Докато пристъпвах в пясъка с наведена глава, изучавайки доста непознати за мен дири, периферното ми зрение долови, че всички чернокожи от групата ни са се събрали вкупом изключително безшумно и също изследват някакъв подпис, оставен на меката почва. Намирахме се на няколкостотин метра от границата на резервата „Хуанге“, в който всякаква ловна дейност е строго забранена и в повечето случаи се наказва със смърт на самото местопрестъпление, тъй че определено в момента наблюдавах следи, част от които вероятно не бе виждал никой друг ловец преди мен. Отидох при останалите и въпреки че не разбирах ндебеле, долових думата „шумба“, а след кратък поглед в земята бях сигурен, че вървим малко след лъва, който беше цел номер едно на пътешествието ни.

Продължихме напред и след няколко минути във високата трева, на около 30-40 метра от нас, засякох група преминаващи брадавичести свине. Моментално ги показах на професионалния ловец, като в същото време те ни видяха и избягаха. За огромно мое учудване точно зад мястото, където се бяха спрели преди да ни усетят, на една издигната скала видях много едър жълто-кафеникав силует, а в сянката до него друг поне два пъти по-дребен. Веднага бутнах тракера, защото беше най-близо до мен, и много бавно протегнах ръка близо до главата му в посоката, в която исках да погледне, и придружих това движение с тихата, но ясна заради приповдигнатата нотка в гласа дума „ЛЪВ!“.

Жоро грабна пушката и се нагласи бързо, но удобно за изстрел. Наблюдавах лъва през обектива на камерата - за разлика от всички останали диви животни на него не му пукаше, че ние съществуваме. Знаеше, че той е царят, а ние - вероятно поредните досадници с фотоапарати. До него стоеше красивата му жена, която току-що бе спечелил в битка с по-млад съперник.
Професионалният ловец като че ли бе обзет страх да не стане грешка, нещо започна да обсъжда оживено за животното с тракера и очите му взеха да шарят неудържимо в лещите на бинокъла. След 20-30 секунди той даде разрешение за стрелба и част от секундата след заглъхването на ушите чух изтупване, придружено от басов лъвски рев. Въпреки разстоянието от 120-130 метра успях да усетя мощта в гласа на това животно. Отидохме до него и въпреки че поне за мен то видимо беше мъртво от поне минута, тъмнокожите ни помощници надничаха един зад друг и не се осмелиха да го доближат, докато Жоро не му изпрати още един 300-грейнов „Софт пойнт“ в плешката.
Когато доближихме лъва, настана голяма радост. Всеки запрегръща всеки, а черните за няколко секунди си припяха част от някаква местна песен. Животното имаше много прясна рана на крака от ухапано от друг лъв. По-рано видяхме дирите на по-млад мъжкар, който се изнасяше от района и отиваше към парка. Аз пък си правех сметка, че след като сме отстреляли най-трудното животно с такава лекота, значи ни очакват розови дни, защото малцина ловци в света могат да се похвалят с подобна слука, а все пак бяхме пристигнали в буша едва преди няколко часа. В каква заблуда съм тънел само...

Ден първи: 20 юни 2019 г.
Истината е, че от самото начало пътешествието ни започна със силно напрежение още в България. Имаше някакво объркване и в последния момент разбрахме, че пушката на Жоро няма да пътува с нас до Африка, а до Германия. Всеки нормален човек би се ядосал на така създалата се ситуация. Напрежението продължи и в Германия, когато, докато се разправяхме за пушката със служителите на летището, замалко не изтървахме полета за ЮАР. В момента гледам с друго око на абсолютно всички преживелици по летищата, защото за всяко следващо пътуване ще знам как да ги избегна или да се справя с тях, без да се впрягам толкова.

Ден втори: Пристигането
Може би за останалите пътници беше тежък полет, но аз не го усетих, понеже оставих стреса в Европа и спах почти през цялото време. Когато се прекачихме от Йоханесбург към водопада Виктория пък, бях до прозореца и наблюдавах огромните равни пространства, над които минахме. На спускане успях да видя и някакви животни, но не успях да разбера какви, тъй като все още бях доста над тях. На малкото летище имаше доста хора, които чакаха за визи, но когато казах на един любезен господин, че идваме на лов, той ни даде да разпишем по един протокол и с негова помощ прередихме всички чакащи. Удариха ни печата на визите и отидохме да си взимаме багажа. Имах големи надежди, че и пушката е пристигнала, но след около час разбрах, че не само тя, но и двата ни куфара няма да дойдат днес. В общи линии прекарахме два часа на летището в писане на протоколи. Сега разчитахме само на ръчния багаж и дрехите на гърбовете си.
На излизане ни чакаше един 50-годишен мъж, на който отдалеч му личеше, че не е градско чедо. Посрещна ни дружелюбно и се запозна с нас. Уейн – нашият професионален ловец. Заведе ни до джипа, където ни чакаха трима ухилени чернокожи с малко, но много бели зъби - неговият тракер Дениса, един местен от района, в който щяхме да ловуваме, и рейнджърът, който щеше да следи как върви лова и дали спазваме границите на ловищата.
Чак сега се сетих да вдишам дълбоко от сухия и изключително чист зимбабвийски въздух. Направих го още няколко пъти, докато се разбирахме как ще действаме. Стигнахме до заключението, че е най-добре да пренощуваме една вечер в градчето Виктория Фолс, което е най-голямата туристическа дестинация в Зимбабве, и когато си вземем багажа на следващия ден, да се отдадем на изцяло на лова.
Качихме се в пикапа и не след дълго бяхме в града. Намерихме една семейна къща за гости. Домакините, женена двойка от Австралия, бяха изключително гостоприемни. Настанихме се и излязохме да хапнем в най-доброто заведение в града - „Трите маймунки“. Храната не беше нищо особено, дори салатите бяха сухи, но ако исках да попадна в кулинарно царство, щях да отида на екскурзия в Италия, а не на лов в Африка. Няколко часа по-късно, след двучасов разговор с домакините, се прибрахме по стаите за заслужена почивка.

Ден трети: Когато някой ти каже да очакваш неочакваното, му плесни един шамар и го попитай дали го е очаквал.
На сутринта Уейн ни чакаше на двора за закуска. Мередит, домакинята, беше направила бъркани яйца с бекон и препечени филийки, а за Жоро овесена каша. След закуска си взехме довиждане и се отправихме към водопада Виктория. Не съм бил на Ниагара, но въпреки че е най-големият водопад, всички, които са посетили и двете места, твърдят, че Виктория, вторият по-големина, е много по-красив и със сигурност не толкова комерсиален. Истината е, че е много впечатляващ. Трудно мога да го опиша с думи и няма и да се опитвам. Направих някоя и друга снимка, а на връщане на пътя ни застанаха група бабуни. Мъжкарят седеше на едно дърво и чоплеше нещо, а едно малко бабунче, седнало на гърба на майка си, бъркаше в пакет чипс и се носеше отгоре толкова спокойно, сякаш знаеше, че цял живот няма да има никакви грижи. Жоро каза, че ако не ни бяха закъснели багажите, нямаше да видим това прекрасно място.
Потеглихме към летището, тъй като беше станало време да си взимаме багажите. Бяха ни запомнили от предишния ден и след като минахме през скенера, едно момче ни заведе на лентата, където чакахме да излязат куфарите ни и пушката. След трийсетина минути Жоро взе да се изнервя, а аз се опитах да го успокоя, макар че самият аз не бях сигурен дали ще пристигне багажа ни. След малко моят куфар се пръкна и на двамата ни поолекна. Веднага след това излезе и пушката. След около час нищо от лентата не остана неприбрано, но куфарът на моя спътник го нямаше. Накарах едно от момчетата да провери още един път, но след проверката то каза, че нищо друго не е пристигнало и трябва да се върнем за Жоровия куфар на следващия ден.
Докато оправяхме документите за оръжието, забелязахме, че ключалките на кутията са отваряни насилствено и са повредени. За щастие нито пушката, нито съпътстващите я прицели, термална насадка и прожекторите бяха докоснати. Отново излязохме напушени от летището. Помолих Уейн да се опита да открие патрони в калибър .416 „Ремингтън магнум“, тъй като тези на Жоро бяха в другия багаж, който не бе пристигнал.
Някъде по средата на пътя ни пресрещна друг професионален ловец, който се опита да спре колата почти напряко на платното. Излезе и ни даде една кутия патрони. Язък за готината каубойска среща, защото патроните се оказаха .416, само че „Ригби“. Разбрахме се, че няма да е голяма драма, ако един ден ловуваме с пушката на Уейн в калибър .375 „Холанд и Холанд“.
Продължихме към ловния ни район, а когато се отбихме от главния път, започнах да виждам по някоя и друга антилопа. Точно преди да влезем в ловната територия веднага след залез слънце, на един водоем видях група от десетина слона на около 100 метра от нас, които ни отразиха, но не избягаха. Точно се стъмни, когато пристигнахме в лагера. Повечето хора от персонала се представиха, но беше много тъмно, а те също не бяха много светли, така че не ги запомних. Вечеряхме, направихме бърз план за предстоящото ловуване и се прибрахме по палатките, в които щяхме да прекараме следващите няколко дни.

Ден четвърти: Кралят е мъртъв, да живее кралят!
От сутринта влязохме ударно в лова. Първо пробвахме „Уинчестър“-а на професионалния ловец по мишени. Огледахме за следи на слонове, после потърсихме места за бейтове (стървилища за лъв и леопард), а след като ги намерихме, тръгнахме да търсим с какво да заредим самите бейтове. Открихме движение от едър мъжки леопард. Голямо тегло ни падна от плещите, когато Жоро успя да отстреля лъва с първия изстрел на абсолютно случаен принцип. Мисля си, че местните още говорят за невиждания му късмет и скоро няма и да спрат. Точния лъв, в точния район, по точното време, на точното място, без никаква предварителна подготовка. Сега можеше да насочим всичките си сили към лова на слон и леопард.

След като се прибрахме и обядвахме, с професионалния ловец отидохме до една бензиностанция на 35 км от лагера (най-близкото населено място), за да намерим обхват и да се опитаме да се доберем до куфара на Жоро. Този куфар беше вторият най-важен трофей след лъва. Уейн се свърза с някакво момче, което се съгласи да ни го докара срещу скромна сума пари. Разбира се, преди това попитах дали момчето е надеждно, а нашият водач с голяма увереност отговори, че Лъки е изключително сериозен човек, от който си купували нафта много изгодно. Стори ми се странно колко лесно се изгражда доверието в Зимбабве, но си замълчах, защото като цяло тук всеки изглеждаше много печен. В момента, в който дадохме устно потвърждение по телефона, че въпросният Лъки може да вземе багажа от летището, Уейн започна буквално да си гризе ноктите и да ме пита дали според мен той ще ни докара багажа, или ще духне с него. На свой ред му зададох въпроса аз ли трябва да знам това и му казах да звънне отново на момчето и да му каже, че го очакваме, като натърти на това, че ще получи добро възнаграждение. След пет часа висене на бензиностанцията Лъки пристигна по тъмно и ни остави куфара, а аз му дадох малко над обещаното плюс разходите за горивото, тъй като беше минал около 250 км само в едната посока. Всичкото напрежение ми мина, когато най-после видях Жоро спокоен и щастлив. Баща ми ме е учил, че клиентите винаги имат право, а в случая то наистина си беше така.

Ден пети: Няма време
Сутринта проверихме два от бейтовете, на които бяхме закачили по една изгнила до черно импала. Нямаше посещения.
Следобеда видяхме красив и едър представител на саблените антилопи, но поради неувереност от страна на водача ни беше невъзможно да се произведе изстрел. Не сме били знаели какво имало на 300 метра зад този сейбъл. Казах му, че има трева, а той като че ли се изнерви, че съм си позволил такива думи.
Малко по-късно видяхме четири жирафа – две женски с малко и встрани от тях един млад мъжкар. Усетих, че Жоро има нужда да разхлади страстите след неуспешното издебване на сейбъла, а и имахме отчаяна нужда от месо за бейтовете. Попитах Уейн дали мъжкият е подходящ за отстрел, а той отвърна, че е малко скъп бейт, но... Не го изслушах, само се обърнах и казах на Жоро, че може да го стреля. Не минаха и няколко секунди и жирафът се срути на земята като че беше дебело въже, пуснато от високо. Започнах да отчитам минусите на професионалния ловец от самото начало, а това не е нормално, като се има предвид, че всичкият ми опит в Африка се свежда до седем дни лов и то преди шест години, когато не съм бил толкова в час с каквото и да било от заобикалящата ме среда. С този жираф можехме да направим предостатъчно бейтове за осемте ловни дни напред, щяхме да имаме месо и за нас в лагера, а Уейн не можа да вземе решение и да направи елементарна сметка. Като направи тази, се имаше предвид, че не виждаме антилопи на всеки ъгъл, защото районът поради местоположението си беше силно експлоатиран, без този жираф бяхме обречени на безкрайно търсене на животни за бейтовете.
След няколко часа бяха останали само кокалите от жирафа. Дори изпражненията му взеха, защото смляната трева представляваше много ароматна смеска към кръвта за стървилищата.

Ден шести: Запознаване на местните с българската култура
Уейн с невероятен позитивизъм ни гарантира, че с прясното месо от жирафа до четири-пет дни ще привлечем мъжки леопард на стръвта. С част от персонала си разменихме по някоя дума на нашите езици. Аз им обясних, че един изключително личен български поздрав означава „Здравей, приятелю!“ и те го повтаряха почти всеки ден, докато се разделихме.

Ден седми: Първи признаци на носталгия
Всеки вече си знае задачата и екипът действа съгласувано. Ежедневно проверяваме бейтовете, гледаме за следи от мъжки възрастни слонове, дори намерихме една такава. Вечерта отидохме да чакаме покрай водата, където се изпомпва прясна вода чрез един хидрофор на нафта. Около петдесет слона дойдоха да пият, но сред тях нямаше подходящ за отстрел. Това, което разбрах, е, че в резервата точно срещу нас има голям водоем с помпа, която работи по цял ден на соларна батерия и това е причината да не идват други слонове. Вечер преди основната вечеря се събирахме покрай огъня, пиехме чай и ядяхме чипс със сос и билтонг (сушено месо) или пък панирано жирафско. Започнах да сънувам как се прибирам в България и ям шкембе чорба, салата с розови домати и овче мляко. Нещо, което не е сухо.

Ден осми: Оцеляват само най-приспособимите
Сутрин, когато се качвах в каросерията на джипа, усещах, че е много студено, но нямахме термометър в колата, който да показва температурата. Когато разбрах, че е минус два градуса, започнах да седя на седалката до Жоро отпред в колата, защото психиката ми се повлия, след като видях с очите си какво показва един термометър. Вярно, че бе зима, но не знаех, че става чак толкова студено.

Ден девети: Решението
С Жоро седнахме и обсъдихме най-сериозно, че след като нещата са се закучили, е редно да сменим района. Имахме право да се преместим в друг участък, където бяхме заявили, че ще ловуваме крокодил и хипопотам. Там имахме разрешение и за слон, но леопард можехме да ловуваме само тук. Тъй като Жоро поръчваше музиката, той реши да рискува, тъй като в сегашния район нямаше много какво повече да правим.

Следобеда с Уейн отидохме до бензиностанцията и след кратък разговор с организаторите разбрах, че след два дни се местим в другия кемп. Докато пътувахме натам, се спречкахме с група слонове, които бяха застанали на пътя пред колата, но се отместиха встрани. Слязох от джипа да направя снимки отблизо, когато ги подминахме, но една неразположена слоница не хареса идеята ми и тръгна заплашително да маха с уши и да тъпче земята. Не съм чакал да разбере какво точно иска да направи, затова в лек галоп се изместих към джипа и си продължихме пътя. Вечерта, докато се прибирахме от водоема, Жоро отстреля един красив мъжки екземпляр бодливо свинче. Подходи грубо и го стреля с .416 „Ремингтън“, но в крайна сметка никой не се сети да му предложи да стреля с .308-цата, която седеше в джипа. Направих интересен клип с термокамерата, като на записа при попадението на куршума изглежда сякаш се взривява бомба.

Ден десети: Звуково примамване
Няма нужда да пояснявам, че всеки ден правехме едно и също нещо, затова ще пристъпя към съществената част, а именно сбъдването на една моя мечта.
Вечерта, след залез, поставихме звукова примамка на около 50 метра от джипа на едно сравнително открито място в близост до водата. Ние се качихме в каросерията, която използвахме като чакало, тъй като тревата наоколо беше доста висока – около два метра. Петнайсет минути след пускането на звуковата примамка хиените започнаха да се обаждат. Разполагахме с термокамерата, един бял и един червен прожектор.
Тук е моментът да поясня, че в Зимбабве в държавните територии стрелба от джипа, светене и електронни звукови примамки са забранени за ползване, но в частните земи, където бяхме ние, няма такива ограничения. Казах на професионалния ловец, че тъй като виждам всичко перфектно на термалния монокъл, няма нужда да свети, докато не му дам сигнал. Една хиена се доближи на около 70 метра от нас и излая, но все още беше в тревата, когато Уейн я освети и то не с червения, а с белия прожектор. Силно се изнервих и му го взех, защото първата възможност я изпуснахме – хиената изчезна моментално в панически бяг.
Машинката продължи да „се смее“, когато много едра женска отиде да я хапе. Подадох на Жоро камерата да я погледне, след което я осветих с червения фенер и един тежкотоварен „влак“ я смъкна на земята. Последва втори изстрел и хиената дори не успя да се изтегне за последно. Не спряхме устройството. Втора хиена се обади, Жоро ми даде пушката в ръцете и каза, че е мой ред. Не можах да стъпя на земята от кеф, когато няколко минути по-късно бях отстрелял и аз една едра женска, въпреки че с комбинация от заслепено от термоуреда око и слаб червен фенер ми беше много трудно и се наложи да ѝ изпратя и аз втори изстрел. Обикновено гледам през такива уреди с лявото око, когато знам, че ще стрелям, но в случая ме изненадаха... Много приятно ме изненадаха! Не зная защо животните се плашеха от бялата светлина, но знам защо не се плашеха от изстрелите и продължаваха да идват  - само и единствено защото никой не ги ловува в този район и понеже идват от парка, където са имали редки срещи с туристи, но не и с ловци.

Ден единадесети: Матеци

Сутринта минахме да проверим бейтовете като за последно, защото оттук-нататък един от местните щеше да ги проверява вместо нас и да ни сигнализира, ако има посещение от мъжки леопард. На прибиране към лагера Жоро отстреля един млад мъжки бабун, а цветнокожите ни помощници като че ли за първи път не се зарадваха на слуката, ами се умълчаха, сякаш в боя падна някой от тях.
Натоварихме багажите и след няколко часа бяхме във втория кемп, където ни посрещнаха също толкова топло. Гледката, която се откриваше пред нас, беше страхотна – като оазис спрямо предишната пустош. Имаше микроязовир под лагера, в който още с пристигането забелязах няколко хипопотама и крокодили. В дъждовния сезон този микроязовир се свързва с голямата река, но през останалото време е отделен. Предположих, че това ще е едно от местата за чакане на крокодил. Набързо скочихме в джипа и направихме обиколка в най-отдалечената и най-пуста една трета част от района, само за да се убедим, че нямаме работа там занапред. Сънят тази нощ беше изключително лек. Дали нервата ме отпусна, защото спах в стая с четири стени и легло с балдахин, вместо в палатка с постоянно течение и отворена част от едната страна, не знам.

Ден дванадесети: Най-силното оръжие на ловеца е търпението
Тук температурата сутрин беше значително по-висока и поносима. След бърза закуска обиколихме района и докато си пиехме чайовете на върха на едно било, върху което беше изграден друг, по-див кемп, засякохме много голямо стадо биволи и по-малко слонове с биноклите. Веднага се придвижихме на около 200 метра от слоновете с джипа и като видяхме, че няма мъжкар с тях, тръгнахме пеша да издебнем биволите. Вървейки към тях, се натъкнахме на млад мъжки слон, който успях да заснема на видео от около 20 метра. След случая с женската преди няколко дни и наблюдавайки поведението му, бях почти убеден, че ако пристъпя още пет метра навътре в зоната му на комфорт, щеше да последва атака от негова страна. В ръцете си държах 458-калибрена болтова пушка и се чувствах много сигурен, но въпреки това поглеждах през рамо, докато го подминавах.
Пълзейки срещу вятъра, успяхме да издебнем биволите на около 25 метра. Уейн гледа с бинокъла около две минути, след което се изправи и каза на Жоро да стреля. Моят спътник се изправи, но не знаеше по кой бивол да стреля, тъй като имаше няколко мъжкаря, а ине бе негова работа да определя пола на животните. Шепнешком попитах водача ни кой е правилният екземпляр, а той, докато гледаше с бинокъла, нареди да не стреляме. В същото време посочи един бивол, който беше най-близо до нас. Ловецът прикладва отново, но веднага след това Уейн отново предупреди да не се стреля. Забравих да спомена, че до този момент животните стояха абсолютно неподвижно, но после ни видяха и побягнаха.
И двамата с Жоро се изнервихме от ситуацията, която създаде професионалния ловец, защото веднъж подплашиш ли такова голямо стадо, шансът да го издебнеш и да подбереш правилното животно в него е минимален. Спестих ви няколко миниатюрни кавги, които се случиха през изминалите дни между нас и Уейн, но сега Жоро настоя да му преведа, че трябва да сменим професионалния ловец с друг. Уейн почервеня и с престорен смях обяви, че веднага ще изпрати съобщение на няколко негови приятели ловци, че да се посмеят и те с него, защото това, което искаме, било невъзможно. Реших, че след като говори с нас напук, няма да спра да го мъча да върви в жегата, докато се скапе. С Жоро бяхме обути добре, но „нашият“ човек беше с къси гащи и сандали.
От 6:30 сутринта до 13:00 на обед, когато са най-големите жеги, направихме четири неуспешни издебвания на същото стадо и навъртяхме над петнайсет километра. Признавам си, че докато се връщахме към джипа, почти се бях обезводнил. Уейн успя да се препъне два-три пъти за последните няколко метра и след като се добра до хладилната чанта и едно шише вода, се просна на земята. За сметка на това Жоро нито веднъж не си тръкна подметката в земята.
Прибрахме се в лагера и следобед отидохме покрай язовира да огледаме хипопотамите, вероятно единствените, които бяха на разположение в района. Дотук, а и след това единственият плюс на този професионален ловец бяха тракерът и стойката за стрелба. Последната беше изключително стабилна и щеше да ни послужи идеално за прецизния изстрел, който се изисква за дневния лов на хипопотам.
Открих още един проблем, когато Уейн не успя да определи по кое животно да стреля ловеца. Той извади листа с квотата за района и каза, че може да стреляме по всичко, което искаме, освен по малкото. Във водата имаше четири хипопотама – едно малко и три големи. Тъй като нито веднъж не си показаха главите над водата едновременно, се наложи аз да вляза в ролята на професионален ловец. Въпреки че досега не бях убил нито един хипопотам, се опитах с пределна сериозност да уверя стрелеца, че мозъкът на това туловище се намира между ушите и независимо от ъгъла, под който го стреля, куршумът трябва да мине между двете уши. Запомних размера на животното с най-голямата глава и когато се подадеше за пет-шест секунди, казвах на ловеца да стреля, ако е готов.
При първото показване на хипопотама се обърнах към Уейн, но след като той отказа да ми асистира и прочетох в намусената му физиономия огромно нежелание за каквото и да било, освен за ядене и спане, се отказах да общувам с него, докато не стреляме. При поредното показване на правилното животно този път то не се скри моментално, а започна бавно да плува хоризонтално на нас на около 60 метра. Жоро използва ситуацията и водейки го в ухото, произведе изстрел. В същото време аз снимах с камерата и се видя, че хипото моментално потъна във водата. Не знаех дали го е ударил, истината е, че по едно време започнах да обсъждам с него възможността да го е изпуснал, тъй като бяха минали почти два часа, а туловището не изплува. Ако се отстреля сутрин, хипопотамът изплува в рамките на 30-40 минути, тъй като храната, която е поел през нощта, ферментира много бързо. Следобед обаче е останала по-малко храна в стомаха му и съответно иска повече време.
Това, което забелязахме, бе, че останалите три хипопотама вече не плуваха произволно, а се потапяха и показваха само на едно и също място – там, където Жоро стреля. Точно два часа след Жоровия изстрел едно розово коремче се подаде от водата. Дори Уейн се усмихна и поздрави ловеца за добрия изстрел. Тъй като хипопотамите не си тръгваха, имаше и крокодили наоколо, а вятърът беше прекалено слаб, за да избута хипопотама до брега скоро, решихме да се приберем и да го извадим на сутринта. Жоро предложи да поощрим някой от цветнокожите ни прятели да влезе да го вземе. Само с такава сензация оставаше да ни изтипосат на първа страница в „Зимбабвийски вести“, за да е пълен кефът от преживелиците ни с бюрокрацията до момента!
Вечерта край огъня обсъждахме какво се е случило. Напрежението помежду ни можеше да се разреже с нож. Жоро поиска да преведа на Уейн това, което мисли, а последният с треперещ глас каза, че дори не ни е дал разрешение да стреляме по хипопотама. Обясних му, че на камерата имам клип, на който съм го заснел да казва как можем да стреляме, което наистина си беше така. Случайно бях хванал есенцията на разговорите ни от следобедния лов.
Моят спътник се поинтересува за плана оттук-нататък, а Уейн отговори, че утре трябва да извадим хипопотама. Попитах го дали ако животното още не е изплувало сутринта, не е по-добре да потърсим крокодил, а той заядливо отговори, че ще чакаме колкото е нужно. В това време Жоро го контрира, че няма да седим в очакване цял ден, тъй като си плаща да ловува. На ръба на нервите си професионалният ловец каза, че ще правим каквото ни нареди и че сме длъжни да чакаме. С изключително спокойствие в гласа моят спътник го увери, че това не е негова работа, което си беше така, въпреки че от съвместния ни живот през тези две седмици бях сигурен, че не е човек, който ще остави животното във водата. Просто сега се наслаждаваше на разговора с почти вбесения Уейн, който до момента си мислеше, че всички са му подчинени. Професионалният ловец не издържа, стана, ритна стола и започна да псува и ругае. Речникът му беше изключително беден, но за сметка на това затвърждаваше казаното. Всичко продължи около десет минути, но той се сети да каже, че напуска и мръдна встрани от нас. Точно тогава се чудех дали да го набия, да спра клиента да не скочи да го бие или да му се смея. С Жоро се спогледахме учудено и се разсмяхме. Той ме помоли да му преведа какво ни говори Уейн, но след като разбра колко скучни псувни използва, пак започна безмълвно да сърба от чашата с горещ чай.
След всичко това професионалният ловец, който не заслужаваше това прозвище след непрофесионалната си постъпка, се обади на някой по телефона и продължи с псувните, като обясняваше какви варвари сме и как сме му показвали клипове, на които ловуваме на гонка на дива свиня. „Това е гнусно! Те са отвратителни! Стрелят по бягащи прасета!“, крещеше той истерично, въпреки че допреди няколко часа се възхищаваше на стрелковите ни умения и който и да срещнехме в буша, ме караше да му показвам моите клипове.
Малко след това дойде и явно в момент на огромна слабост се опита да ни заплаши с единственото, с което можеше:

 - Дайте ми ноктите от лъва, защото имам връзки на летището и ще ви арестуват! Тези нокти няма да напуснат Зимбабве!

 - Уейн - казах му аз с пресилено спокойна нотка в гласа само за да го доизнервя – тези нокти ще напуснат Зимбабве заедно с пратката с трофеите след няколко месеца.

С обезумял поглед той изтича някъде на трийсет-четиридесет метра и изврещя като простреляна бабичка. Не съм чувал да врещи такава бабичка, но предполагам, че ще издава някакъв подобен звук. Чух се с баща ми и местния организатор и след трийсет минути получих писмен отговор, че от следващия ден ще ловуваме с друг професионален ловец.

Ден тринадесети: Всяко зло за добро
На следващата сутрин се наспахме и отидохме да извадим хипопотама. Според очакванията беше се спрял на язовирната стена. С помощта на дълги въжета го издърпахме на място, където можеше да стигне джип, защото на сушата е невъзможно да се премести по друг начин освен с голямо превозно средство. Направихме си снимки, а Жоро по стара ловна традиция отряза опашката и със замятане я хвърли във водата, за да омилостиви речния бог.

Към обяд отидохме до Виктория Фолс, за да разгледаме, тъй като новият професионален ловец щеше да пристигне чак вечерта. Изключително трудно документално е да се смени PH-a по време на такова сафари, но нашият организатор уреди нещата максимално бързо и когато се прибрахме, край лагерния огън ни чакаше Чап – нашият нов ловен водач от австрийски произход. 38-годишен, рошав, с чеченска брада, в добра физическа форма, една двуцевка .500 NE и татуировка с леопард на прасеца. Питах го за татуировката и той каза, че си я е направил след една атака от леопард, при която прострелял ранената котка в гърдите с .458 „Уинчестер“, а в следващия момент тя го е съборила на земята и неговият клиент я доубил, докато е била върху него. Първото нещо, от което се поинтересува моят клиент, беше дали Чап е женен. Отговорът бе положителен. Трудно се общува с човек със закоравяло мислене и характер на борсук, все ми повтаряше Жоро.
След вечеря се разбрахме на сутринта да захващаме слоновете и биволите, тъй като крокодилът беше най-лесен за намиране и само трябваше да подберем правилния.

Ден четиринадесети: Смъртта на една черна смърт
Сутринта беше -2 градуса. За първи път видях термометър, откакто бях пристигнал. Стана ми още по-студено. Докато търсехме следи от слонове, се натъкнахме на стадо биволи. Всичко стана толкова бързо, че даже се чудя как успях да направя и видео на изстрела. Дали заради бързата преценка на професионалния ловец, с когото станахме приятели още първия ден, или просто извадихме късмет, но старият мъжкар, който беше отделен най-отпред, измина едва 20-25 метра преди да падне, след като 26-грамовият „Солид“ премина по диагонал през гърдите му.

Като стигнахме до бивола, професионалният ловец заключи, че става въпрос за дагабой – стар бивол-единак. В случая се бе събрал със стадото, защото в района имаше засилено присъствие на лъвове и сам не би оцелял повече от един-два дни.

След като се прибрахме, цяла сутрин и почти целия следобед наблюдавахме крокодилите и след един неуспешен изстрел (единствен пропуск за цялото ни пребиваване в Африка) поради лоша опора се прибрахме в лагера.
В същия момент най-големият гущер от язовира излезе на брега да се пече. Бързо донесохме маса и стол и Жоро направи страхотен изстрел от 120 метра точно където трябваше – зад усмивката, като повтори в гърдите. Още с първия изстрел устата на крокодила се отвори широко и за последно. Размерът на целта, по която стреляше ловеца, е колкото топче за тенис на маса. Всички от обслужващия персонал наблюдаваха с интерес и веднага след края на стрелбата започнаха да скачат и викат от радост.
Петнадесет минути по-късно, когато отидохме до крокодила от другата страна на водата, видях, че той е още жив. Тъй като като Жоро не вярваше, го накарах да го докосне по окото с цевта на пушката. За негова голяма изненада студенокръвното създание примигна съвсем адекватно. Издърпахме го с джипа. Не съм и предполагал колко тежки могат да бъдат тези влечуги.
При замерването на дължината тя излезе 308 см, а приблизителното тегло - 140 кг. Това ми се струваше много до момента, в който разбрах, че световният рекорд от Танзания е дълъг 604,5 см и тегло 1090 кг.

Ден петнадесети: Издебване
Сутринта беше доста хладна. Имахме план да търсим слон, тъй като в този район няколко пъти засичахме групи с женски и млади по светло и дори на обед в жегата. В 6:00 тръгнахме, а в 8:00 пиехме чай на другия кемп, където отвисоко наблюдавахме цялата долина с биноклите. Тъй като не видяхме това, което търсим, започнахме с обиколката.
На пътя срещу нас, на около 200 метра, забелязахме едър представител на брадавичестите прасета. Слязохме от джипа и отидохме да го издебнем, защото тук животните бяха изключително наплашени от хора. Наблизо нямаше туристически дестинации и единствените им срещи с хора бяха с ловци. За щастие, след 20-минутно издебване доближихме мъжкарчето на около четиридесет метра. Жоро му изпрати един парен локомотив в рамото, с което прасето просто се обърна с краката нагоре. Трофеят беше много добър за района. Закърпихме положението за деня, че от мъжки слон нямаше и следа.
Следобеда ни се обадиха, че са видели група слонове под единия кемп. Чап караше с такава скорост по черния път, че на два пъти замалко не изхвърчах от пейката в каросерията. Оказа се напразно, защото нямаше подходящ мъжкар за отстрел.
Вечерта ядохме биволско и това месо определено ми допадна най-много от всичко пробвано до момента.

Ден шестнадесети: Обратно в Нгамо
Трябваше отново да се завърнем там, където ни се налагаше да приемаме желаното за действително. Този лаф го заимствам от Жоро, понеже много ми хареса. За съжаление го изпитах и по пътя на пробата и грешката.
В Нгамо поне видяхме следи от мъжки слон, а и имахме разрешение за леопард.

Ден седемнадесети: Ден за размисъл
Прекарахме сутринта в обход на съседните два района. Преди третия район на петнадесет метра от нас видяхме три големи мъжки слона. Единият беше с над 50-паундови бивни, но нямахме право дори да вадим пушките в този участък. Оказа се, че в третия район имаме право да ловуваме само леопард и лъв, а не бяхме направили бейтове за хищната котка.
Следобеда застанахме да чакаме покрай водата. Излезе един стар сейбъл с жена си и Чап каза, че няма смисъл да го стреляме, защото ще намери по-голям, тъй като районът е известен най-вече с големите си саблени антилопи. Малко след като животните си тръгнаха, му казах, че за последните десет дни не сме видели по-добър трофей, а той съжали, че не даде разрешение за стрелба.
С настъпването на вечерта, след поредния еднакъв разговор и просто защото нямаше вече за какво друго да си говорим, с Жоро бяхме абсолютно убедени, че знаем къде са грешките на всеки и знаем как да ги избегнем за в бъдеще. Също така знаехме, че следващия път всичко друго може да се обърка, че ако тук не видиш нещо с очите си и не го пипнеш с ръцете си, не трябва да го вярваш и че в Африка никой за никъде не бърза.

Ден осемнайсети