Може би не всеки от Вас, уважаеми читатели, се е сблъсквал с феномена „брониран заек”. Приготвили сте се за лов на едро животно, сложили сте патрони за глиган, но слуката Ви довежда дългоух подскокливец.  Прицелвате се внимателно. Вече виждате как горският обитател влиза в раницата Ви. Следва изстрел и ... заекът побягва! Сигурен сте в изстрела, но торбата Ви е празна. На другия ден, докато обикаляте района, забелязвате как гарваните похапват заешко недалеч от мястото, където сте стреляли.

            С група приятели се прибирахме от лов на диви свине. Слуката не ни бе споходила. Изведнъж близо до пътя, по който се прибирахме, изскочи дългоушкото. Оръжията на всички бяха прибрани, с изключение на моята карабина в калибър 9.3 мм.  Колегите ме помолиха: „Хайде да приберем това зайче на топло!”. Да си призная честно, не исках да стрелям, опасявайки се, че само ще похабя животното с такъв тежък куршум. В крайна сметка отстъпих под настояването на компанията. Изстрелът не представляваше предизвикателство. Разстоянието едва ли надвишаваше двадесетина метра. Прицелих се в средата на заека, за да не повредя бутчетата и плешките, и стрелях. Очаквах уцеленото животно да се разхвърчи на парчета, но за моя изненада заекът се затича, направи кръг и пак спря на същото място, откъдето тръгна. Животинчето даде признак, че е уцелено, но нищо повече. Прицелих се за довършващ изстрел в главата. Точно когато натисках спусъка, байчето се наведе и се размина с оловния „бонбон”. Срам не срам, презаредих и сготвих нова дажба от кинетична енергия. Този път уцелен в гръдния кош, заекът падна. Оставих пушката и отидох да го взема. Щом го приближих, с последни усилия животното се измести на два-три метра. За да не ми се налага да го гоня, извадих револвера си и пуснах поредния куршум в него. Наведох се да го взема, но каква бе изненадата ми, след като Зайко отново припълзя два-три метра. Разбира се, отново стрелях с револвера... Няма да Ви излъжа, ако кажа, че животното бе обект на още няколко изстрела, след което се шмугна в храстите и повече не го видях. Представете си хилещите се със сълзи на очи мои спътници, от които и аз се заразих. Смяхме се без да спрем поне пет минути. После получих приятелско обещание: „Това ще си остане само между нас.”

            Лошата стрелба си е лоша стрелба и големият калибър не може да замени и навакса на точното попадение, но защо все пак натежалият от куршуми заек избяга?

Отговор за това явление дава доктор Кевин Робертсън в своята книга „Перфектният изстрел”. Попаднах на един пасаж, в който той твърди на базата на собствен опит и наблюдения, че много често малки антилопи дуйкер, клипспрингър, спрингбок и импала често биват ранявани с големи калибри /9.3 , .375 H&H, че дори и с .458Win.Mag./. Така се получава, защото твърдата обвивка не позволява куршумът да експандира. От друга страна, ако бъде засегната по-едра кост, пораженията по месото са отчайващо големи и то става негодно за консумация.

 Ако не месо в торбата, поне имах логично обяснение за случката с бронирания заек. Както казваше един родопски майстор, „За всяка работа си има инструмент, момче!”