lovec.bg - Начало
logo safari-logo
МОНОЛОГ ЗА ДВАМА

Разкази
time 18:47
МОНОЛОГ ЗА ДВАМА
30 Jul

     В ясната, студена утрин се усещаше напрежението в притихващите разговори и полуизреченията на групата. Можеше да е обикновен ден с приятен ловен излет с присъщите теории, стратегии, калпави изпълнения, смях и лютиви подмятания. Но се разбра, че няма да е!

 

     От нощта имаше беля – в кошара на около половин километър от последната къща в планинското селце беше наминала смъртта. Десетина клети животинки – овчици на един сиромах, намерили кончината в страшни мъки. Преди това беше отстъпил от живота верният им пазач – едро овчарско куче, за което трудно можеше да се предположи как точно е изпуснало сетния си дъх – парчета от снагата му се намираха навсякъде около ниската ограда.

     Човечецът стоеше онемял и мигаше на често пред събралите се ловци. Горският, кметът и кварталният разказаха подробности от кървавата вакханлия. Според тях беше работа на вълци (умен беше този горски – тук мечки нямаше, а за тигри не се беше чувало от библейски времена)! Това беше единомислено, но теориите бяха две – един звяр ли го бе свършил или си е имал помощници. Ама нито един от тримата не разбираше от тази работа, та се наложи двама от опитните ловци да пообиколят. Според тях причинителят беше един звяр, макар и трудно да се разбираше, защото онези бяха отъпкали всичко наоколо.

     Председателят се обади на съседните дружинки, воден от идеята, че зверът няма да легне наблизо след гощавката. Приеха да се направи обща хайка в района с плахата надеждица тежким нещо направят по въпроса. През ума им мина идеята да тръгне някой по следите на успешно оттеглилия се хищник, ала всички решиха, че ще е загубена кауза, защото това само ще го подплаши. И все пак щяха да устроят пусии в района, към който водеха следите.

     ...    

     Никола беше редовен член на дружинката, въпреки че много често ловуваше по частни стопанства. Работата му го водеше в отделни държави, но и там успяваше да вземе участие в местните ловове. Имаше добре подредена и доста запълнена стая с трофеи в дома си. В нея влизаше само той като в светая светих на неговата духовна извисеност. Влизаше добре избръснат, облечен в ловен костюм и сядаше някак морно на кожено кресло. В уюта на меката светлина от два старинни аплика трофеите извикваха спомени за ловната тръпка при добиването на всеки един от тях. За всеки един от трофеите имаше снимки под него – ловецът много държеше да се знае, че той лично беше автор на всеки един от тези трофеи. Няма спор, че при подходящи случаи се хвалеше и показваше стаята на посветени в това дело люде.

     Ала Никола много обичаше дружинката си. Бяха местни хора с обикновените си житейски проблеми, с естествения си непринуден характер и пословична доброта. Където и да идеше по света, с гордост показваше снимки на дружинката си и обясняваше на драго сърце за всеки от усмихнатите лица по нещо интересно.

     Ето че днес за първи път ги виждаше така умислени и внимателни в думите, погледите и жестовете. Като че не вярваха да убият вълка, а той на свой ред можеше да ги нарани, да се засели по тези места и да ги заплаши – всеки от местните имаше домашни животни и те също можеше да бъдат застрашени. Никола не го разбираше – как в съвременния свят някой изобщо можеше да реши, че това е възможно. Какво толкоз – един вълк! Имало ги е и винаги ще ги има.

     Обмисли и дали да предложи да сберат пари или от касата на дружинката и да дадат на пострадалия завалия. Едва ли някой щеше да откаже.

     ...

     Оставиха Никола в дере с висок бряг от едната му страна, полуобрасъл с глог, а от другата с гъсти, ниски храсти, тъй като преди две години беше сечище. Дерето освен че беше сухо, притежаваше и една странна тишина, която в други случаи щеше да е и лековита... но в други случаи. Никола едва ли щеше да се лекува точно тук. Неговият полупрофесионален опит му докара съмнение - винаги идваше с две пушки: лека карабина за дребен лов и хищник, тъй като обикновено оставаше след гонките да поварди, като целта му беше релаксиране, а не толкова лов, и хубава двуцевка.

     Когато  стана въпрос за днешната гонка, той извади карабината без колебание. Но когато застана на пусия, на свой ред го налегна и колебанието. Разстоянията за стрелба бяха къси, стрелбата можеше да е и динамична, а лекият куршум хич не беше подходящ за това дело. Ама късно!

     Някъде отгоре му, по ръба на полуобраслия скат се намираше и Пончо – местен човек, малко кисел и потаен, който надникна, помаха му и се скри зад ръба.

     И така, времето на гонката тръгна. Никола чакаше. Нещо изшумя зад него – заек! Откъде се изшмули, как беше дошъл да него, така и не разбра. После притича сърне. „Да му се не видяло – при наличие на вълк, виж че има дивеч!“ си помисли. Другото, за което се сети, беше и това, че хищникът най-вероятно е дошъл скоро или просто е преминавал по тези места и още никой не беше разбрал за него. А беше сигурен, че нито ще видят вълк, нито ще чуят повече за него при тази врява из целия район.

     Някъде пред себе си Никола чу виковете на гоначите. В горния край на обраслия скат се обади и гонче, което просто си разлайваше по някакви дири. Тъкмо се канеше да тръгва към Пончо, когато оттам се чу изстрел – ясен, силен и отсечен. Никола се загледа в тази посока напрегнато. Някъде доста зад мястото на изстрела долови движение – някак си леко, безплътно и нечуто. През оптическия мерник мярна тъмно тяло, а за част от секундата в една пролучка му се стори, че вижда характерна глава на животно. „Вълк!“ - му се мярна в мислите. Някак странно ходеше вълкът, ала през храстите ловецът не успяваше да различи подробностите. Животното не тичаше, а се провираше между отделните клонки и в един миг падна с изстрела на Никола.

     Стрелецът не можеше да повтори, затова хукна направо към падналото животно. Когато го наближи, всичките му предпазни сетива се впрегнаха. От десетина метра вдигна отново оръжието и зачака. Хищникът не даде никакъв признак за живот. Беше мъртъв. Никола го огледа почти страхливо - огромно животно с окървавен врат, озъбена паст с оголени бели зъби, изстиващ, ледено-спокоен пред смъртта поглед на убиец. Беше си отишъл от нашия свят.

     Доста време Никола просто седеше пред трупа на животното и го гледаше безцелно. Когато наблизо се чуха викове, той изведнъж се сепна, скочи и на свой ред се развика. После огледа съсредоточено раната на животното. Стори му се, че беше прекалено малка дупчица на входа и не много голяма на изхода. „А можеше и да е сачма“ – изведнъж го осени тази идея.

     Докато другите се суетяха и се радваха вече близо час, Никола потърси съседа си. Пончо пристигна последен, без оглед на това, че пусията му беше най-близо. Потен и задъхан, той веднага отиде при вълка и го огледа внимателно. Физиономията му придоби странно замислен вид, но все пак се обърна и поздрави Никола.

  • Ти къде му стреля? – попита Никола.

     Пончо помълча, сви устни примирено и рече:

     - Ами горе, що?

     - Нищо бе, Пончо, просто питам...

    Но явно питането не беше чак толкова просто.

    След време Никола взе трофея – огромната вълча глава с внимателна физиономия и светещи, ледено-зелени очи. Постави го на видно място в трофейната си стая, така че директно да го вижда веднага щом седне. От едната му страна старинният аплик хвърляше отблясък на мека светлина върху едното око. Още на мига човекът усети, че нещо не беше наред – имаше нещо в трофея, което определено го отличаваше от другите. То не беше строго дефинирано и определимо, но веднага привличаше вниманието.

     Вечерта Никола се разположи на коженото кресло и се вгледа във вълчата глава. Бавно се фокусира в окото – онова изкуствено и майсторски направено и вградено око в голямата глава, което отразяваше светлината от старинния аплик. Човекът забеляза някаква весела нотка в празния поглед, която караше цялата физиономия на чучелото да се изкривява в насмешлива гримаса. „Какво?“ – попита Никола, ала никой не му отговори. Когато излезе, усети леки тръпки по целия си гръбнак, като че ли хиляди мравучки се щураха под дрехите му.

     Седмицата мина напрегнато. От една страна работата на Никола му вървеше, но в трудно определима посока - надолу или назад. Колебаеше се в решенията си, което водеше до забавяне или проваляне на поръчки и проблеми с хората. Като че ли неувереността му нарастваше с всеки час – като се почнеше от това дали ще успее да премине на светофара на жълто, което почти му докара катастрофа, та до решение за обикновена сделка с наличен минимален риск, която почти провали с мнителността, обзела го в последните дни. Причина за това намираше в странните разговори, които водеше до късна нощ с вълчето чучело.

      - Смяташе се за много хитър ли? – мърмореше в сумрака на стаята Никола. – Ама ето, видя ли... само един точен изстрел! Само един и от страшилище се превърна в чучело... ха-ха–ха!

      - Така ли мислиш? – отвръщаше насмешливо вълкът. – Всеки път ли си толкова сигурен? Хайде пак помисли... ха-ха-ха ... Ако не беше онзи прост селянин, кога щеше да ме убиеш? А може би трябваше да тръгна срещу теб? Ти си толкова неуверен, че дори не помниш дали си стрелял въобще. Защо не провери пушката си след изстрела, а ме взе и реши, че ти си героят... Ето затова и аз се срамувам!

     И вълчата физиономия се изкриви в привидно съжалителна гримаса с нескрито насмешлив уклон.

     - Какво ми казваш – че не съм ти аз майсторът ли? А кой, онзи Пончо ли?! Той, ако те беше улучил, веднага щеше да паднеш, както го направи, гадино, след моя изстрел!

     - Кой е гадина - аз ли, че съм бягал да се спася, аз ли, че живея в моята гора, аз ли, че вие, хората, убивате гората ми?! Аз ли... ще приема, че смъртта ми ме избави от тази тежест? – и вълчата глава отново прие насмешлива гримаса. - Ще приема нея, но не и такъв страхливец като теб, който си приписва такова никакво геройство!

     - Отмъщаваш си – продумваше Никола. – Просто те е яд, че се излъга и влезе там, където не очакваше да бъда.

     - Бих си отмъстил, ама защо пък на теб? Ти какво общо имаш с това?!

     И така дните на Никола минаваха в съмнения и напрежение, а това му докарваше главоболия, че и елементарни грешки и насмешки у околните, с които общуваше. Кулминацията беше един скандал вкъщи, когато избухна и наруга грозно сина си за нещо, което сам беше свършил предния ден, а не помнеше. Вечерта беше покъртителна, а през нощта Никола не влезе в стаята с трофеите. Прекара часовете до развиделяване в тежък размисъл, разкъсван от съмнения и угризения.

     На сутринта влезе с мрачна решимост в стаята и погледна трофея. Стори му се, че вълкът направи леко учудена и насмешлива гримаса. Никола свали грубо вълчата глава от стената, пъхна я в найлонов чувал и я натовари в колата. Управляваше уверено, а съзнанието му остана някак празно и тихо.

     По обед спря пред вратата на онзи темерут Панчо и свирна. Не след дълго киселекът излезе и го поздрави учудено. Покани го да влезе и под подреден навес седнаха. Панчо оглеждаше гостенина си и попита притеснено:

      - Какво ти е, човеко – стопил си се, не си ли спал!? Нещо лошо ли е?

      Никола помълча, премисляйки как да започне, и отвърна:

      - Помниш ли онзи вълк?

      - Е как – помня го – голям змей беше! Оттогава не се е чуло да има беля. Голяма слука извади ти.

        Никола го погледна изпитателно, търсейки и намек от подигравка или насмешка. По-скоро Панчо се смути леко.

       - Панчо, да те питам пак, че вече не мога да слапя - толкова луд съм станал - ти къде му стреля, бе, човек? Не мога да мигна, като си помисля, че съм ти взел трофея и заслугата. Я го виж!

     Никола донесе плика и извади препарираната вълча глава. Панчо се ококори.

       - Ама че звяр! Брей, голяма сила, а тогава ми се стори по-дребен.

     Той внимателно оглеждаше страшните форми, а грубите му пръсти внимателно опипваха козината и зъбите.

      - Много хубаво е станал – пу, да не му е уроки!

      - Остави тия клетви. Мисля си, че ти си го докачил и е умрял над мене, па дали съм го улучил и аз... Ти чу ли моя изстрел?

      - Е, аз бях през билото, ама май го чух... Ти мислиш, че аз съм го докачил ли?

      - Така мисля! И това съмнение - че съм взел чуждото, ме изкарва от кожата ми.

     Панчо остави внимателно вълчата глава, позамисли се, въздъхна и рече:

     - Виж, Никола, аз вълка не съм видял тогава, ама мина едно сърне откъм теб... Него взех обаче. Докато го скрия в едни клони, мина време, та затова се забавих малко. Това животно е било някъде отзаде ми... не съм го виждал аз. Срам ме е, ама децата щяха да си идват и да поомешам свинската кайма... някак си така. Дано ме разбереш! А това си е твое. Какво си се вторачил... ти вярно ли затова го носиш? Че ако ти кажа, че съм му стрелял, щеше да ми го дадеш?

     На връщане тишината отново се беше настанила в съзнанието на Никола. Той машинално се прибра, отвори вратата на стаята и върна вълчата глава на мястото ѝ. На излизане спря на вратата, обърна се и погледна трофея. Пластмасовите очи отразяваха мекия блясък на старинните аплици.

      Всеки път, когато Никола влизаше в стаята, все по-трудно забелязваше трофея – един от многото.

 

8 май 2017 г.

Плевен

Автор: Анелин Славейков
Галерия снимки
Коментари
брой
197
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
17562
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани