lovec.bg - Начало
logo safari-logo
Дружината на Априлци

Разкази
time 18:23
Дружината на Априлци
14 May

Още докато превалях Балкана от юг на север през прохода, снегът започна да се сипе. Северните склонове на Стара планина бяха мрачни и заснежени, съвсем различни от веселото пролетно настроение, което лъхаше от южната страна.

 

Пристигнах в Троян късния след обяд и се настаних удобно в хотела. На другия ден щях да ловувам с дружината в планината край град Априлци.

На другата сутрин Митко Вълев от Априлци ме чакаше търпеливо на паркинга пред хотела, за да ме заведе до мястото за сбор на дружината. Добре, че и той бе с високопроходим автомобил, защото пред моята „Тойота” бе паркиран друг джип и нямах възможност да изляза от паркинга. Взех си раницата и карабината с дългата оребрена цев и се метнах на седалката до Митко.

На срещата в Априлци дойдоха 23 души, готови за ловни приключения. Там срещнах и Миро, който ме покани на лова. По пътя към ловната територия Митко ми обясни, че дружината има две хижи и един прекрасен заслон, чието изграждане е спонсорирано от баща му Стефан Вълев – запален ловец от същата дружина. Макар отскоро да бе станал ловец, Митко с жар разказваше за това как редовно качва фураж за дивеча и как очаква в района, в който ловуваме, да има много животни. И наистина, още докато се разставяхме по пусиите, забелязах как група от четири сърни пробяга към задните постове.

Намерих си място в гъста букова гора и седнах до едно дърво, така че да ме прикрива от приближаващите животни. Силната денивелация на терена ми позволяваше да имам поглед на 80-90 метра наоколо. Проблем можеше да се окаже само гъстотата на дърветата, затова седнах така, че да мога да наблюдавам пролуките с максимална дълбочина. Чудех се дали да не сляза двайсетина метра по-надолу, но не познавах района и не исках да пресека движението на животните, като с това да лиша от шанс за стрелба колегите си. Затова се задоволих с позицията си, отпуснах се върху раницата и се заслушах в хлопането на гарваните.

Може би заради снежната покривка не чух приближаването на дивите свине. Черен силует, движещ се вляво под мен, привлече вниманието ми. Плавно извърнах глава и погледнах. Прасето спря. Дърветата закриваха главата и цялата му предница. Подаваше се само част от задницата. Макар да ми приличаше на глиган, можеше и да е едра женска.

Не виждах други животни, но усещах присъствието им. Бях насочил дългата оребрена цев в калибър .308 „Уинчестър”, заредена с революционния куршум „Барнс – троен шок”, към малка десетсантиметрова пролука между дърветата, откъдето щеше да продължи движението си животното. Напрегнато очакване и необходимост от светкавично решение дали да стрелям. Главата се подаде. Нямаше бивни. Веднага след първото животно се подаде зурлата на второ. За части от секундата светещата точка на оптиката ми попадна върху окото на прасето и аз дръпнах спусъка. За миг откатът скри картинката. Когато погледнах, докато презареждах, инстинктивно видях черните силуети да минават на скорост. Опитах се да поведа някое от животните и макар да успях, гъсто разположените дървета не ми дадоха шанс за сигурен изстрел. Тъй като успях да видя само частично животните, не бях сигурен дали това, по-което стрелях, е паднало или е между тях. Сюрията отмина така бързо, както се бе появила.

След около пет минути се чуха няколко изстрела от други пусии. На колегите им излезе късметът. За един от тях си заслужава да разкажа.

Когато богинята на лова пуска един глиган към опитния ловец Жоро, той хладнокръвно вдига научения да убива много прасета „Блазер” в калибър 9.3х62 и натиска спусъка. Изстрел няма. Жоро съобразява, че колкото и невероятно да е, оръжието е засякло. Презарежда бързо и отново натиска спусъка точно когато глигана поглежда към него. Никакъв изстрел – само сухо чаткане на механизма достига до слуха му. Тогава прасето се забързва, осъзнало нуждата да спаси кожата от перфорация и се набива в рядък шипков храст, в който отгоре на всичко се заплита. Жоро с благодарност приема новата покана за изстрел и като опитен ловец презарежда светкавично. Обаче „щрак!”- нема никой!!!

Прасето продължава да се гъзурчи в храстите и ситуацията отива към комедия, която се разиграва още десетина минути. Жоро псува на глас пушката, а прасето, шашардисано от мръсните думи, се оплита все повече в храстите на десетина метра от ловеца. Сигурен съм, че в този момент на колегата му се е искало да има една брадва или коса, та да отреже поне един бут от лесната плячка, но...

След този разказ проверих оръжието му и установих, че иглата на ударника е здрава, бойната пружина – в изправност, но полепналият нагар, стара смазка и дребни песъчинки са му попречили да бутне затвора докрай и системата за сигурност е сработила, не позволявайки иглата да стигне до капсула напълно. Самият той призна, че пушката му отдавна не е виждала грижа и сега си връщаше за отношението.

Но да се върнем на пусията ми. След изстрелите аз не отидох да проверя дали и къде е уцелено прасето, а изчаках търпеливо и безшумно на място. След двадесет минути търпението ми бе възнаградено. От същото място, откъдето се появиха прасетата, забелязах движението на хищника. Черен гръб, сивкава козина, бежово-кафеникави крайници. Опашката - ниско долу, движението – праволинейно, устремено. Умереният тръс между дърветата го правеше трудна цел.

Поведох хищника в оптиката. Първата просека, широка около метър, ми даде възможност да го прострелям в плешката. Падна на място и се изпъна за последно. Отдавна не бях виждал и стрелял по вълк. Това е най-ценният трофей за мен. Изчаках още 10 минути, за да позволя и на другите вълци от глутницата да ме намерят. Такива нямаше. Аз пък нямах повече търпение. Виждах падналото животно на около 80 метра от пусията си. Там някъде трябваше да е и прасето (ако го имаше въобще).

Да, прасето беше там, ударено в лявото око и с издухан мозък. Тежеше около 90 килограма по моя преценка и около 120-130 по преценка на Илийката Драганов от съседния пост, който дойде да ме поздрави.

Вълкът се оказа чакал, но поне имах удоволствието да се само заблуждавам десетина минути, че съм убил номер 5. Интересното е, че надморската височина беше около 1600 метра. Досега не бях чувал някой да е срещал в България чакал толкова високо. И дотук с приятната част. Започна влаченето. Да е жив и здрав Илийката, че помогна (всъщност той отнесе по-голямата част) във влаченето. Уморени се добрахме до хижата и уютната камина. Под стратегическия огън на Киро беше паднало още едно прасе почти в същия калибър.

Докато слизахме през гората, снегът ни „разказа”, че в гонката са попаднали три отделни стада, както и един глиган. Животни имаше благодарение на грижите и редовното захранване. Хората бяха весели и гостоприемни. Балканджии. С удоволствие бих ловувал отново при вас, приятели. Благодаря за поканата и хубавия лов, на който станах свидетел.

Автор: Роберт АТАНАСОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
213
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани