lovec.bg - Начало
logo safari-logo
Стрелата

Разкази
time 15:44
Стрелата
18 May

„Истинският лов рядко започва, но когато започне веднъж, остава с теб завинаги.”

Пейо Георгиев

   Като бях малко дете, моят прадядо ми помагаше да си правя лъкове от дрян и стрели от лескови пръчки. Забавлявах се много с тези играчки около двора на къщата му в махалата, намираща се в гората близо до малко кюстендилско село.

   Бях на осем години, когато моят баща ми подари първия истински лък с ловна визия. С него тренирах 4 години, докато баща ми се сдоби с по-мощен модел и остави на мен стария си „Фред Беър”. Записа ме на спортна стрелба с лък, където се научих да стрелям доста точно. Винаги съм искал да ловувам по този начин, дори е имало моменти, в които съм излизал на двора, облечен с тежък камуфлаж, сипвал съм просо на сойките и съм ги чакал да дойдат да се хранят рано сутрин.

   Постепенно придобих голям опит в стрелбата с лък, защото тренирах буквално денонощно. Отивах на стрелбището, когато другите си тръгваха, и взимах с мен някой да ми осветява мишената. Когато валеше, излизах на двора и пусках 15 серии стрели, само за да съм сигурен, че в реална ловна ситуация ще се справя добре. Това впоследсвие се оказа пълна заблуда. Ловът никога не е имал нищо общо със спортната стрелба, независимо от оръжието, с което се спортува. Някои неща от спорта могат да са ти от полза - да, но други пък могат само да те объркат.

   Първия път, когато осъзнах, че ловът с лък е много по-труден и за него се изисква десет пъти повече майсторлък, отколкото с пушка, беше една ранна пролетна сутрин преди седем години. Излязох над вилата на вуйчо ми в 6:00 сутринта и чувах как сръндаците се обаждат. Тогава там имаше гора с наистина много дивеч. Прескочих през оградата и минах напряко през гората, докато изляза на поляните. Вече започна да се развиделява, а аз, с много опит в стрелбата и нулев в лова чрез откриване и издебване, вървях почти през средата на ливадата. Тревата беше до пояс.

   Не бях минал и стотина метра, когато на двайсет метра пред мен един сръндак изскочи и докато опъна тетивата и се прицеля, той вече беше извън полезрението ми. Реших, че така няма да го бъде. Купих каменна сол, разпробих я с дебела бургия през средата и я вързах да виси от едно дърво на около 80 сантиметра над земята.

   Известно време след това отидох отново за три дни и когато видях, че солта е близана сериозно, реших да чакам наблизо, в ръба на гората. Чаках, чаках и по едно време чух шум откъм гърба ми, който спря. Последва изтропване на копита и малко след това - продължителен сръндашки лай. Сега може да ми е много смешно, но тогава не е имало кой да ме хване за ръката, да ме заведе и да ми покаже, че трябва да се направи стойка за солта, как и къде се прави, какво трябва да съобразя, за да не ме усети животното, колко често да провеждам наблюдения и т.н. За моя радост, впоследствие животът ме срещна с няколко души, които успяха да ме научат на много неща за истинския лов. И продължават да ме учат. Няма начин, по който да мога да им се отблагодаря за това. Опитвам се да компенсирам техните придобити знания и умения със скромни „лекции” за оръжията, калибрите и куршумите, но повечето неща те могат да ги прочетат на книга и на принципа проба-грешка за малко повече време да започнат да влизат в час. Това, което правя, е да предавам тези знания по възможно най-достъпния и бърз начин.

   Човекът, на когото посвещавам тази история, е един от тези мои учители в лова и се казва Пейо Георгиев. Той е ловец, който умее да преследва дивите прасета по-добре от обучено куче. Запознахме се на един лов на гонка в края на 2016 година. След това се засякохме още един-два пъти из ловните полета, а на закриването на сезона за групов лов той покани мен и баща ми на гости. Изкарахме си добре и си направихме страхотна разходка въпреки лошите условия и сняг над един метър.

   По някое време стана дума за лъкове и Пейо не пропусна да се похвали с постиженията си в този начин на лов, след което ми заръча следващия път да си нося моя. Впечатлението, което си създадох за него тогава, беше, че той е един много забавен и отворен човек с неутолима жажда за ловуване. Днес, година и половина по-късно, съм открил много повече положителни качества у този човек и вследствие на десетки съвместни ловни излети срещнах нов приятел в негово лице. Вече имаме доста излети заедно. Аз съм го обявил за мой личен бог в лова на диви прасета, а той се е уверил, че за разлика от много хора не мрънкам и когато се уморя, не трябва да ме носи на гръб и дори понякога му помагам. С ушите си съм чувал как преди да излезем казва, че ще намерим прасетата и след това с очите си ги виждам ядящи, лежащи или ходещи. Без куче, без гоначи, без специални уреди. Отделно от това, когато сме виждали дирята на определено животно, сме намирали конкретно него. Не зная колко хора могат да се похвалят с подобни умения, но лично аз не познавам друг такъв феномен и когато ставах свидетел на това за първи път, ми се струваше като сън и в никой случай не беше случайно.


   На второто ми гостуване при Пейо бях сам. Пристигнах късно и той ме посрещна на маса с мезета и вино. На следващия ден отидохме на наблюдение. На няколко места имаше посещения от прасета, като моят домакин много хареса едното и каза, че вечерта ще чакам там. Прибрахме се и докато стане време да тръгна, той ме учеше как да се катеря на дървото с подвижното чакало. Качи се на 15 метра височина и слезе за около минута. „Всичко става за две минути, Любка!“ Аз пък дотогава имах някакъв страх от височини, за който дори не предполагах. Първото ми качване няколко часа по-късно продължи 25 минути. То бе придружено с много треперене, залитане и изтръпване, въпреки че бях с осигуровка, която нямаше да ми разреши да падна от такава височина. Прасе за пет часа висене не дойде, но пък слязох надолу само за двайсет минути.
   Година по-късно, след една отстреляна белка и един язовец от дърво с лъка през изминалия сезон, аз отново се намирам в гората с Пейо. Вече не нося тежките развлечени камуфлажи. Заменил съм ги с безшумни, но топли дрехи, които не са прани от няколко месеца и миришат на всичко друго, но не и на човек. Този път вече определено имам представа какво правя там. На 15 метра височина се качвам за около две минути, а дори не съм с осигуровка. Забравих я, де. Не че е повод за гордост и голямо мъжество фактът, че се отнасяш с безхаберие към личната си безопасност, но е конкретен пример за това как съм превъзмогнал страха си от височини и вече не ми прави впечатление.

   В 18:30 часа преди залез слънце съм се наместил удобно и чакам да се стъмни, за да почна да се ослушвам. Само че за мен днес залез нямаше да има. Вместо красива гледка получих сигнали от космоса – гръмотевица в далечината прекъсна песента на птичките. Небето се смръщи и отначало закапа ситен дъжд. Сложих си качулката точно, когато ръменето се превърна в зверска буря с порой, силен вятър, светкавици и гръмотевици. Дървото се клатеше като бебешка люлка, а аз се чувствах като жив гръмоотвод с всичките тези метал, карбон и вода по себе си. Бях подгизнал, но не можех да си позволя да мърдам.

   Пороят и гръмотевиците спряха, остана само леденият вятър, който като че ли вкарваше водата до мозъка на костите ми. Чух нещо да шумка под дървото. Помислих си, че е язовец, защото по принцип те са толкова тихи. Шумоленето продължи 15 минути, след което спря. Дори за миг не съм си помислил да мръдна. След малко чух разбутване на камъните, под които стоеше царевицата, придружено от шумно мляскане. Вече бях сигурен, че е прасе. Не бях съобразил, че заради дъжда почвата е омекнала и затова не се е чуло ясно пристигането му. Въпросът беше, че прасето е на 17-18 метра пред мен на стръмния скат и не трябваше да ме усети изобщо.

   Започнах леко да се набирам на една ръка, когато мляскането спря. Аз също спрях. После то продължи, а аз се изправих тихо. Когато пак спря, отново замръзнах и когато животното започна да дъвче, опънах лъка. Процедурата отново същата – пълна тишина. Явно прасето реши, че му се причува и задъвка още по-ожесточено, когато съвсем нежна и бледа светлинка му се привидя в клоните на дървото. Вече беше късно. Чу се типичното „шуф!“ и видях как стрелата потъва високо зад плешката и под гръбнака - точно където трябваше, тъй като стрелях отгоре-надолу. Прасето изтича 15 метра, спря и започна да се ослушва, след което, без да издаде звук, побягна. Направо не можех да повярвам. За момент реших, че ми се е сторило, че съм го ударил и започнах да оглеждам за стрелата около аншлуса. Не виждах нищо. Изчаках минималните според стар неписан закон 15-20 минути, за да сляза от дървото. Спуснах се, сгънах багажериите и отидох до царевицата да проверя за кръв. Не виждах нищо. Супер! Значи поне стрелата е наистина в прасето. Нямаше и кръв обаче...

   Минах 15 метра напред и отново не забелязах кръв, само видях къде е минало прасето. Бях вир вода, уморен, целият треперещ от адреналина. Прасето беше ударено, в гората беше гъсто и не виждах нищо. Ако животното е паднало, на сутринта рано щях го открия бързо, а ако не е паднало, можех да си навлека само беля в този момент.

   Прибрах се и докато обяснявах на Пейо ситуацията, той ме наблюдаваше облегнат на дивана, с пура в ръка и чаша вино в другата и с разбиране в погледа като професор на изпит, който знае, че студентът му е платил изпита предварително. Не че съм студент, но така съм чувал, че правят някои професори. Моят домакин изслуша краткото ми обяснение и категорично, но без напрежение в гласа каза, че прасето е паднало най-много в дерето, което е на 70-80 метра от хранилката. Успокоих се и му зададох някои въпроси относно ситуацията, на които той ми отговори. След това всеки си отиде в стаята да почива.

   Рано сутринта пуснахме хановерския кръвоследник Аргон - това му беше първата диря на истинско животно, а не изкуствено направена. Когато отидох до хранилката, с най-голямо учудване още отдалеч видях забита в земята стрела. Явно снощи не я бях забелязал, защото е била под друг ъгъл. За секунди ми стана много болно, защото реших, че не съм уцелил животното, но когато приближих, видях, че цялата стрела е с пръски съсирена и още свежа кръв по нея. Бях като хипнотизиран. В този момент целият свят около мен спря да съществува, земното кълбо спря да се върти, вятърът спря да духа, птичките млъкнаха, а аз бях концентриран в кървавите пръски по тази 32-грамова пръчица карбон и метал. Осъзнах, че съм открил още едно нещо в този живот, което ме прави по-щастлив от всичко друго, и това беше една окървавена стрела. Беше нещо, което исках да видя отново и отново за първи път. Радостта в мен напираше да избухне, но все още не знаех дали прасето е паднало и това ме спря. Не съм си и представял, че няколко яркочервени капки могат да ме направят толкова щастлив.

   Аргон тръгна уверено и след 35 метра стигна до глиганчето, което дори не беше стигнало до дерето. Кучето отстъпи уплашено назад и излая силно. Подсказах на Пейо да го поощри, защото точно това трябва да прави помощникът му, когато открие ранено животно, независимо дали то е мъртво или все още живо. Прасето беше 3-годишно мъжкарче, около 85 килограма. При дрането видях, че стрелата е минала през двата бели дроба, а черния е направила на пихтия. Последваха две минути игра с кучето. Когато Пейо се изправи, обърна се към мен, стисна ми ръката силно и каза весело: „Айде, мойто момче, честито! Дано да го запомниш това и никога да не го забравиш!“.

   Такива моменти не се забравят, приятелю. Още по-малко пък ще забравя знанията, които усвоявам от теб. Виж, от емоциите се губят някои малки подробности и затова ги споделям тук, като се надявам през годините да има още много какво да напиша.

Автор: Любомир Атанасов
Галерия снимки
Коментари
брой
195
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
17394
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани