lovec.bg - Начало
logo safari-logo
Скиталецът - 1 част

Разкази
time 18:37
Скиталецът - 1 част
14 May

Двамата мъже вървяха унило и плахо. Облеклото им си приличаше – опърпано и старо. Бяха на различна възраст. Човек можеше да се досети, че са роднини по характерните скулести лица – вероятно баща и син. Стоян, по-младият, държеше в ръцете си брадва. Павел пък бе измолил от техен съсед стара ловна пушка, заредена с два патрона. Други патрони той не носеше, нито пък знаеше с какви сачми са тези в пушката – не беше ловец човекът и вероятно от четиресет години за пръв път хващаше оръжие.

            Страх и любопитство едновременно терзаеха мъжете. Вече наближаваха. Техен съселянин им бе описал мястото с подробности и сега те безпогрешно се ориентираха. Там някъде, на стотина крачки отвъд малката полянка, на ръба на рядката борова гора лежеше трупът на тяхната единствена крава Минка. По този край хората нямаха много добитък. Трудният терен, липсата на хранителна база и беднотията рядко позволяваха на някое семейство да отглежда повече от две-три животни. Минка беше източникът за препитание на цялото петчленно семейство. Единствената надежда да оцелеят оттук-нататък им оставаха картофите и месото от убитата крава.

            Бащата и синът позабавиха ход и почти спряха. Отсреща, в сянката на дърветата видяха Минка – тя сякаш мръдна с крак. Не, не беше заблуда, копитото на поваленото животно се раздвижи отново, при това доста енергично. Забравили всякаква предпазливост и обнадеждени, че кравата все пак е жива, Стоян и Павел ускориха крачка към нея. Деляха ги само десетина метра от целта, но храстите пречеха да се види цялото животно. Може би Минка се опитва да се изправи?...

Дочу се ниско басово мучене, което прерасна в яростен рев. Той подкоси краката на двамата мъже. Шумът от счупени клони, насочен към тях, им подсказа без съмнение, че мечката, която бе повалила Минка, ги  атакува. Павел стисна пушката в ръцете си като сап на лопата и произведе изстрел по посока на приближаващата опасност.            Храстите се разтвориха и кафяво-черната маса връхлетя шейсетгодишния селянин. За части от секундата преди двата силуета да се слеят, прозвува втори изстрел, който спря на място атакуващата грамада. До този момент Стоян наблюдаваше зяпнал отстрани с разширени от ужас очи, осъзнавайки колко безпомощен и незначителен е пред огромната мощ на звяра. Вдигна нерешително брадвата и, сякаш за да й придаде повечко сила, изпусна едно: “На ти!”, след което стовари стоманеното острие върху рунтавото рамо. Точно в този момент с другата си лапа мечката ловко замахна и изби празното оръжие от ръцете на бащата. Неочакваният удар, дошъл от внезапно появилия се зад нея млад мъж, свари животното неподготвено и успя да го извади от равновесие. Зашеметено от изстрела и последвалия го удар с брадвата, то се претърколи и падна. Кратък поглед между баща и син бе достатъчен, за да се уверят, че са здрави и живи. В следващата секунда те вече се носеха по обратния път със скорост, която никога повече нямаше да постигнат отново.

            ...

            Вечерта в кръчмата се чуваше обичайната глъчка. Като казвам “кръчмата”, имам предвид тези особени сгради в по-затънтените селца, които съчетават в себе си зала за конференции, информационен център, търговско средище и още куп други неща от този род, поради липсата на такива в близките 25-30 километра.

            Тук обстановката почти небеше променяна от преди два века – груби дървени пейки и маси, полирани от лакти и мръсотия; пръстен под и опушени тавански греди със закачени по тях газени лампи. Естествено, напитките се сервираха в юзчета със съмнителна чистота, но пък измитото юзче юзче ли е?...

            Кръчмарят бай Коце – едър селянин с мръсно-жълта престилка, опъната над овалното му коремче, държеше зад ухото си химически молив, с който записваше поръчките на кафява амбалажна хартия, като  грижливо го плюнчеше. От това езикът му имаше постоянен лилав цвят, но никой не се впечатляваше, защото така си беше открай време.

            Едно от малкото доказателства за това, че все пак действието тук се развива в двайсет и първи век, бяха телефонът и една евтина тайванска стерео-уредба, настроена преди доста време от някакъв софиянец да приема радио “Хоризонт”. Оттогава обаче никой не си бе дал труд да я пренастройва – просто защото разклонителят за тока не стигаше от хладилника до уредбата.

            Изведнъж глъчката в кръчмата стихна, защото в рамката на отворената врата се появиха Стоян и баща му Павел.

  • Убихме я, пущината! Нема вече да тормози три села – изпусна върдуха Стоян.

Възбудени от новината, селяните стояха в кръчмата до късно и си разказваха спомени, чувани някъде и някога истории за мечки и, разбира се, тук-там измислици.

На сутринта около трийсетина души /почти цялото мъжко население/ се отправиха към мястото на схватката. Намериха мечата кръв там, където Стоян я бе посякъл с брадвата. Следата водеше към дерето, където спираше в тясно, но дълбоко поточе и там се губеше. Върнаха се до трупа на кравата, от която /освен копитата, рогата, черепа и кожата/ не беше останало много месо. Раненото животно обаче сякаш се бе изпарило.

  • Нали я бехте убили бе, хаирсъзи! – презрително ги упрекна кръчмарят бай Коце.
  • Ми, тя падна... два пъти й гърмех, а и Стоян я посече с брадвата... – смутено се заоправдава Павел.
  • Ей, Павле, хлапашката сте я свършили! – не ги пощади и съседът, който им бе услужил с пушката. – Сега мечката е ранена и некъде се крие и трупа жлъч. Ако не погине, много ядове ше берем!

Тези думи се оказаха пророчески, защото още докато се връщаха към селото, ги пресрещна овчарят. Лицето му, изгубило естествената си руменина, беше пепеливо на цвят. Ужасът от погледа му не изчезна дори когато съселяните му го наобградиха и съчувствено го питаха какво му е, та така трепери.

- М-м-ммамма й стара, г-г-ггадината, сички овце пред очите ми изтрепа. Ч-ч-ччетиресе и осем овце! – заеквайки обясняваше Гошо овчарят, който открай време си пелтечеше, но не чак толкова, колкото сега.

Тази новина подейства като леден душ на групата мъже. Почти всеки от тях имаше някоя и друга овчица в избитото стадо. Гошо открай време им пасеше животните – селяните му се отплащаха с малко мляко, а и по някой лев му събираха.

Повече от година в районите на три села върлуваше стръвницата. Редовно изчезваше по някое добиче и стопаните му от немай-къде преглъщаха загубата. Напоследък обаче “изявите” на мечката зачестиха, а разказаното от Гошо преминаваше всички граници. Овцете даже не бяха наядени, а само избити – някои със силен удар, други чрез захапване. За по-малко от петнайсет минути всичките четиресет и осем животинки бяха издъхнали под яростта на стръвницата. На всички  бе ясно, че нямат нито опита, нито средствата да се справят със създалата се критична ситуация.

Вечерта, пак в кръчмата, решиха да се обадят по телефона на техен съселянин, пренесъл се преди време в града, и който имаше познати в министерството, откъдето можеха да потърсят помощ.

След два дни получиха обаждане от съселянина: в министерството му обещали “в най-скоро време да решат въпроса”. Така изминаха десет дни в очакване. През това време щетите от мечката се увеличиха – бяха убити още три крави и едно магаре. Интересното беше, че след като убие и наяде животното, стръвницата повече не се връщаше на мършата. Явно това, че е била изненадана веднъж, й бе послужило за урок. Освен животни, тя атакуваше и разруши  и няколко отдалечени горски колиби. Хората от селото спряха да излизат в гората, а, когато това се налагаше, винаги се организираха на големи групи и за кратко време. Никой не беше в безопасност. Слава богу, човешки жертви нямаше, но и това беше въпрос на време.

Една сутрин телефонът в кръчмата иззвъня и се

обади Боре – техния човек от града.

  • Здравей, бай Коце! Абе, тия от министерството я свършат работа, я не! Ама аз срещнах един човек, за когото легенди разказват... Обикаля вредом и мно-о-о-го стръвници е убил! Каза, че е готов да помогне. Днес-утре може да го чакате – с рейса ще пристигне.
  • Жив да си, Боре! Ще го посрещнем човека както требва, не се притеснявай. Само работа да свърши и от зло да ни отърве!

На другия ден, по обед, в кръчмата влезе дребен на ръст човек с тъмна коса и дълбоки, почти черни очи. Той остави багажа си на една пейка, седна плътно до него и след като поздрави, попита за Стоян и Павел. Кръчмарят, който очакваше важен и внушителен гост /мечкоубиеца-скитталец/, не се впечатли много от посетителя и отвърна бегло на поздрава му, като каза, че в момента бащата и синът ги няма и че сигурно до час-два ще се появят.

  • То и другите мъже от село ще се събират тук, че важни неща ще решаваме... – загадъчно завърши бай Коце.

Наистина след час кръчмата започна да се пълни. Селяните се събираха на групи и оживено обсъждаха “важните неща”.

Оттук-оттам новодошлият дочуваше откъслечни реплики:

  • ... така разправят – над петнайсе-двайсе броя е усмъртил – разпалено обясняваше един.
  • Бе, ти видел ли си го? Такъв като него какъв му е проблема? Мъж – канара, ей през тая порта трудно ше влезе! – допълни го друг.
  • Веднъж с голи ръце се оправил човекът – включи се и трети. – Великанска сила и очи на орел имал.
  • Много говорите, ама освен Боре друг от наше село не го е виждал. Дали е такъв или онакъв, няма значение! Щом стръвници трепе, добре е дошъл! – заключи бай Коце и като видя да влизат Стоян и Павел допълни:-Я вижте тука тоя човек, бе, вас търси – и кръчмарят им посочи с поглед дребния непознат.

Стоян пристъпи пред странника и го огледа. Сетне сложи ръце на кръста, почеса тила си и го попита:

  • Ти по каква работа?
  • Аз за мечката дойдох. Боян се казвам. Боре ми каза, че трябва да помогна. Ти ли си Стоян?

Настъпи тишина, която сякаш продължи безкрайно. В кръчмата се чуваше само бръмченето на стария хладилник. Отвън някъде някой режеше дърва с бичкия. Постепенно ефирът започна да се насища със звуци и неловката тишина се наруши.

            Разочарованието на селяните беше видимо. Този ли дребник щеше да ги отърве от свирепия звяр?! Не стига че бе нисък, пък и слабоват – да го ожали човек. Ако на него са се надявали...

            Без да се засегне видимо от създалата се конфузна ситуация, Боян се наведе, взе си раницата, метна я на рамо и се обърна към Стоян:

  • Е, айде!
  • Стой бе, човек, къде тръгна? Не се сърди, ние секаш друг си те представяхме – смутено се заоправдава Стоян.
  • Да, де – едър, голям, силен, нали? Айде да вървим да не губим време – настоя отново дребният мъж.
  • Ма... то сега и рейс нема...
  • Не, бе, човек, да вървим към мястото. Там, където е убита кравата – поясни Боян първоначалното си намерение.

През ранната пролет слънцето залязваше около седем-седем и петнайсет. Групата от трима души включваше Боян, Стоян и бай Коце, който набързо прехвърли работата в кръчмата на жена си и нарами своята отдавна неизползвана ловна пушка “Пюрдей”, шестнайсти калибър и дружески потупа Боян по рамото:

  • Айде да вървим, че по-малко от четери часа останаха до мръкване.

Когато пристигнаха на мястото на схватката, Боян им направи знак да изчакат и сам започна да оглежда следите. Мечката не се бе връщала до мършата, но лисиците бяха пирували. Добре се очертаваше в меката пръст и дирята на вълк,който предпазливо е оглеждал мършата без да яде. Ловецът отчупи една клечка и я наложи върху ясна меча стъпка от задната лапа. Отчупи от клечката парче, дълго точно толкова, колкото бе и следата, и го прибра във вътрешния си джоб.

За три часа групата обиколи още две от местата, където бе забелязано търсеното животно. Оборудван с топографска карта и компас, Боян старателно нанасяше с молив кръстчета върху картата и си записваше в бележник разни неща. Когато попаднеха на меча диря, той вадеше от вътрешния си джоб пръчицата с размера на ходилото и сравняваше следата. Всички отпечатъци бяха от същото животно.

Започна да мръква и дружината пое към селото.

  • С тая пушка ли е стрелял по мечката баща ти, Стояне?
  • Не, с друга – от комшията я зехме.
  • Водете ме тогава първо при него.

Комшията си бе вкъщи и след поздравите, които мъжете си размениха, без да се представя “скитникът” /както вече го наричаха селяните/, го запита:

  • С какви патрони беше заредена тая дванайсетка?

Селянинът се замисли за миг и отвърна:

  • Да ти река право – не съм сигурен. Ама чакай, ще провера. Ние тука бием само диви свине и зайци, та затуй имам по една кутия и от двете.

Човекът отиде някъде и почти веднага се върна, донасяйки две кутийки. След като преброи и раздели по видове останалите в тях патрони, Боян установи, че липсват два от “заешките”.

  • Хубав лов сте щяли да направите! Добре че си носил и брадвата, Стояне – сви устни в укор Боян.

Съседът наведе виновно глава и смънка нещо за оправдание.

...

Отстъпиха на Боян за спане малка, уютно наредена стаичка над кръчмата. Той вечеря рано и се прибра в нея, оставяйки разочаровани очакващите го селяни.

Горе, останал сам, той заразглежда картата. Нанесените по нея хиксчета не бяха на много голямо разстояние едно от друго. Маркираните нападения оформяха район с неправилна форма, в който или близо до който той очакваше да се е установила мечката. Вероятно тежкото й раняване с брадвата в раменната област я бе лишило от възможността да използва известно време едната си лапа и в момента  периметърът на нейното движение бе стеснен около последното й сигурно убежище.

Плъзгайки многократно поглед по особеностите на релефа и растителността в района /доколкото това бе възможно да стане с помощта на картата/, ловецът си състави мнение за оптималната среда, която мечката би предпочела за обитаване. По следите, които бе оставила върху пръстта, по височината на нанесените щети, както и от объркания разказ на Стоян, “скитникът” си направи изводите, че вероятно става дума за мъжки екземпляр с дължина на стъпката двайсет и шест сантиметра, тежък около 260-280 килограма, въобще – възрастно животно с опит и хитрост, характерни за най-достойните представители на мечия род.

Рано сутринта, още по тъмно, “скиталецът” извади от раницата си сгъваем, полиспасен лък и половин дузина стрели с остри като бръснач върхове-тройници, които прегледа внимателно. След туй започна да облича грижливо ловните си дрехи, върху които най-отгоре метна собственоръчно изработена камуфлажна ризница, напълно наподобяваща част от гора. Върху ризницата си закачи боен колан, на който висяха закачени тежък и дълъг ловен нож, скътано петметрово въже, компактен прожектор и манерка с вода. Накрая Боян мушна в джоба си парче шоколад и като хвърли последен поглед на екипировката си, тръгна да слиза в кръчмата. Стъпваше съвсем тихо по проскърцващите стъпала, за да не събуди бай Коце, но когато слезе долу, стопанинът вече го чакаше. Когато Боян се появи пред него с цялото си бойно снаряжение, кръчмарят зяпна от учудване пред преобразяването му от вчерашния невзрачен гражданин в тазсутрешния мистичен горски дух. Бай Коце прикри удивлението си с въпрос:

  • Ще пиеш ли кафе? Готово е вече.

За първи път от вчера Боян се усмихна под намазаното си с маскировъчна вакса лице и белите му зъби светнаха.

  • Сипвай, с повечко захар.

Силното впечатление, което правеше “скиталецът”, пораждаше респект, който не позволяваше на кръчмаря да зададе въпрос, дали е уместно с лък, пък бил той последната дума на техниката, да се ловува такова изключително опасно животно.

Докато двамата пиеха кафе, Боян извади картата и посочи въпросително едно място върху нея. С малко затруднение селянинът се ориентира и рече:

  • Това е скалисто стръмно място. Обрасло е с ниски храсти и редки високи дървета. Има много паднали трупи и стари дънери, но никой не ходи там да събира дърва. Откак пет катъра на едни цигани лани се пребиха в дерето, хората хич и наближават проклетите скали. То и името му едно – “Ломи рид” – завърши пътеводно-историческото си излияние Бай Коце.
  • Вода има в дерето, нали? – поинтересува се Боян.
  • Има и изворче, но на твоята карта не са го турили – самодоволно го осведоми бай Коце.
  • Сега не се сърди, но аз искам сам да отида там. – каза Боян и преди да изчака отговора на събеседника си, стана, взе лъка със стрелите и излезе тихо и бързо.

...

            Вече се беше развиделило, когато “скиталецът” наближи набелязаното на картата място. През цялото време вървеше внимателно, но сега сетивата му бяха напрегнати максимално. Меките подметки на високите му обувки опипваха почвата под краката му и той стъпваше само ако бе напълно сигурен, че с нищо няма да вдигне шум. Лъкът лежеше в лявата му ръка, приготвен със стрела на  тетивата. Дясната му ръка, която разчистваше изпречилите се клонки по пътя му, бе в постоянна готовност да изпъне тетивата, както хиляди пъти досега по време на тренировки или лов. По едно изсъхнало дърво личаха следи от напречно захапване от мечите зъби. Съдейки по височината на захапването, ловецът определи и дължината на мечката – около два метра и половина– сравнително едро животно, но нищо изключително. Явно снощното предположение по картата беше правилно, защото не след дълго той се натъкна на изпражнения от преди ден. Силно развитата интуиция на ловеца му подсказа, че е попаднал на точното място. Съвсем внимателно продължи огледа напред, докато се натъкна на споменатото от бай Коце изворче. По калта наоколо ясно личаха следите на местния обитател. Боян отново извади пръчката и я сравни с една добре отпечатана задна лапа. Същата следа.

От извора той успя да проследи една много утъпкана пътека, която водеше до най-гъстата част на гората, с която беше обрасъл стръмният склон. Налагаше му да се движи, често използвайки дясната си ръка, за да се задържа за стеблата на дърветата. Не му се искаше да е в подобна зависимост ако мечката се появи, защото нямаше да може да използва ръката си, за да опъне тетивата. Като климакс на положението, в което се намираше, усети острата миризма на животно, хранещо се с месо. Трябваше бързо да намери опора за двата си крака. Успя да се закрепи на един по-плосък камък.

Нямаше шумове, гората бе тиха и спокойна. Ловецът изчака няколко минути – нищо не се промени в обкръжаващата го обстановка. След внимателен оглед забеляза обаче, че “леглото” на търсения звяр е съвсем наблизо, почти до него. Той осъзна, че до там може да се стигне само по пътя, от който бе дошъл. Другата възможност бе дълбоката стръмна пропаст пред него. Сега районът, носещ неговата миризма, би предупредил животното за присъствието на неканения гост. Трябваше да си потърси място, което да е на пътеката, но през което да не е минавал и оставял миризма или следи.

Бързо взе решение да се придвижи до извора и там да заеме позиция на някое от високите дървета наоколо. Така щеше да бъде в относителна безопасност, осигурена му от високото положение, както и с по-добра възможност да наблюдава и стреля. Откри веднага дървото и се покатери на него. Единият край на петметровото въже, закачен за колана му, се опъна под тежестта на лъка и стрелите, завързани за другия край на въжето.

“Скиталецът” започна максимално тихо да си устройва чакалото, за да може накрая да изтегли горе лъка. Въпреки опитите му да остане безшумен, няколко клончета изпукаха, докато разчистваше отвор за стрелба. Започна да изтегля внимателно въжето, но за зла участ лъкът се заплете в храстите долу. Ловецът се опита да го откачи, но храстът се разтресе и изшумя.

В този миг изневиделица изригна силуетът на стария мечок-стръвник. С неочаквана за размерите си пъргавина и с няколко бързи скока той се озова при храста. Със светкавичен замах на здравата си лапа мечокът удари лъка и всичките стрели, поставени на холдера, с изключение на една, се разхвърчаха и изпопадаха. Ударът освободи заплетеното в храста оръжие, Боян бързо го дръпна нагоре, постави единствената останала в прикачения за оръжието колчан стрела на тетивата и опъна лъка.

До този момент мечокът не бе забелязал човека горе в клоните на дървото, но сега, когато го видя, издаде къс и смразяващ кръвта рев. Секунда преди ръката на Боян да освободи тетивата за кратката й песен, очите на животното и човека се срещнаха. В този единствен миг милиони години история се сляха в победното усещане за първия мъж, убил мечка с лък и повел своя “вид” като доминиращ над останалите животни, независимо от силата и от сетивата им. Когато ловецът за първи път е ловувал ловец и е усетил тръпката на победата, тогава явно в човешкия ген се е закодирал този атавистичен стремеж за нови и нови победи.

Стрелата изсвистя. Върхът й се впи в меката тъкан, пробивайки безпрепятствено едно ребро, разряза в три посоки всичко, през което премина и се плъзна само на няколко милиметра от сърцето, поразявайки долната част на белия дроб. Едрото туловище на стръвното животно се сви конвулсивно. То се опита да захапе стрелата със зъби.

В следващия миг мечокът се хвърли яростно към своя противник. Боян стъпи на клона, върху който бе седнал по време на изстрела, и направи опит да се покатери по-високо. Първата атака на животното се прекъсна, но то отново се хвърли и този път успя да стигне доста по-нагоре. Ловецът знаеше, че не може да очаква милост, затова и страхът още не го бе връхлетял. Единственото оръжие, с което сега разполагаше, бе дългият ловен нож. Бързо се покачи още нагоре и завърза единия си крак с въжето за един дебел клон. Изчака докато мечката дойде на оптимално разстояние и се хвърли надолу, нанасяйки удар с ножа във врата на катерещото се животно. Острието попадна в мускулите и потъна меко, но не уби звяра моментално. Той, на свой ред, изрева и се свлече на земята. Почти веднага обаче се изправи и се опита да се изкачи наново, но кръвотечението в белия му дроб вече си казваше тежката дума. Боян гледаше отгоре как мечокът умира, ревейки все по-слабо и по-рядко, докато накрая издъхна. Едва тогава ловецът развърза крака си от дървото и слезе. Бе сигурен, че неговият противник е мъртъв, но за всеки случай докосна с острието на ножа окото му. То не трепна.

Успя да влезе в селото в ранния следобед. Без да се обажда на друг, освен на кръчмаря, Стоян и бащата, той им поръча да приготвят въжета и два катъра. После четиримата се отправиха към извора. Когато пристигнаха на мястото, селяните не можеха да повярват на очите си, че мечката е убита. Първоначално се страхуваха даже да я доближат. С големи мъки и усилия успяха да натоварят тежкото животно на импровизирана “индианска” шейна, теглена от двата катъра, и така “демонът от Ломи рид” влезе в селото. Тук, незнайно откъде, цялото население вече бе известено и стоеше и чакаше като на парад.

Отървалите се най-сетне от огромните си страхове хора благоговейно наобиколиха Боян и отвсякъде го питаха как да му се отплатят и да му се издължат.

  • Нищо не ми дължите. Тя тая работа стана случайно. Ако може само една овчарска гега за спомен от вашто село да ми дадете – рече им Боян.
  • К’ва гега бе, човек, ние цел овен ше ти заколим! – разпалено обясни бай Коце.
  • Не! И дума да не става! Път много ме чака. Обещал съм вкъщи преди мръкнало да се прибера – категорично отхвърли предложението Боян и започна да се сбогува с наобиколилите го.
  • Ей, момче, на ти тая гега – тя е от деда ми... Вземи и със здраве! – подаде му излъсканата от времето и от употреба дървена тояга с геобразен завършек Павел.

...

Вкъщи Боян се прибра навреме, за да посрещне по-късно гостите си послучай своя рожден ден. Вечерта на масата единият от дошлите разказваше много интересни истории за лов, в които главният герой естествено бе все той. Обект на внимание от страна на всички присъстващи, разказвачът все повече се увличаше и скоро на Боян му опротивя да го слуша. Той се надигна от фотьойла, за да излезе за малко от стаята, и без да ще, събори наредените зад него двайсет и четири овчарски геги, сред които бе и ловният му лък.

  • Я, Боянчо, ти да не си падаш ловец нещо, бе? – с насмешка го подкачи “разказвачът”.

Домакинът го погледна и с лека загадъчна усмивка отвърна:

  • Е, и аз пострелвам понякога, но чак такъв специалист като теб не съм.
  • Че ти откога имаш билет? – учуди се човекът, който бе дългогодишен Боянов колега, но за тайнственото му увлечение не знаеше нищо.
  • Аз нямам билет, даже и пушка нямам – успокои го Боян, след което подреди нападалите геги, отиде в антрето и внесе двайсет и петата, донесена от последния му мечи лов от “Ломи рид”.
Автор: Роберт АТАНАСОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
205
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
18244
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани