lovec.bg - Начало
logo safari-logo
Смъртта е милост

Разкази
time 22:03
Смъртта е милост
07 Oct

         Жегата през август се усещаше особено силно на площада на родопското градче. Пълното безветрие, нетипично за района, допълваше усещането.

         Група мъже, прибрали се от лов на пъдпъдъци, бяха захвърлили раниците си на земята. Ловните им пушки висяха окачени по пироните и чеповете, с които щедро бяха осеяни стените на местната кръчма. През последните няколко години /откакто новият собственик се зае да я разработва/ заведението за “обществено напиване” се превърна в сборен пункт на трите дружинки от територията на малкото градче. Тук ловците се събираха да разменят патрони, да купят или продадат куче, да потърсят чифте “втора ръка” и въобще – за купища други полезни неща. Най-силно обаче ги привличаше възможността да чуят невероятни ловни истории, както и да намерят “компетентна” аудитория за своите приключения. Естествено голяма част от разказите биваха плод на фантазията. От време на време се споделяше къде са били видяни следи от мечка, къде е чут глухар да токува или къде има изядена от вълците кошута.

Както винаги най-информираният от всички биваше  кръчмарят. Той самият обаче не беше ловец. Поне нямаше ловен билет. Повечето му клиенти не си задаваха въпроса защо той се интересува от техните разкази толкова много. Тези, на които правеха впечатление влечението и познатията му в областта на лова, го отдаваха на любопитство. Всъщност местните горски, в частност Гъзара и Кура /както всички ги наричаха/, подозираха в бракониерство човека зад бара. Но досега не го бяха засичали или хващали. Молбата му за ловец бе отхвърлена по “някакви” съображения от шефовете, но той пък някак прекалено спокойно прие отказа, като се имаше предвид слабостта му към лова.

         Уморените от жегата и ходенето ловци отпиваха ледената бира и разпускаха. Утрешният ден бе работен и никой не бързаше да се прибира у дома си. Разложението бе пълно.

         Пред кръчмата спря каруца и от нея слезе човек.

  • Ей, момчета, как е слуката? – запита насядалите той.
  • То пък една слука... От десет човека седем пъдпъдъка за цяла сутрин тичане... – отвърна някой.
  • Едно време биехме по десетина-петнайсет на човек – заоправда се възрастен ловец.

Това естествено беше чиста лъжа, защото високопланинските поляни и ниви никога не са били оптималната среда на тези птици.

Кръчмарят се усмихна отегчено и продължи да си бърше чашите. Той много добре знаеше, че пъдпъдъкът е по-скоро изключение, отколкото правило. Виж, кеклик имаше в изобилие. Нищо чудно тези лицемерни “тупани” да бяха започнали лова на кеклици предсрочно. Негласно всеки стреляше по всичко, като се криеха един от друг. Интересното ставаше, когато някой хванеше колега в издънка. Започваше  едно повсеместно възмущение, последвано от “топене” пред представителите на ръководството на дружинката и на горското, което пък обикновено завършваше с глоби, порицания и временно лишаване от ловни права. Почти всички вършеха золуми и бракониерстваха, но принципът “Да не те хващат, пък прави каквото щеш!” действаше с пълна сила.

Прекрасната природа в района даваше убежище на много видове животни и птици и насмогваше засега да бълва още и още, но докога ли щеше да продължи крехкото равновесие? “Благородната” инициатива сред местните ловци “Да остъклим  колкото може повече животни!” беше започнала да си казва думата. Под “остъкляване” подразбирай прибиране в буркани.

Докато  разсъждаваше на тая тема, “нашият човек”, кръчмарят, дочу следните реплики:

  • И колко бяха на брой елените?
  • Казвам ти, за момент ги видях, но поне пет-шест бяха, като притичаха от края на поляната към гората – отвърна каруцарят.

Кръчмарят наостри слух. Дори затвори очи, за да позволи на ушите си да чуят по-добре.

Елените се появяваха инцидентно и нямаше постоянно място, където можеше да бъдат засечени. Явно мигрираха и се връщаха само за брачния период тук, защото в района изобилстваше от кошути. В началото на октомври “ергенското парти” приключваше и рогачите отпрашваха към високите и по-затънтени места.

За кой ли ловец богатата корона на елена не е един от най-желаните трофеи?...

  • Към “Кемерите” ви казвам, след старото “Кале” – дочу най-сетне кръчмарят.

...

Време е да си призная. Кръчмарят съм аз – Козята Брада. Може би, прочитайки името на местността, някои мои съграждани ще се сетят за истинското ми име. За това ще им “помогне” и споменаването на кръчмата, както и периодът, за който става дума. Предполагам, че е достатъчно да се появи и един брой от вашето списание и аз ще имам неприятности с горското. Доколкото знам обаче, в нашия градец списанието все още не е стигало. Затова ще се върнем на моя разказ.

Поемах информацията за появилите се елени, както сухата гъба попива вода. Вече правех планове как жена ми ще ме замества в кръчмата и още утре, понеделник, ще последвам стадото. Признавам си – бях обзет не само от ловна страст, но и от известна суета: да притежавам трофей от благороден елен.

Знаех как да подходя към мястото. Познавах добре района. Привечер вятърът сменяше посоката си и духаше нагоре по дерето.  Дори и в безветрен ден като последните няколко пак имаше сравнително силно течение, което носеше човешката миризма и предупреждаваше чувствителните ноздри на животните за неканени посетители. Трябваше да направя голяма обиколка и да се спусна от горната страна на реката, която пълзеше в дерето. “Лъсваше” обаче един проблем – как да мина от горната страна, като трябва да се движа по пътя с незаконния “Маузер” в ръка. Преходът отиваше към двайсет и пет-шест  километра, осемнайсет от които по асфалтов път.

Още същата вечер се добрах до тайното скривалище при старата чешма и взех оръжието. Старата военна карабина под калибър 8 х 57 вдъхваше увереност на самочувствието ми като стрелец, но въобще не ставаше за скрито пренасяне. Без приклада се събираше идеално в калъф от въдица, но каква стрелба щях да направя без приклад?

Скоро намерих разрешение на проблема. Отрязах приклада. Свалих металния затилък и пробих дупка почти до края. Сложих в нея силен магнит. Монтирах парче желязо с правоъгълен профил на предната част. Пробих в приклада отвор със същата форма и сглобих двете части. Полученото подобно устройство стоеше неочаквано стабилно. Изискваше се усилие двете части да се разделят, но сглобяването ставаше бързо.

Рано сутринта приготвих раницата си за излет, пъхнах една въдица в калъфката, така че да се вижда и потеглих. Знаех че няма да видя животните преди седем-осем часа, но пътят бе дълъг и не исках да изпусна добрата слука заради неправилно разчетено време. По-добре да изчакам на място и да се движа бавно по местата за варда, отколкото потен и запъхтян да троша  клони из цялата гора.

Още в ранния следобед се оказах близо до “Кемерите”. Отдалечената местност предлагаше хубави пасбища за елените. Наоколо нямаше дърводобив или овчари, така че мястото обещаваше много в ловно отношение.

Пих вода от кристално чистата река – нямах напиване. Такава вкусна вода те кара да пиеш дълго без прекъсване. Започнах да се местя тихо и предпазливо. Оглеждах за пътеки, по които са се движили елените. Държах оръжието на предпазител, готово за стрелба. Намерих място върху скала, надвиснала върху две пресичащи се дивечови пътеки. Рядката гора ми откриваше видимост към горска поляна, към реката под мен, а вляво погледът ми спираше на трийсет метра в гъст боров подраст. Какво и да имаше там не можех да го видя. Хубавото беше, че докато не излезе от боровия подраст и животното не би могло да ме забележи. Стоях на това място почти пет часа. Като изключим обаче две катерички и няколко сойки, нищо друго не премина. Вече си мислех, че не съм избрал подходящото място. По-добре да си взема багажа и да тръгна на ход.

Понечих да се изправя, но някакво движение вляво над мен, откъм гъстия подраст, привлече вниманието ми. Бавно извърнах глава. Малко храстче не ми позволяваше да видя какво се движи на по-малко от трийсет метра над мен. Животното правеше бавна стъпка и изчакваше почти минута преди следващата. Такова поведение е характерно за повечето хищници. Погледът ми успя да пробие през клоните на храстчето. Вълк! С изпъната напред шия, с бавни, внимателно прокрадващи се крачки, хищникът дебнеше нещо. Проследих погледа му. След настойчиво взиране разбрах какво дебне – същото, което и аз – елените.

Пет елена бавно навлизаха в гората откъм поляната. Най-отзад вървеше стар мъжкар, вероятно преминал своята четиринайсета година. Той привлече погледа ми, защото, независимо от уморената стойка и измършавялото си тяло, носеше на главата си най-прекрасния трофей, който някога съм виждал, а може би и въобще ще видя занапред. Почти не обръщах внимание на другите елени. А те бяха изваяни всички като по калъп – едри тела, широки гърди и гърбове, красиви и симетрични рога с по шест-седем шипа. Но те за мен не бяха нещо особено. Рогачът зад тях, бащата, не! – дядото на всички елени, той ме беше омагьосал...

Над мен вълкът направи нова крачка. Петте животни вървяха по пътеката и щяха да минат на петнайсет метра от моята скала. Хищникът ги наблюдаваше, но едва ли щеше да ги атакува, освен... Освен ако не е сам. Потърсих с поглед другарите му. Подобно на сенки, високо над мен, почти към билото, видях още три вълка. Вероятно имаше и още, които обаче в момента не откривах. Изпитах страх. Елените скоро щях да ме доближат. Трябваше да реша бързо: да стрелям ли по “стареца” или да убия вълка до мен?

В следващите секунди станах свидетел на нещо, което едва ли ще преживея отново. Отдолу, откъм дерето на реката, се отделиха два вълка, които до този момент не бях видял. Без да се прикриват, те атакуваха групата елени. Трите вълка под билото вече бяха отсекли пътя за отстъпление, но без да се издават. Първоначално младите елени спряха на място, душейки тревожно въздуха с високо вдигнати глави. След това поеха обратно, носени леко от силните си крака. Докато наблюдавах бягството им, си мислех, че ако не бяха попаднали в засада едва ли вълците щяха да ги настигнат. В този момент трите вълка под билото се спуснаха към своите жертви и ги обградиха. Елените се заблъскаха един в друг. Единствено старият рогач се обърна към преследвачите си, сведе рога за атака и с неочаквана за възрастта си пъргавина нанесе светкавичен удар на най-близкия хищник. Ударът намери звяра неподготвен и той излетя като парцал във въздуха. С нисък гърлен рев старецът възвести победата си. Това даде кураж на младоците и те на свой ред наведоха рога, опрели задниците си една в друга. По този начин те пазеха уязвимите си задни сухожилия. Вълците ги обикаляха, но не смееха да повторят грешката на своя събрат, който явно береше душа. В този напрегнат момент пристигна едрият мъжкар. Явно той бе “алфа”, водачът.

Винаги съм мислил, че вълците имат доста стройна и йерархично подредена организация на глутницата.

Щом първоначалният им план не сработи сто процента, хищниците веднага смениха тактиката. Започнаха да атакуват привидно, оставяйки кръга леко отворен. Даваха възможност на елените да побегнат, за да могат да ги разединят. “Алфа” почти не участваше в атаките. Той стоеше малко над полесражението и само от време на време се включваше. Чакаше своя момент. Неслучайно бе станал водач. Силата на първия е само едно от качествата. Добрата преценка на ситуацията и бойният опит са по-важни.

Не можех да взема решение по кой да стрелям. Бях дошъл, настроен да се сдобия с трофей от елен. Вълк досега не бях убивал, но го усещах като по-второстепенен трофей. Тогава още не можех да преценя, че вълкът е истинският трофей за един ловец.

Потдали се на изкушението да избягат от опасността, четирите млади елена се втурнаха напред. Старият рогач се намираше най-отдолу и пътят му бе отрязан от водача на глутницата, който сега със скок се хвърли към гърлото. Еленът се дръпна и  хищникът не успя да уцели точното място за удушване. За сметка на това два от вълците се впиха отзад в задните крака на жертвата си.

Бях спрял да мисля за трофеи и лов. В момента мислех само за справедливост. Прицелих се в единия от двата вълка и стрелях. От вълнение дръпнах спусъка малко рязко. Куршумът удари високо предния десен крак на “зъбльото”. Той отхвърча, държейки се само на парче кожа.

 Очаквах, че след гърмежа всички ще побягнат. Излъгах се. Никой не ми обърна внимание, освен осакатеният звяр, който, скимтейки, се въртеше в кръг, опитвайки се да отхапе крака си.

Опитах се да вкарам втори патрон в цевта, но лостът го поведе накриво. Докато се опитвах да извадя застаналия накриво патрон, от вълнение отворих пълнителя и пружината падна. Бързо го сглобих и наредих отново патроните. Незная колко време ми е отнело, но животните бяха още там. Без да се прицелвам прецизно, гръмнах втори път. Видях как куршумът удря в корема един от другите вълци и едва тогава всички ме чуха! Побягнаха. Еленът пое надолу  към реката. Куцаше. В края на гората прицелих още един зъбльо, който се отдалечаваше по права линия от мен на около деветдесет метра. Куршумът се вряза в тила му и животното преметна задницата си през глава, без да помръдне след това. Мозъчен изстрел! Моментална смърт! Погледнах за останалите. Бяха изчезнали. Дори ранените ги нямаше. Жалко, тъкмо влязох във форма!

Потърсих стария елен. Видях го все още там – до реката. Явно раните му бяха по-сериозни, отколкото предполагах. Той не можеше да изкачи стръмния отсрещен бряг, нито да се върне към мен. Наближих го бавно. Животното ме гледаше безпомощно. Огледах раните от десетина метра. Предният му крак кървеше високо. Кървеше и вратът му. Задните крака бяха много по-зле. От единия липсваше голямо парче  кожа и костта се подаваше, другият беше вдигнат във въздуха със скъсано сухожилие – беше ужасно наяден. Това животно нямаше да оцелее дори до вечерта. Щеше да стане плячка и на лисиците. Беше ми жал - едно уморено, старо животно, осъдено да умре днес. Запитах се: по-добре ли е да го оставя в мъки да бъде изядено от хищниците или по-добре сега да прекратя жизнения му цикъл... Логиката и етиката ми казваха да го сторя. Аз още не можех да го направя. Искаше ми се да бях стрелял още в началото по вълка-водач, но моята алчност за двата кокала, стърчащи от главата на благородното животно, ме разколеба.

Свечеряваше се. Имах двайсет и пет километра път обратно. Каквото правех, трябваше да е скоро. Сега. Вдигнах оръжието. Преди това погледнах големите очи, от които страхът беше изчезнал. Натиснах спусъка и затворих очи едновременно.

Чак сега осъзнах, че ми е останал само един патрон. Вероятно, привлечена от миризмата на кръв, глутницата ще се върне. Дори не можех да одера елена. Отрязах главата и я закачих с големи усилия на едно дърво. Беше ми гадно.

Черепът и рогата, както щеше да се окаже впоследствие, тежаха сухи 14,200 килограма. В този момент това не ме вълнуваше. Впоследствие осъзнах какъв ценен трофей притежавах, но никога не му се радвах и не изпитвах гордост. Все си спомнях за онези очи, в които нямах смелост да погледна, когато натисках спусъка.

 

P.S. Върнах се на другия ден, за да прибера трофея – вълците бяха изяли почти цялото тяло. Добре, че не останах! Намерих само един убит вълк – ударения в главата. След време разбрах, че овчари са намерили умрял вълк, уцелен в корема с карабина.

Автор: Роберт АТАНАСОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
224
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани