lovec.bg - Начало
logo safari-logo
ЛОВЪТ, НЕСПОДЕЛЕН С ПРИЯТЕЛИ, Е ЧИСТА ЗАГУБА НА ВРЕМЕ!

Разкази
time 19:01
ЛОВЪТ, НЕСПОДЕЛЕН С ПРИЯТЕЛИ, Е ЧИСТА ЗАГУБА НА ВРЕМЕ!
22 Dec

Миналата година на 14 и 15 ноември гостувах при мои приятели от Смолян, двамата Анастасовци – Таско Чолаков и Наско Караджов. На единия му казвам Таско, а на другия Наско за всеобщо улеснение. Запознахме се в социалните мрежи преди доста време и все ме канеха на лов, но тогава още нямах билет. Разбира се, и това време дойде и аз се възползвах от поканата им.

     Моите домакини ме настаниха във вилата на Наско и бяха много гостоприемни. Изкарахме си страхотно, имаше голяма веселба както на лова, така и вечерите.

     Не си спомням каква точно беше равносметката за двата дни на цялата дружина, но си спомням, че на едната от пусиите ме оставиха на страхотно място – смесена гора на скат, а под краката ми – гладък камък с шума. В края на гонката ми излезна едно доста добро глиганче, което първоначално от около 90-100 метра помислих за куче, тъй като му мернах силуета само за части от секундата, но докато се приближаваше, чух басовия звук и вибрациите на земята под краката си. Нямаше как да го сбъркам. Само че имаше как да сбъркам друго – да отида с гладкоцевна пушка на гонка за прасета и да не си избера точната позиция.

     През пътеката, на която бях застанал, със сигурност щяха да минат сърни или сюрия прасета, но не и хитрият „старец“… Разбрах това чак когато вече минаваше през високите папрати на 20-25 метра под мен в бърз тръс. Явно все още се е чудил дали има реална заплаха или не. Виждах само горната част на зурлата, окото и ухото му. Другото беше скрито от един бряг, който не знам кой и защо го беше сложил там...

     Дадох всичко от себе си – поведох малката цел, дадох предварение от около педя и обрах спусъка. В резултат на това животното подпали земята под краката си и повече не го видях.

     Когато отидох до местопроизшествието да проверя за кръв, видях нещо изумително – опитният глиган си беше направил нещо като тунел, обрасъл с храсти и папрат, през който да се изнизва. Кръв, разбира се, нямаше…

     Като проверявах бренекетата на стрелбището, се радвах, когато на 25 метра 3 бренекета влизаха в 20-сантиметровия кръг на мишената. Тук дистанцията беше същата, само че за разлика от целта на стрелбището тази тук беше три пъти по-малка и тичаше, а аз определено не бях спокоен по време на изстрела.

     Последваха множество бъзици, след като разбраха, че държа на такива. Аз пък се радвах, че хората го приемат на майтап, а не се сърдят. Това беше последният ми лов с гладка пушка на гонка за едър дивеч. Радвам се, че го осъзнах по-рано в ловната ми кариера и че си спестих големи заблуди.

     Този ловен уикенд, освен че имаше една полезна доза адреналин и смях, се запознах и с много добри ловци, които бяха и приятна и забавна компания - Христо Цацаров–Цацара, Иван Атанасов, братята Ангел и Иван Бушеви, баща им Илия, Михаил Бодуров–Бодура и, разбира се, най-знаменитата личност Караджата, брат на Наско Караджов. Всички те бяха като много силен футболен отбор или по-скоро като чета. Лъхаше ентусиазъм от тях.

     И този сезон мина неусетно. С Таско се чувахме редовно, а и се видяхме няколко пъти, когато идваше до София.

     Стана 2016 година. Пролет пукна, ние – не. Дойде лято - и него преживяхме. Мина откриването на дребния дивеч, после и на едрия и ето че отново получих покана от Таско, като този път той настоя да дойде и баща ми. Разбрахме се да ловуваме в Смолян на 29 и 30 октомври.

     Този път реших да заменя доказалата се в много битки .308-мичка на „Tikka“ с последната ми придобивка – „ЧЗ 550“ в калибър .458 Lott, окомплектована с оптика „Leupold European 30“ с увеличение 1.25-4x20. Тъй като стандартният заряд за този калибър е 500-грейнов (32.3-грамов) куршум с начална скорост около 730 м/с, реших да си разработя свой патрон, който да е една идея по-подходящ за диви прасета. Сложих 300-грейнов (19.4-грамов) проектил с мек връх на фирмата „Хорнади“. Формулата, която използвах, беше с минималното количество барут, което даваше добра групираност. Достигнах скорост от 870 м/с. Един човек не се намери да одобри това, което правя, но, честно казано, не съм го и очаквал. Аз исках да експериментирам. А този експеримент нямаше да доведе до мъчителна смърт със сигурност. Нито аз, нито жертвата на този куршум щяхме да загубим нещо. Не, за жертвата не съм прав, но това ще го поясня впоследствие…

     От момента на пристигането ни в хотела Чолака впи очи в голямата пушка. Ето, казах си за момент, някой, който да оцени избора ми!
После се сетих, че момчето никак не го слуша главата и продължих да си разопаковам багажа. Баща ми беше уморен от пътя и реши да заспи на момента, а ние с Таско отидохме да вечеряме заедно с приятелката му и още едно момиче. Преди да се разделим се разбрахме в 6:00 сутринта да се чакаме пред хотела.

     Както винаги, докато се разсъня от алармата на телефона, баща ми вече беше стегнал бойния колан и нарамваше калъфа на пушката. След като има такъв мерак след 25 години ловен стаж, си представям какво е ставало, когато е бил на моята възраст. Сигурно не е спал.

     Таско мина пред хотела в уречения час и ни съпроводи с джипа си до кафенето, където още с пристигането си видях много познати лица. Поздравихме се, пожелахме си „наслука“ и си поръчахме кафе. Не забравиха да ми припомнят пропуска от миналата година.

     По тъмно тръгнахме към високите части. Още с пристигането на мястото, където щеше да се пише бележката, получих дежа вю. Тази полянка ми беше позната.

     Лека-полека започнахме да редим пусиите. Слънцето прехвърли на запад неусетно. Астрономическият ден беше към края си, когато по време на последната гонка от отсрещния скат се чу: „Вардете-е! Свинетата ида-а-т!“. Това, разбира се, го придружиха два изстрела от ловна пушка. Секунда затишие и след това чувах как сякаш всичката шума в гората се спускаше по отсрещния скат. Липсващият кучешки лай ми подсказа, че гоначите са се натъкнали на сюрията първи. Все още листата на буковата гора не бяха опадали и не виждах нищо.

     От пусията на Таско, която беше близко под мен, заглъхнаха два изстрела. „Намля ги“, помислих си. В края на гонката, се оказа, че е намлял единствено един клон. Прасетата му бяха минали на 80-90 метра, а той, завалията, с ловна пушка. Факт е, че тичат бързо, но и не познавам много хора, които биха могли да ударят дори спряло прасе на тази дистанция с гладкоцевно оръжие.

  • Трябваше ти да си там с карабината! – сопна се Таско.

     Каквото е трябвало да стане, това е станало. Няма място за съжаление. Трябва само да си вадим поука от такива ситуации.

     Стигнахме до джиповете. Ей, скъсаха го от майтапи това момче. Даже май и аз се включих, ама без да искам, не защото миналата година и той ме дразнеше. Този път и баща ми участва във вечерята. Хапнахме в кръчмата на Бодура и останах, меко казано, очарован.

     За следващата сутрин организацията беше същата, само че нямаше да се събираме в кафенето, а директно на терена.

     На първата гонка ме оставиха в едно прекрасно дълбоко деренце, но, за съжаление, ми излезна само една бялка и то малка на размер. Таско изгаряше от желание да види пораженията от моето оръжие, аз също, но засега възможност не се отдаваше. Докато се уговаряше последната, трета гонка, дочух „пусията на Любо“. После някой го повтори, друг го потрети… Стана ми ясно, че имат предвид „Любовото посерище“ или с други думи там, където преди почти година бях изтървал прословутия глиган.

     В момента, в който пристигнахме на точката за разпределяне на пусиите, отново получих дежа вю и бях убеден, че това е същото място. Всички бяха твърдо „за“ да застана на миналогодишната позиция, с условие този път да не изпускам. Само че този път се гонеше от обратната посока. Иван Атанасов ми посочи що-годе къде трябва да ида и продължи напред.

     Намирах се на място, което някога, преди много години, е било водопад. Бяха се образували канали с островчета. Аз застанах преди тези канали, вкарах патрон в цевта и седнах…

     По едно време се чуха многобройни гърмежи. Първо надалеч, после наблизо, но всички от една посока. Долових звука на прасе в бяг, което влачи крака в шумата. Оказа се, че са два приплода. Отново бяха в гъстото. Едното мина под мен, но го мернах само за секунда, не повече. Другото продължи нагоре и докато ме подминаваше на около 60 метра, му пуснах един куршум между клоните. Всичко утихна в близост до мен. Чувах само един писклив шум в ушите. Пушката си гърмеше сериозно, а в дерето това се усещаше още повече.

     Честно казано, наоколо беше толкова гъсто, че имах съмнения, че съм ударил животното, макар че бях дал перфектно предварение и бях го изчакал да се покаже в пролука между дърветата. След малко едно куче мина по дирята му и залая на място. Отидох да проверя какво е положението. Прасето беше направило две крачки от мястото, където се намираше, когато го гърмях. Перфектен изстрел зад предния крак, точно където сърцето се засича с двата бели дроба. Изходната рана – колкото входната. Без щети.

     Чух се с Иван, за да му кажа, че има една бройка при мен. Тръгнах да се връщам към мястото, където бях първоначално, но реших да застана по средата на едното островче, тъй като имаше значително по-добра видимост, а и прасетата минаваха оттам. След не повече от пет минути отново дочух приближаващо прасе. Този път се виждаше значително по-добре. 100-тина килограмовото животно профуча на 35-40 метра от мен, но в бързината дръпнах спусъка, докато го повеждах, и куршумът отиде 30 см над него. Замина си по живо, по здраво. Ядосах се, но така е трябвало да стане.

     След малко видях две миналогодишни прасенца, които вървяха в бавен тръс към мен. Включих екшън камерата и изчаках да се покажат на голото. Едното хайванче застана на 5-6 метра зад един храст и се задържа, но не стрелях, защото исках да запиша нещо на видео. В момента, в който излезна от храста, то ме видя, забегна, но беше късно – отнесе един проектил в задницата. Направо се усука и падна в единия канал на бившия водопад. Другото таман се беше качило на съседното островче, когато вдигнах пушката. Но понеже се намирах в превъзбуда, стрелях точно пред гърдите му. Това го накара да обърне посоката и да изчезне.

     Направих десетина крачки, за да погледна падналото животно – липсваше задният му десен бут и част от таза. Странното бе, че от тази страна беше влезнал и куршумът, а нямаше изходна рана. Зееше само един кратер в него. Явно високата скорост, прекалено мекият куршум и твърдата тазобедрена кост на прасето не са добра комбинация.

     След малко гонката приключи и Ванката дойде да ми помогне с едното прасе, понеже имаше бая влачене, докато изкараме животните до пътя. Когато стигнахме, всички вече се бяха събрали. Оказа се, че освен моите две има още пет паднали прасета – общо 2 приплода, 4 миналогодишни и едно дебело 3-годишно глиганче. Сложихме борови клонки в устите на далите живота си за общото благо и си направихме снимки.

     Понеже ни чакаше път, си пожелахме късмет един на друг и поехме обратно към София.

     Накрая искам да благодаря на Таско за поканата, на Илия за отличната и стегната организация и на всички останали за прекрасното изкарване. Надявам се скоро пак да ловуваме заедно!

     Поздрави и наслука!

Автор: Любомир Атанасов
Галерия снимки
Коментари
брой
196
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
17461
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани