lovec.bg - Начало
logo safari-logo
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ (III част)

Разкази
time 12:10
БАШ-ВЪЛЧАРЯТ (III част)
01 Oct

Изредиха се доста години. Ловуването на хищници стана моя най-голяма страст. Всяка година отстрелвах по три-четири вълци, но едва ли ще мога да разкажа за всеки от тях.

Няма как да забравя единия отстрелян от мен вълк. Следващият разказ ще е за него - най-трудния ми лов.

 

Това се случи през един мартенски ден на 2004 г. Вечерта бях останал на „Балабанлии“ да чакам, но нищо не дойде. Сутринта реших да обходя едни припеци, където снегът беше по-малко. Оставих джипа на „Тосун кара“ и се спуснах към „Шабанова каба“. Хубав и слънчев мартенски ден беше. Бях решил два-три часа да се поразходя и да се прибирам. Не бях взел със себе си храна.

Още преди да слезна на „Шабанова каба“, на две места видях пресни вълчи дири. Явно през нощта бяха обикаляли и това ме накара да внимавам. Друг път, докато слезна дотам, виждах доста дивеч, а сега нямаше почти нищо. Това ме караше да си мисля, че вълците може да са наблизо и трябва да съм по-внимателен. Това и правех. Погледът ми шареше, очите ми бяха на четири и се стремях да не изпускам нищо от погледа си.

Слезнах на „Шабанова каба“ и поседях на едно местенце за около двадесет  минути, но не успях да видя нищо. Двоумях се да отида ли по-надолу или да се връщам, но нещо отвътре ми говореше да продължа да се спускам. Така и направих. Продължих пътя си надолу до едно много стратегическо местенце, от което имаше много добра видимост. Още когато погледнах към първото било без сняг, пред погледа ми се мярна нещо червеникаво. Веднага посегнах към бинокъла и какво да видя - един вълк, опънал се по корем по посока към мен и лежи! Пулсът ми се учести, но разстоянието беше около триста метра и не ми се искаше да рискувам, затова реших да се доближа още. Мястото, на което се намирах, беше такова, че накъдето и да тръгнех, вълкът щеше да ме усети.

В този момент на около 15 метра пред мен видях един пън. Реших да допълзя до него и да стрелям от упор. С огромна предпазливост и бавни движения допълзях до пънчето и нагласих пушката. Пулсът ми вече се беше нормализирал. Виждах вълка през оптиката и се молех само да не мръдна встрани. Нямах търпение, прицелих се и гръмнах. Хищникът се превъртя един път и падна. В същия момент зад него изскочи друг вълк и побягна надолу. В рамките на няколко секунди и отстреляният с помощта на предните си крака тръгна пълзешката след другия. Аз нямах възможност да стрелям още един път и поех надолу след тях.

Когато стигнах до мястото, на което беше прострелян вълка, видях, че има много кръв. Тръгнах по нея. Мислех си, че докато стигна до реката, ще намеря хищника. Нищо подобно. Стигнах реката и кървавата диря се изгуби. Продължих още 500 метстотин метра надолу по течението с надеждата да открия нещо, но уви. Върнах се отново до мястото на последната кървава следа и се замислих, че с такава рана хищникът няма как да премине през реката. Въпреки това реших да погледна с бинокъла отсреща и какво да видя - кръв и дири!

Реката беше голяма, водата - леденостудена, но страстта и желанието ми надделяха над всичко. Събух ботушите, съблякох панталона. В едната ръка с дрехите, а в другата с пушката преминах през реката... Облякох се, обух ботушите и тръгнах по кървавата диря. По всичко личеше, че раната е смъртоносна, защото хищникът, явно пълзейки с предните си крака, оставяше много кръв. Но и друго ми направи впечатление: покрай дирята на ранения вълк видях и други следи. Досетих се, че това вероятно беше сватбуваща двойка. Бях ранил женската и мъжкият нямаше така лесно да я изостави. В мен се породи мисълта, че покрай женската мога да отстрелям и мъжкаря. И започнах преследването.

Понеже следите водеха до едно дере с много нападали дървета, на мен ми беше много трудно да следвам хищниците. На едно място успях да зърна ранения вълк, но не можех да стрелям.

Времето напредваше и след около час щеше да се мръкне. Чувствах някаква умора, понеже това преследване продължаваше вече почти шест часа, а имах и два часа и половина път за връщане. Но адреналинът надделяваше над умората и аз хранех надежда, че ще настигна раненото животно.

И така и стана. Почти на мръкване забелязах вълка на около 40 крачки пред мен. С един изстрел всичко свърши. Звярът падна и захапа език. Гледката беше страхотна, но аз нямах време да й се наслаждавам - чакаше ме много път. Свалих колана от панталоните, завързах вълка с него и така започнах да го влача. Предстоеше ми отново да премина реката, но този път заедно с отстрела, а вече мръкваше.

Добрах се до реката. Вече беше и по-студено. Огледах се дали имам друг избор да мина отсреща, но, уви, такъв нямаше. Пушката - през рамо, ботушите, панталона и чорапите - в една ръка, а с другата трябваше да влача вълка. Със сетни усилия успявах да се движа в студената вода, но на едно място се подхлъзнах и намокрих и ботушите, и чорапите. Ситуацията стана още по-тежка, но въпреки всичко успях да премина.

Оставих вълка под една ела. Аз бях с изчерпани сили... Духаше студен вятър. Нямах сила да продължа... Краката - мокри, цял ден гладен, шестчасово преследване, една година и три месеца след тежка сърдечна опрация, пълен мрак, мисълта, че това е последното ми ловуване... Правех по две-три крачки. Нямах сила за повече, а трябваше да извървя два километра до джипа. Но човешката воля прави чудеса. Няма спиране. Спреш ли, само за десет минути си замръзнал и това е краят...

В 11:00 ч. през нощта, с божията помощ успях да се добера до джипа. През ума ми минаваше само една мисъл: „Благодаря на Аллах, че пак ще мога да ловувам...“

Прибрах се вкъщи към 12:30 ч. през нощта. Жена ми, като ме видя, се уплаши: „Виж се какъв си, целият си пребледнял-пожълтял, все едно излизаш от ада…“ Това бяха думите й. Разказах й всичко и тя само каза: „Ти си луд! Оперира се от сърце и живееш втори живот. От днес-нататък вече живееш трети, но ако продължаваш така, ще станеш за храна на гаргите някъде…“

На следващия ден изпратих няколко човека от колегите да изнесат вълка. Те чуха разказа ми. Не им се вярваше, защото за това, което се случи, бе необходима огромна ловна страст, която стои над всичко останало.      

Автор: Неждет Амзов
Галерия снимки
Коментари
брой
213
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани