lovec.bg - Начало
logo safari-logo
Куче от сой

Разкази
time 14:01
Куче от сой
11 Aug

- Е, тате, какво ще кажеш? Вземаме ли го?...

           Гласът на сина ми беше толкова умолителен и увещаващ, така силно докосна струните на чувствителната ми бащина душа, че сърцето ми се преобърна.

          Кучето определено не беше чистокръвно гонче. Доста неугледно, с щръкнали няколко ребра, явно недохранено, оцветено в няколко цвята. Ушите му бяха прекалено клепнали, краката – доста къси, а със задния десен крак видимо понакуцваше. С други думи - жалка картинка. Никой средностатистически ловец не би го взел.

 

       - Хайде бе, Радо! Какво му мислиш толкова? Кучето е от сой. Майка му е чистокръвна свинарка, а баща му всяка година медали от състезания печели. Майката им разказват на прасетата в Балкана. Не прощават ни на сърните, ни на хищниците, нито на зайците. Като метли са в гората. Каквото има там, измитат го към тебе. Има ли дивеч, гърмиш му задължително!

       Мустаците на стария шмекер Фильо Мекерето се разтеглиха в лукава усмивка. Ясно беше, че ме лъже като стар калайджия кога продава калайдисани нови бакъри на селски събор. Но нали исках да правя сина си, който след около година щеше да се явява на курсовете, ловец и за да не му прекършвам мерака, склоних да го взема. Пък и без това Фильо не искаше почти нищо в замяна. Само едни двадесет лева, колкото да не е без хич, и едно шише домашна ракия.

       Взехме кученцето вкъщи и го завързахме до чисто новата, специално направена за него дървена къщичка с ламаринен покрив. Синът ми много се привърза към него. Разхождаше го, хранеше го, с часове стоеше при него и му говореше. Много се радвах на неговото отношение към мелеза.

       …

       Настъпи средата на август. Открихме лова на прелетен дивеч и след целодневното скитане по стърнишките се прибирах вкъщи, отвързвах Шаро и го пусках в гората. Исках да го понауча да свиква с обстановката и особеностите на терена. Не бях много обнадежден. Кученцето не се отделяше от мен, стоеше по пътеките, не влизаше из шубраците и храстите да търси зайците и прасетата. Не беше тази „метла”, за която го рекламираше Фильо. Нищо, мислех си аз, малък е още. На осем-девет месеца е. Ще се ошлайфа.

        Дойде пъстроцветният есенен октомври и открихме местния дивеч. Понеже не знаех как ще се държи новият ни ловен другар по време на групов лов в присъствието на хора и доста други кучета, си взех индивидуална бележка от председателя на дружината. Една неделна сутрин отвързах кучето и го поведох към гората.

        Няма нищо по-красиво от есенните багри на смесената гора. Жълто-оранжевите краски на летния дъб, габърите и акациите се преплитат с червеникавите отсенки на листата на червения дъб, а има ли и някое борче, ей така, колкото за хубост, ти става едно весело и леко на душата. Идва ти да запееш патриотичното „Хубава си, моя горо”. Обаче бях тръгнал на лов и не ми беше до песни.

        Навлязох с кучето навътре в гората. Листата по дърветата още не бяха опадали и видимостта беше много ограничена. Отвързах го и мушнах синджирчето в джоба на елечето. За мое учудване палето като лудо се завъртя покрай мен, описа няколко кръга, гальовно ме подуши и изчезна в гъсталаците към сечинака.

        „Брех и дявол, да не му се надяваш” – промърморих си наум. Свалих пушката и в дясната цев поставих патрон със заешки сачми, а в лявата – по-едри за чакал или лисица. Зачаках. След няколко минути съвсем ясно чух леко пресипналия му глас. Не знаех да се радвам ли или да се притеснявам. До вчера седеше в краката ми, а сега изведнъж лае като луд.

        Лаят на моят Шаро устремно наближаваше към мен. Очите ми шареха по горската пътека, постлана с мека опадала шума, в която краката меко потъваха.

        Изведнъж като от катапулт от завоя на тридесетина метра се изстреля малка сива топка и се насочи към мен. Заек! Бързо вдигнах пушката, прицелих си и натиснах първия спусък. Животинката се преметна, ритна няколко пъти и притихна. Свалих двуцевката и нарочно не се насочих натам, за да може Шаро да дойде до заека, да го захапе и настърви.

        След по-малко от минута кучето дотърча и пристъпи до убития заек. Но вместо да го захапе няколко пъти и да поръмжи на място, ловният ми другар най-безцеремонно, като български депутат, захапа улова и се насочи към шубраците да го яде. Опулих очи и извиках:

       - Шаро, Шари! Тук, Шаро! Тук! Тук!

       Моят храненик не ще и да ме чуе.

В момент на заслепяващ яд несъзнателно вдигнах пушката, прицелих се някъде над главата му и натиснах спусъка. Обаче сачмите улучиха изсъхнал клон, който се отчупи и падайки, удари кучето по главата. То изквича, остави заека и търти да бяга колкото уплашено, толкова и сърдито някъде в гъсталаците. Виках го, молих го, но нямаше никаква полза. Шаро изчезна като караконджул в турски гробища.

        Нямаше как. Взех заека, мушнах го в торбата и се прибрах сам вкъщи.

        Как обяснявах на сина си какво се е случило, само аз си знам. Той се разсърди. Мислеше, че нарочно съм го оставил в гората, за да се отърва от него. Ходи и обяснявай истината. Нито ми говори, нито ме поглежда.

        На другата сутрин, тъкмо се готвех да отивам в ловджийското кафене, отворих пътната врата и съзрях ловния ми приятел да стои, клекнал на задните крака, с леко наклонена глава и с извиняващ се, почти човешки поглед в очите. Прибрах го, завързах го и го нахраних с голяма паница попара в знак на нашето помирение.

        През следващите седмици ми се наложи да работя повече и не ходех на лов, но в началото на ноември ми се открехна малко свободно време.

        В една хубава слънчева утрин, не много характерна за месеца, нарамих пушката и изведох Шаро на лов. Обходихме изораните угари, преминахме през гората и по едно време акостирахме на малкия язовир. Там реших хем да си пробвам новите патрони, хем кучето да свиква с изстрелите. Отново поведението му не ми хареса. Плаши се, крие се, изцъклил очи все едно ни е обградила вълча глутница. Леко разочарован, а и леко подтикван от нарастващия глад в стомаха ми, аз се отправих по обратния път към село. Този път реших да не минавам през малката дъбова гора, а по коларския път, който се виеше покрай нея. Слънцето леко припичаше, разни птички цвъртяха над нивята, а някъде над селото се понесе звънът на черковната камбана.

        В този момент някъде отдолу по пътя се зададе каруца, теглена от малко мършаво магаренце, а около нея се бе разпръснало стадо овце. В първия момент не обърнах внимание на участниците в тази живописна природна картина. Но когато наближиха, познах стария си учител по френски език от основното школо господин Илиев. Вече отдавна пенсиониран, той бе изкарал животните си на паша.

        При приближаването господин Илиев вдигна бавно и учтиво шапката си и весело поздрави:

        - Здравей, Радо! Накъде така? На лов ли? Има ли зайци тъдява?

        - Привет, господин Илиев! А, не за зайци. Реших малко кученцето да разкарам. Хубаво време се отвори за ноември и аз рекох да го изведа на разходка и да гръмна няколко патрона на язовира, че палето да свиква.

        - Точно така, Радо! Браво, момче! – поклати глава многоуважаемият мой бивш учител, стисна по-здраво юздите и подкара магаренцето напред.

        В този момент аз забелязах гордо разтърсващия хубавата си снага домашен нерез, който вървеше от отсрещната страна на шествието от овце и впрегнатото в каруца магаре. Докато успея въобще да реагирам и да кажа нещо, Шаро излая няколко пъти с такъв дрезгав глас, с какъвто не бях го чувал да лае досега, и с няколко скока се спусна срещу нищо неподозиращото стадо.

        Настана страшна суматоха. Половината овце се юрнаха към гората и се натикаха в храстите, другата половина се пръснаха която накъдето й видяг очите. Магаренцето се вдигна уплашено на задните си крака, а моят Шаро вече гонеше домашното прасе в нивата.

        - Ууу, ууу, прасето ми! Прасенцето ми замина! Направи нещо бе, Радо! Какво си зяпнал такъв?

        Какво можех да направя? С упорит лай Шаро гонеше прасето из нивата. Направиха няколко кръга, после няколко извивки и осморки и изведнъж кучето подкара прасето срещу мен. Ами сега?! Нито можех да му стрелям, нито нищо. Лае си неугледният мелез, а нерезът търчи срещу мен, хвърляйки кал и откъртени чимове трева със задните си крака… Повъртях се, посуках се, накрая хвърлих пушката в каруцата на бившия ми учител и с един скок скочих вътре. След секунди нерезът, недоволно пръхтейки, профуча покрай нас, а Шаро ме погледна с недоволен, по кучешки укорен поглед, с който сякаш ми казваше: „Какво правиш, неразумни човече, защо не стреляш?!…“

         Прибрах се вечерта леко потиснат от конфузната ситуация. Завързах кучето, преоблякох се, измих се и седнах да вечерям. Сипах си една ракия и се замислих.

Абе Фильо Мекерето се оказа прав. Кучето можеше и нищо да не струва, но се оказа от сой. Доведе ли ми заек? Доведе ми, макар и после да си го помъкна да го яде. Доведе ли ми прасе? Доведе ми. Макар че беше домашното прасе на бившия ми даскал по френски език. Ех, какви кучета и хора ражда днес българска майка юнашка. Все породисти. Все от сой!

Автор: Първан КИРОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
205
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
18240
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани