Мъглата, затулила красивите Източни Родопи, застрашаваше благоприятните изгледи за успешен лов.
 

Предишният слънчев ден ловувахме на ход и слуката ни следваше неотлъчно. Групата от осем стрелци за пореден път се представи успешно. Бяхме поканени от директора на стопанството Николай за годишния селективен лов на лопатари. Още в петък бяха отстреляни осем животни, между които един мъжки лопатар с приличен трофей. На вечерята ловците оживено споделяха впечатленията си от деня. Безспорен успех пожъна Тоди, който отстреля от 198 метра бяла кошута, бягаща доста бързо. Седеммилиметровият му куршум попадна в главата на кошутата и излезе през врата й. Като  свидетел на случилото се, аз лично бях силно впечатлен от този изстрел. Само до преди два-три месеца Тоди се чувстваше неуверен в стрелбата си. Но редовните тренировки и бързото възприемане на даваните му съвети скоро бяха го превърнали в доста добър стрелец. Същия ден, по-късно следобед, заедно с него успяхме да доближим още една кошута албинос. Албиносите са много красиви животни, но не са устойчиви на заболявания и зарази. С оглед да се предпазят популациите и да се предотврати раждането на други албиноси, е препоръчително такива екземпляри да се отстрелват. На ход успяхме заедно да издебнем хубав трофеен лопатар с няколко кошути. Едната от тях отново беше бяла. Самият лопатар, перспективно животно, можеше да даде добър трофей, но след година-две щеше да бъде още по-ценен. Взехме решение да се отстреля кошутата албинос. Бях сигурен в стрелбата на Тоди и с интерес наблюдавах реакцията на животното. Издебване – по учебник. Вятърът – право в лицата ни. Разстоянието /замерено с лазерен далекомер/ - 169 метра. Животните пасяха на открито и бяха спокойни. Деветкратното увеличение на бинокъла ми даваше възможност да ги наблюдавам детайлно.

Прозвуча изстрел и едновременно с това кошутата се строполи. Останалите животни се раздвижиха обезпокоени, но понеже продължавахме да стоим прикрити, те не побягнаха панически. На бавен ход, с чести спирания, стадото се изнесе извън полезрението ни. Приближихме повалената албиноска. Куршумът, 7 мм Rem. Mag. Norma Orix, бе пронизал сърцето й. Дотук – добре! Само дето трябваше да пренесем животното няколко километра, вървейки пеша. Поради тежкия терен предложих на място да изкормим вътрешностите, за да си спестим част от товара. Докато ловният ни водач Ерджан се зае с тази процедура, аз отрязах дебел клон, дълъг около 2,5 метра, и на него окачихме кошутата.

Връщайки се към колата, на пътя ни изскочи лисица. Карабината на Тоди бързо намери удобното си леговище на рамото му. Без да се забавя с прицелване, той възпроизведе изстрел. Ударена ниско /в задната част на корема/, лисицата остана на място. Когато я огледахме отблизо, видяхме огромната дупка по продължение на гръдния кош, откъдето бе излязъл проектилът. Стигнахме до хижата. Впоследствие чухме и разказа на Камен, който също бе имал успешен лов. Провеждайки селекция на кошути, той също бе отстрелял две. За издебването на мъжки лопатар обаче двамата с водача му бяха положили доста усилия. Точно когато се прокрадвали зад едно било, смятайки че изненадват мъжкарите, видяли как последния от тях се скрива. За момент животното спряло и се обърнало, за да погледне преследвачите си, сякаш да им се подиграе. Това била и последната грешка в живота му - тежкият куршум от .375-калибровата карабина на Камен се “запознал” с конструкцията на врата му.

За сведение на читателите искам да кажа, че след като лично прегледах раните на трите животни, отстреляни с калибър .375 H&H, установих, че поражението на месото е значително по-малко, отколкото със 7 Rem. Mag.. Това доказва правилото, че тежкият калибър с умерена скорост убива по-бързо и прави по-малко щети на месото, отколкото бързите куршуми от рода на 7 Rem., .300 Win. Mag., 6,5 x 68, .243 Win. и други подобни. Естествено, не всеки стрелец приема спокойно отката на .375 H&H, но ако се ловува на големи трофейни животни /глиган, елен и мечка/, си заслужава да поемеш еднократно един “конски ритник”, вместо да се вреш по храстите и деретата в търсене на ранени зверове.

Вечеряхме и легнахме рано. Всички бяхме уморени от дългите преходи през деня. Очакваше ни ранно ставане и дълъг преход пеша.

След кратка и лека закуска се качихме по джиповете. Точно до мястото на гонката нямаше да можем да стигнем – теренът бе силно пресечен. Последните няколко километра трябваше да извървим пеша – не само заради терена, а и за да не подплашим дивите прасета и вълците в района.

За наше щастие мъглата остана в ниското и ние облекчено поехме към пусиите. Групата ни бе от 12 човека /недостатъчно за “връзване” на такъв голям район/. Въпреки че почти половината от групата бяха млади ловци, дисциплината и старанието им да се движат безшумно дадоха добър резултат. В добро темпо тихо заехме набелязаните места. Николай и Дичо подбираха стратегическите постове за засада, съобразявайки се с това между тях да няма пряка видимост. Това е основно правило за избягване на инциденти от случайни изстрели! След като примеше поста си, всеки ловец продължаваше с групата, за да види къде стои и колегата му, а след това се връщаше обратно.

Тази тактика е полезна и защото в непознат район гостът се запознава с особеностите на релефа – в рамките на своя пост и в близост до него.

Очакваше се първата пусия да продължи поне около четири часа. Викачите тръгваха отдалеч и им трябваше доста време, за да “претърсят” гората.

Докато заемахме позиции съседната дружинка от с. Нановица явно започна да гони. Някои от по-младите ловци в групата ни присвиха недоволно устни – в смисъл, че сме закъснели. Аз и Николай обаче се спогледахме доволни. Мислехме си едно и също: “Ако са започнали да гонят преди нашите, то дивечът ще се “набие” право при нас!”.

На мен ми се падна да пазя в гъсто обрасъл район с високи преплетени храсти и дъбова гора. Вдясно от мен имаше просека, през която можех да виждам до 80 метра. Отпред и вляво обаче храстите ме лишаваха от възможност да виждам на повече от 25 метра. Знаех, че това не е идеалната позиция за стрелба, но пък гъстакът обещаваше повечко дивеч. Изрових изсъхналите листа под краката си, докато стигна до почвата – така намалявах възможността за шум, който можех да вдигна. Облякох триизмерно маскировъчно наметало и камуфлажна мрежа за лице, изработени по поръчка във фирма “Аполо”. Сложих и ръкавици.

Редно е тук да информирам скептиците, че първото нещо, което издава визуално присъствието на човека, не са цветните дрехи, а голата кожа – обикновено лице и ръце.

След тези приготовления огледах бавно терена и седнах ниско на земята. Така релефът зад мен щеше да скрива силуета ми и нямаше да изпъквам на хоризонта. От голяма полза ми бяха горетексовите панталони, които бях обул. Те ми позволяваха да седя дълго на влажната земя, без да се намокря. Подпрях се удобно, положих карабината в скута си и се подготвих за няколкочасово чакане без движение.

За този излет носех карабина “Блазер R-93”, с черен полимерен приклад, оптика ZEISS с увеличение от 2,5 до 10 пъти, и 50-милиметров обектив. Калибърът, на който се бях спрял, бе .243 Win., а боеприпасът – “Федерал Класик Hi-shock”, чийто 5,2-грамов куршум излиташе от 52-сантиметровата цев с 940 м/сек. Вярвах в прецизността на това оръжие, защото през септември т.г.  с него успях да отстрелям 32 чакала от различни дистанции.

Чувах гоначите от Нановица и хвърлените пиратски бомбички. Нашите още не бяха започнали.

В този момент от първи пост се чу изстрел. “Вероятно по хищник”, помислих си. При добре организираните гонки на пусия винаги първи излизат вълците, след тях – лисиците, следват самотните глигани, после – елените и сърните, а последни са суриите от диви свине. Понякога редът е по-различен и големите глигани се “натискат” до последно в гъстака, но това е по-рядко като явление.

След изстрела нищо друго не се случи цял час. За мое най-голямо разочарование вятърът смени посоката си и задуха от мен към гоначите. Със сигурност в близките 300 метра животните от тази посока вече знаеха за моето присъствие. Поривите на вятъра ту се усилваха, ту намаляваха, но посоката им оставаше почти непроменена. Моите опасения се доказаха от стадо лопатари, които “избиха” под мен, но усетили присъствието ми, излязоха на безопасно разстояние. Успях само да мерна няколко от тях между дърветата. Разстоянието помежду ни бе около 70-80 метра. И без друго нямаше да стрелям.  Утешавах се, че съм дошъл за вълци или прасета. Даже безперспективното ми положение ме накара някак да се отпусна – напрежението от очакваната среща си бе отишло.

Сепна ме плътен и мощен изстрел. Помислих си, че късметлията сигурно е Камен. Оръжието му не можеше да сбърка! Отговори му с дубле “Бенели”-то  на Сашо. После – тишина... “Оттам е минала глутницата! Това беше! Няма да ги видим повече в тази пусия!”, приех аз фактите. Сякаш за да ме опровергае, в този момент под мен излая кошута. Знаех, че кошутите лаят само ако видят вълк. Това означаваше, че в пусията все още ги има!...

Слаб шум от стъпкани листа наблизо ме накара да обърна поглед в тази посока, без да помръдвам дори с глава. На трийсетина метра пред мен гъстите храсти скриваха туловището на голям мъжки вълк.

За първи път при подобна среща сърцето ми не заби учестено и аз не се развълнувах. Едрата глава на звяра се завъртя и очите му невиждащо се плъзнаха през мен. Явно маскировката ми вършеше работа за момента, но докога ли? Миризмата ми със сигурност вече бе достигнала до животното. Сърдитият му поглед красноречиво показваше едно: “Аз съм господарят тук!”. Черните бакенбарди му придаваха демоничен и страховит ореол. Някакви си досадници бяха нарушили спокойствието му. Сега се опитваше да избегне срещата, но беше готов и за сблъсък. Вълкът отново погледна към мен. И отново не ме забеляза. Докато той въртеше главата си, бавно вдигнах карабината си към него. Знаех, че нямам почти никакъв шанс да прокарам лекия и бърз куршум през сплетените клони. Имал съм подобен случай, при това тогава използвах далеч по-тежкия .308-ми калибър. Сега смятах да изчакам животното да тръгне и ако то минеше през пролука, тогава...

В този момент зад черния вълк започнаха да излизат един след друг като сенки още пет вълка. В бързата преценка на ситуацията определих една женска, като най-малко прикрита от растителността. Още докато тя се движеше, я поведох в оптиката, която, за мое щастие, държах на четирикратно увеличение. Ако увеличението бе минимално/2.5/, нямаше да мога да видя вероятните препятствия по пътя на куршума, ако пък бе по-голямо, нямаше да мога да обхвана изцяло животното.

С леко усилие на показалеца освободих 2200-те джаула енергия по посока на целта. Вълчицата моментално реагира, правейки висок подскок с извито като дъга тяло. В следващите секунди вече навсякъде около мен тичаха вълци в различни посоки. Чувах припряните им стъпки в шумата, но за да ги видя отново, се наложи да се изправя. Неусетно бях презаредил. Явно опитът си казваше думата. Прихванах тичащия водач, който имах честта да зърна първи от глутницата. Изстрелът от около 25-30 метра покоси едрото животно, но вероятно в ключицата, по-напред, отколкото трябваше, защото, след превъртане презглава в шумата, то побягна надолу към дерето. Докато го търсех някъде в оптиката си, забелязах, че право към мен тича друг, по-млад вълк. Отново обаче дърветата ми попречиха да поведа добре животното. Възползвайки се от пролука от около 20 сантиметра между два дъбака, пуснах един куршум, но уцелих вълка зад ребрата и той смени посоката надолу към дерето. С последвалия четвърти вече изстрел “ударих джакпота” – сърцето. С премятане презглава вълкът се спря в едно дърво и повече не помръдна. Е, поне един имах в наличност, успокоих себе си аз. Бързо напълних отново карабината с четири патрона от паласката и седнах на земята. Минута след това ме разтресе мощна вълна адреналин. Втресе ме, въпреки че не бе студено. Изживяването си го биваше.

Чух,  че Чопето изстреля един патрон – вероятно по пръснатата глутница. В далечината се обади “Иж”-овката на ловния водач Ерджан. С неговото дубле изстрелите станаха единайсет в рамките на гонката. Двайсетина минути по-късно чух доближаващи гласове и разбрах, че ловът е приключил. Още преди да дойдат колегите, се обадих, че тръгвам да търся ударените вълци. Само че кървави следи нямаше. Бях сигурен, че съм уцелил и с първите два изстрела. Тръгнах към дерето. Опитвах се да отгатна откъде би минал раненият вълк. Откъде бих минал аз на негово място?... Ами да, през скалите, без да оставям следи, и към водата – по посока на вятъра, за да не ме подушат.

Намерих първото животно, вълчицата, на 70 метра от мястото, където й стрелях. На връщане с мъка се изкатерих с товара на гърба си и с пушка в едната ръка. Хвърлих безжизненото тяло на пътеката. Там ме чакаше Дичо, който ми стисна ръката: “Браво, Роби, два вълка за една гонка...”. “Три - поправих го аз, - отивам да търся водача на глутницата.”

Дерин дере /Дълбоки дол/ пазеше тайните на вълчите глутници и им даваше подслон от десетилетия. Труднодостъпните скали, с които то бе опасано, предлагаше идеални условия за укритие на хищниците. Поех отново към дерето – в посоката, която за последно видях да взима раненият водач. Слязох в сухо дере, осеяно с бели кости от изядени животни. Някои принадлежаха на лопатари /с каквито районът изобилства/, а други като че бяха от кон или магаре. Явно мястото се явяваше като столова за глутницата. Сега обаче не виждах нито прясна следа, нито пък кървава диря.

В този момент чух изстрел от гладкоцевна пушка. След него втори, близо до мен. Провикнах се – без отговор. Помислих, че някой от ловците на нановската дружинка е нарушил границите и сега се стаява. Отново се провикнах, като този път ми се мерна силуета на Ерджан. Оказа се, че е той. Преследваше ранена вълчица. Набързо ми разказа как в гръб са му излезли вълк и вълчица. При първия изстрел мъжкият паднал на място. Женската, ударена в главата, побягнала неуверено. Следвайки я по кървавите дири, ловецът получава възможност за още два изстрела, но, за съжаление, от голямо разстояние. Сега ранената женска се бе скрила в гъста хвойна, на една почти отвесна скала. Ерджан се покачи от горния край на скалата, а аз предприех изкачване по отвесната стена отдолу. Пръв достигнах тежко раненото животно. И без допълнителна намеса то щеше скоро да предаде душата си в другото измерение. Бях на два метра над нея. С едната си ръка се държах за скалата. Карабината бе преметната през рамото ми и от това положение можех да стрелям само с една ръка. Извадих 6-инчовия си револвер “Смит и Уесън”, кал. .357 Mag., и с разрешението на Ерджан доубих неговата вълчица с един куршум във врата. На връщане взех и неговата пушка, а той нарами убитото животно. Изведнъж няколко последни конвулсии разтърсиха тялото на вълчицата, а ние здравата се стреснахме! Не се предава лесно вълчата душа!

Останалата част от ловците беше нетърпелива да продължим с обяд и бърза втора гонка. Така че не получих възможност да открия големия мъжкар, който раних с втория изстрел.

По време на обяда се изясни как бе протекла гонката. Първия изстрел е дал Мехмед, като е ударил лисица. Втори гърми Камен, на който му излиза вълк-единак. За късмет на едрото животно, куршумът удря едно дърво по пътя си и макар да го пробива /дървото/, вълкът не е уцелен. Същият този вълк бягайки попада на Сашо, който му стреля два патрона 13/00. Само бързият бяг на звяра му отървава и този път кожата. Следват моите четири изстрела по глутницата. Чопето, съседен на мен пост, пуска един труден изстрел по пробягващия между дърветата рижав вълк, отделил се от разбитата глутница, но не уцелва. Румен съзира само за секунда същия вълк, но животното веднага изчезва от погледа му. Най-накрая Ерджан чува шум зад себе си. Мъжкарят и женската, които му излизат, не са от глутницата, а са вдигнати отделно от нановската дружинка. Какво се случва с тях, вече знаете.

Преди месец ловувах близо до тази местност. Успях да издебна по лай на кошута една вълчица. Прикладвах добре и през десеткратното увеличение на оптиката си фиксирах кръстчето върху седящата като куче дребна женска. От това разстояние /240 метра/ усещах, че съществува реална възможност да я уцеля. Плавно дръпнах спусъка и учуден видях как животното вместо да се срине, подскочи и побягна в гъстака. Вероятно бях уцелил мекото на корема, а не белия дроб. Споменавам това, защото вълчицата, която падна последна, имаше не съвсем заздравяла /гнойна/ рана в областта на корема. Нищо чудно, ако вече се бяхме срещали...С това в никакъв случай не искам да си припиша заслугата за нейния отстрел. Въобще, ако трябва да съм откровен, успехът от този лов нямаше да ме споходи, ако не бяха усилията на викачите, както и отличната организация, която Николай и Дичо направиха, въпреки ограничения брой стрелци и гоначи.

И точно тук се изкушавам да цитирам нашия домакин: “Ловът на вълк е успех не само за стрелеца, а и за всички участници.”

P.S. Вълчите стомаси бяха издути от обилно угощаване с лопатарско “а’лангле”. Породи се и спор относно тежестта на отделните животни. Предположенията варираха от 35 до 60 кг. За да решим спора, измерихме животните на кантар. Най-тежкото от тях едва достигна 27 кг. Чували сме за много случаи, в които ловци твърдят, че са отстреляли 70-80-килограмови сивчовци. Вероятно има и такива екземпляри, но те едва ли се срещат често по нашата географска ширина.