се мъчеше да излезне от водата. Направи два неуспешни опита и се отказа. Приближих се на пет метра от него. На фона на светлината от фенерчето очите му светеха като прожектори - не се предаваше. Реших да не го мъча повече и да го гръмна още един път. Прицелих се, но не можех да виждам през оптиката, която се беше намокрила по време на преследването. Реших да го доближа още малко, за да може, почти допирайки пушката, да го гръмна. В този момент вълкът започна да трака със зъби и ако имаше повече сили, би тръгнал на отмъщение срещу мен. Беше страшна картина!

Прицелих се в него и стрелях - не можах да го уцеля. Заредих наново и пристъпих още две крачки. Стрелях повторно. Този път бях улучил хищника, който се строполи във водата. Всичко свърши... но аз още чувствах ехото на изстрела.

Изчаках още малко, през което време фенерчето угасна напълно. С големи усилия успях да издърпам вълка от вирчето. Оставих го на върха на един дънер, за да може да получи възмездие от останалата жива природа за деянията си. Но възмездието дойде и за мен - без фенерче в този зандан, ходейки слепешком от дърво на дърво, за два часа с голяма мъка можах да се добера до джипа. Прибрах се в „Борово“ с един вълк към 4 ч. след полунощ. Опънах го пред вратата на ловния дом изморен и много доволен, чувствайки се на върха на успеха. После отидох да спя.

Събудих се на другия ден към десет часа. Всички ме чакаха за поздрав. Разказах им какъв лов съм направил тази нощ, а те не искаха да повярват. Чужденците ловци Валери и Рихард от Германия изявиха желание и те да дойдат, за да изнесем вълка от дерето. Когато слезнахме до долу и после, като се изкачвахме, не можех да повярвам как съм могъл в тази тъмнина, през тези скали, през тези стръмнини да проследя животното и да стигна до успешен край. Обяснението е едно и много просто – това е заради вродената силна ловна страст, сравнима само с вълчата.

До ден-днешен пазя снимките и кадрите, заснети с професионалната ми камера, които по-късно монтирах във втория и третия филм за „Борово“.

 

Следва продължение… Веднага:
http://lovec.bg/stories/view/1005

Автор: Неждет Амзов
Галерия снимки
Коментари
брой
224
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани