lovec.bg - Начало
logo safari-logo
ПОВЕЧЕ ОТ ОЧАКВАНОТО

Разкази
time 00:07
ПОВЕЧЕ ОТ ОЧАКВАНОТО
07 Jun

На 29 април, вторник, към 12 часа по обяд, поехме към летището, за да вземем двамата клиенти – англичанина Чарлз и белгиеца Феликс, които щяха да ловуват глухар, глиган и сръндак в ловното стопанство „Чепино“. Бях малко изнервен, защото цяла седмица вършех неща, които не ме караха да се чувствам щастлив, и точно бях влезнал в „депресарската“ фаза. С нетърпение очаквах отпътуването от сивата и скучна столица, за да си почине душата ми и да изплакна очи с красивите пейзажи на Родопите.

 

Когато гостите най-после кацнаха на наша територия, ги поздравих с „Добре дошли!“. Натоварихме големите им куфари в каросерията на пикапа и поехме към Велинград. На 63-ия километър на магистрала „Тракия“ решихме да спрем да хапнем в турския ресторант „Истанбул“, но колкото и да беше гладен англичанинът след дългия полет, не успя да смогне на храненето ми, ако можеше така да се нарече това поглъщане на огромни количества месо… Толкова много ядох, че сега като се сетя, чак ми прилошава!

Когато пристигнахме във Велинград, се настанихме в малко, но много приятно хотелче. Времето пък беше доволно неприятно – постоянно валеше и беше мрачно. Както го даде Емо Чолаков, така си остана до края на престоя ни.

Чухме се с директора на стопанството Росен и се разбрахме, че вече е прекалено късно дори да се мисли за чакало. В този случай трябваше да си легнем по-рано и да си починем добре, тъй като на сутринта щяхме да ходим за глухари. Трябваше да сме облечени и да чакаме двамата водачи Коцето и Тодор в 3:45.

Когато се събудих и се доближих до прозореца, усетих студа през него. Реших да не излагам „крехкото“ си тяло на риск и сложих още един полар в раницата.

Първия ден избрах да придружа Феликс. Качихме се при Тошко и потеглихме нагоре към баирите. Въпреки че парното беше надуто до дупка, предното стъкло харесваше на мъглата като местообитание до последно. Когато стигнахме до поляната, на която трябваше да оставим джипа, с Феликс и Тошко се разбрахме да остана да чакам в джипа. В случая нямаше да съм им от полза, тъй като водачът знаеше малко английски, а чужденецът – малко български, а и най-много да им разваля лова. Убедил съм се, че за лов на ход повече от двама души са напълно излишни, а шансовете за успех се стопяват до минимум.

Вторият пуловер ми служеше вярно цели два часа. Все пак не ми беше никак скучно, защото постоянно чувах или виждах животни. Около 15 минути след като Тошко и Феликс тръгнаха, чух кудкудякането на диви кокошки на около 30-40 метра от мен в гората. Хрумна ми на ума, че може би наблизо има мъжки глухар. Веднага извадих камерата, но навън беше още тъмно и записвах само звука, като бях насочил обектива към един бор на 20 метра пред мен.

Не си спомням колко точно часа беше, когато изведнъж като че ли някой пусна осветлението, но всичко се случи буквално за 5-6 секунди. Женските рязко спряха да издават каквито и да е било звуци и аз спрях записа. Точно в момента, в който си мръднах ръката, за да затворя капачето на камерата, един едър мъжки див петел ме видя и излетя на 7-8 метра от мен. Само като се сетих, че през цялото време е стоял на дървото пред мен и чудно как не е избягал по-рано!...

Успях да заснема два заека, единия от които търчеше фронтално срещу колата и сви точно пред мен. Другият беше в гъстата горичка и не се получи добър запис.

Погледнах към билото, за да разгледам красивия пейзаж, и видях оттам да се задават Тошко и белгиеца. Разказаха ми, че са видели 5-6 мъжкаря, но са успели да издебнат наблизо само един, който се криел зад дебело дърво. Въпреки това желязната усмивка от лицето на Феликс не можеше да се изтрие. Винаги е бил много весел, дори когато няма слука. Може би за него не това е най-важното. Предполагам, че му харесва да бъде сред природата и да си почива.

На връщане по баира надолу видяхме две женски глухарки, които ни наблюдаваха от пет метра в продължение на няколко секунди, след което се скриха в храстите.

Тъй като сръндашкият лов се откриваше чак на следващия ден, трябваше да се прибираме към хотела, за да се подготвим за чакалата, където от известно време в камерите се наблюдаваха хубави глигани. След следобедната почивка, в 16:00 часа се чакахме отново във фоайето на хотела. Тъй като видях, че Тодор и белгиецът общуват доста добре и без моята намеса, реших да се включа към групата на Чарлз и Коцето. Оказа се, че англичанинът е ударил хубав глухар сутринта.

С нас взехме две пушки – едната бе „Манлихер-Щаер“, модел „SSG 69 PIV“, в калибър .308 „Winchester“, оборудван с нощна оптика „Optix“ в случай че глиганът дойде в по-късен час. Другата карабина, с която бе дошъл клиента, бе „Ремингтън“, направена по поръчка за него. Калибърът е от така наречените „Wildcat“ (поръчков), подобрен 7х57 (7x57 Improved). Изстрелва 140-грейновия куршум „Nosler AccuBond“ (9-рамов) с 960 м/с. Доста впечатляващо!

Качихме се в пикапа „Great Wall“, който, да си призная честно, вози доста по-меко от други джипове и не им отстъпва по проходимост.
Когато пристигнахме на чакалото, навън валеше пороен дъжд. Все още беше сравнително раничко. След час чакане, около 18:00 часа, пороят спря и първите горски твари се размърдаха и започнаха да се показват на хранилката. Първоначално дойдоха две сърни – мъжка и женска, които определено бяха млади. Сръндакът беше само с един къс шип и все още имаше мъх. Броени минути по-късно като че ли нещо ги стресна и животинките избягаха моментално. Тогава видяхме един смел 2-годишен грухчо, който според Коцето се бе отделил преди известно време. Или по-точно старият мъжкар го беше изгонил от сюрията…

Почти веднага след появата на евентуално бъдещия глиган, на поляната се показа и един 5-годишен благороден елен, който, без много да му мисли (за разлика от сърните), се присъедини към вечерята на прасето. То, разбира се, даде на рогача да разбере, че не му е приятна неговата компания, като го подгони 2-3 пъти. Всичко това бе заснето на видео.

Точно след един час, в 20:30 часа, прасето и еленът подпалиха копитата и на ливадата най-сетне се показа сюрията, в която естествено се намираше и нашата главна цел – старият нер! Вече бяхме загубили много светлина и продължавахме да я губим със скоростта на… освен на светлината не виждам с какво друго да направя сравнение.

Коцето, разбира се, в рамките на няколко секунди потвърди, че именно това е трофейният глиган и даже с помощта на жестове и мимики обясни на стрелеца, че има разрешение за стрелба преди аз да успея да му го кажа. Чарлз вече беше готов и единственото, което му оставаше, бе да дръпне спусъка. 7-милиметровата карабина изтрещя. Чу се тропот на копита. Не можех да гледам през отворения прозорец, защото там бяха главите на ловеца и водача, както и обектива на компактната камера. Освен това затворените прозорчета се бяха запотили и аз можех само да гадая какво се е случило. Тези 2-3 секунди минаха като минути!

В следващия момент се освободи малко място и аз видях как едрото животно бе изпънало крака на същото място, където беше и преди изстрела.

Коцето, който не е никак малък, избуха радостно три-четири пъти дребничкия ловец по гърба и му изшепна, като показваше с вдигнат нагоре палец:
- Браво! Браво! Утрепа го! Пърфект!
Аз на свой ред поздравих англичанина и му обясних, че имаме всичко заснето на видео.

Когато слязохме от чакалото, вече почти нищо не се виждаше. Все пак мисля, че се получиха добри снимки, като се има предвид светлината.

Изкарахме по-дебели найлони, с които обвихме зурлата на глигана, за да не се нарани трофея, натоварихме го на колата и уморени поехме към хотела. В момента, в който влезнах в хотелската стая, седнах на дивана, махнах си обувките и за малко да заспя седнал. Наистина, 20 часа без сън ми дойдоха малко в повече. Следващия ден щях да пропусна глухарския лов. Както и по-следващия!

На сутринта се събудих доста отпочинал и направих нещо между закуска и обяд. Чак когато клиентите се прибраха към 12:00 часа и споделиха, че са ударили по един сръндак, се сетих, че е откриването на подборния лов. Поздравих ги за слуката, изчаках ги да си починат, тъй като бяха на крака от 3:30 сутринта и привечер отново щяхме да поемем към гората.

Към 16:00 часа вече бяхме тръгнали отново „да гоним Михаля“ и след около 40 минути вече седяхме в друго чакало.

Почти веднага след като се наместихме, се показа първият сръндак. Коцето, след като огледа хубаво трофея и оцени животното като 6-годишно, помоли да предам на Чарлз, че има достатъчно време, така че ако иска, може да стреля.

Англичанинът това и чакаше – бързо и тихо отвори прозорчето, нагласи се и стреля преди ловния водач или аз да можем да му кажем нещо. Животното подскочи, отнесе 40-50 метра със счупен крак, но пред него имаше препятствие – тераса, която не можеше да изкачи, и се предаде. Падна точно зад два бора в началото на гората и вече не беше близо до хранилката, така че имахме реални шансове за още успехи. 50 минути по-късно се яви „за изповед“ втори сръндак. Този си личеше, че е по-голям още преди да го погледнем през бинокъла. Чужденецът получи разрешение да стреля и веднага се възползва от това. Този път животното дори не успя да мръдне. Когато попитах Чарлз къде е стрелял, каза, че този път нарочно се е целил по-високо, за да удари лопатките и белия дроб.

Коцето ме посъветва да отида набързо да дръпна тялото до чакалото. Точно там, където Чарлз каза, че се е целил, беше и попадението. Този човек ми направи впечатление на изключително прецизен стрелец.

Нагледах се на достатъчно лов. Сега ми се искаше да взема и аз една главна роля. Водачът ме информира, че малко по-късно идват две миналогодишни прасета с пънкарски гребени – точно като за мен. Попитах Чарлз дали има нещо против да почакаме още малко, барем и аз да се „разпиша“. Той ми отговори, че даже ще се радва и най-важното е всички да сме доволни. Благодарих му за търпението и си разменихме местата.

Вече в сумрак забелязах двете животни. Взех „Щаер“-а и се нагласих. Разстоянието до хранилката, където прасетата ядяха царевица, бе приблизително 60-70 метра. Коцето, наблюдавайки с бинокъла, ми прошепна: „Давай по-малкото!“, въпреки че нямаше особена разлика в размерите на двете.

Бях спокоен като скала. Прихванах ухото и вложих съвсем малко усилие в спусъка. Точно в този момент животното помръдна леко с глава нагоре, след което цевта изстреля 10,9-грамовия куршум и двете животни побягнаха. Първата ми реакция беше мигновено презареждане и отново изстрел, който впоследствие се оказа в стомаха. Между презареждането и втория изстрелян патрон водачът се обади с думите: „Недей, няма смисъл!“. Веднага си помислих: „Да, да, ще оставя животно с дупка в главата да избяга!“

Прасето обърна посоката и продължи да бяга със същата скорост. Третият изстрел - в таза – го покоси и то остана да се влачи само на предните два крака. Все пак се бореше за живота си и въпреки думите на Коцето: „Не го стреляй повече, няма къде да иде!“, гръмнах четвърти път. Този път проектилът попадна в главната артерия на врата, но не успя да закачи гръбначния стълб и животното продължи да бяга. Вече целият се бях подал през малкото прозорче на чакалото и се крепях оттам само с крака. Точно в този момент чух Чарлз да казва, че той ще го довърши.

Е, ако досега и бомба бяха хвърлили до нас, нямаше да ми трепне окото, но когато видях бягащо и ранено животно, което стрелях от смешно разстояние и което крайна сметка щеше да го доубие клиент, голям срам ме хвана!...

Последният патрон влезна в цевта. Поведох целта, дръпнах спусъка и стана невъзможното – прасето взе, че се спъна и умря. Разбира се, за това помогна и „Барнс“-ът, който мина през средата на сърцето му… Със сигурност не са му натежали куршумите, тъй като нито един не беше останал в него, но най-вероятно загина от натравяне с тежки метали…

Стана ми неприятно, че накарах животното да страда, а не му отправих един достоен изстрел, какъвто беше последния. От друга страна си упражних стрелбата по подвижни цели. И то доста бързоподвижни!

Едно от хубавите неща бе, че целия лов го заснех на видео. Другото е, че Чарлз дойде за сръндак, глиган и глухар, а си тръгна с 3 сръндака, глиган и глухар.

Когато се прибрахме в хотела и седнахме на масата, ловците започнаха да обсъждат как е преминал лова. Всички останаха много доволни от престоя и са впечатлени от отличната организация в ловното стопанство „Чепино“, която няма да бъде същото без уменията и съобразителността на Росен, Тошко и Коцето.

 

Благодаря ви!

Автор: Любо - малкия
Галерия снимки
Коментари
брой
205
Новият брой на списанието
book
Най-четени
СИВ
18241
Разкази
attach 26.05.2017 | 14:23
Най-гледани