lovec.bg - Начало
logo safari-logo
МОЕТО ПЪРВО САФАРИ

Разкази
time 13:06
МОЕТО ПЪРВО САФАРИ
10 Jul

Снимки: Под статията
За първи път щях да ловувам извън България и то не къде да е, а в Африка! От колко време го чаках този момент…

 

На 20 май, отпрашихме със самолета 8 души: Сашо Малинов, Боби, Алекс, Цецо, Крис, Емо Метев и синът му Васко, аз и Роби, който в този ден навърши 47 години. Не виждам по-хубав подарък за рожден ден от това да заминеш на сафари.

Взех една малка HD-камера с 50-кратно увеличение, с която исках да запечатам по-голямата част от приключенията. Оказа се, че не съм я носил напразно.
След 11-часовия полет кацнахме в Йоханесбург, където веднага след като се уверихме, че оръжията ни са пристигнали успешно и се оправихме с разрешителните, ни взе едно бусче с ремарке и след още 5 часа пристигнахме в първата ферма. Вече беше тъмно, но веднага 3-4 души изявиха желание да излязат на фар. Като стана дума, в Южна Африка ловът на фар и заглушителите за ловни цели са разрешени, а бракониерство почти няма. Колкото и да не им се вярва на някои хора, това е факт. Явно тези две средства ни най-малко не са основният проблем, а всичко идва от разбирането на хората.

Ще продължа с историята. Излязохме с два джипа, но видяхме само жирафи, водни козели и няколко дайкъра. Никой не стреля. Веднага започна да се носи мълвата, че на това място няма животни, но както след малко ще разберете, това се оказа само клюка от жълтата преса.
На сутринта се разбихме на 3 групи. В първата бяха Роби, Сашо Малинов и Боби, във втората - Алекс, Крис и Цеци, и в третата – Емо Метев, Васко и аз.

Основната цел на нашия отбор бе Васко да отстреля зебра. Още с излизането видяхме цяло стадо от раираните магарета. Заобиколихме ги и след като Дюран - ловния ни водач, огледа зебрите, каза на 15-годишното момче да си избере между две от тях. Разстоянието, което отмери далекомера, беше 305 метра.

Без много да му мисли, Васко навъртя нужните кликове, прицели се в една от тях и дръпна спусъка на „Блазер“-а. От късата цевчица в калибър .308 „Уинчестер“ излезе евтиното куршумче на „Геко“ и зебрата зари с главата напред. Емо го поздрави, но Васко каза, че ще стреля пак. Гръмна още веднъж и зебрата този път се преметна през гърба си назад. Е, сега вече нямаше съмнения, че е умряла.

Веднага ме питаха дали съм заснел нещо и аз потвърдих. Отидохме до мястото и видяхме, че с първия изстрел е скъсана артерията на шията, а вторият е влезнал в сърцето.
Продължихме напред. Както изгря слънцето, животните веднага започнаха да излизат на талази. Попивах всичко, докато се возех на пейката в каросерията на пикапа между двамата Метеви. Дори в оградите на най-добрите български ловни стопанства не бях виждал толкова различни и многобройни същества.

Както се бях захласнал да гледам стадо синьо гну, колата спря. На около 150 метра пред нас имаше 3 мъжки импали. Васко се приготви и стреля по най-удобната за него. Тя подскочи и изтича съвсем малко разстояние, след което падна и зари на едно място. Последва втори изстрел, който остави друга импала на място. Този изстрел беше във врата.

Изведнъж от дясната ми страна ухото ми запищя, сякаш някой е хвърлил флаш-граната. Дори тогава не откъснах поглед от третата импала, която се засили с всички сили, избяга 15-ина метра и падна. Време беше вече и старият ловец да се намеси. И бащата, и синът се разписаха. Направих хубави снимки и продължихме напред.
Докато качвахме поредното хълмче, черният тракер видя две импали и Дюран каза, че за да се осъществи изстрел, трябва да обърне колата. След като го направи, Емо премери разстоянието до импалите, което беше 240 метра, и го каза на сина си. Васко завъртя 8 клика на оптиката, но тъй като антилопите бяха в гъстото, трябваше да изчака 2 минути да се открият. Не се и учудих, че отново направи гръбначен изстрел във врата. Само си затвърдих мнението за добрата му стрелба.

Загледахме се по стадо жирафи – мъжки, женски и малко жирафче, които се мръднаха от пътя едва когато ги доближихме на 5-10 метра с джипа. Малко след това пък видяхме щрауси.

Спускайки се надолу, Дюран показа отново стадо импали на 270 метра от нас. Разбрахме се, че е мой ред, но не ми се искаше да гърмя от това разстояние. Нямаше никакво предизвикателство. Нито можеш да изпуснеш, нито животното има риск да избяга по тази гола ливада. Просто седяха и гледаха към нас. Бях решил да пробвам далечни изстрели, а тази дистанция определено не ме удовлетворяваше. Исках да се пробвам поне от 400 метра нагоре. Надявах се да се случи нещо, което да е добре и за двете страни. Ако започнех да отказвам изстрели, водачът щеше да се ядоса. Казах си: „Не може ли да изтичате 200 метра напред, де?“.

В този момент Васко засече движение вляво от нас на около 160-170 метра. Беше брадавичесто прасе. Тичаше в лек тръс, явно ни беше чуло и видяло. Васко го поведе и дръпна спусъка. Куршумът отиде назад към корема. Животното побягна с колкото му държаха силите. Последва изстрел от .300 „Уинчестер“-а на Емо, който отиде на около 30 см назад. След това отново гърмя Васето, но този път ниско. Прасето намали скоростта и спря на 230 метра, като едновременно със спирането му мощният „магнум“ изригна и разби гръбнака му надве, с което последва моментална смърт. Хванах целия екшън с камерата и всички много се зарадвахме. Направихме набързо снимки, качихме животното в пикапа и тръгнахме обратно.
Точно на 400 метра видях един блесбок, който минаваше през бодливата ограда. Питах Дюран дали мога да стрелям, а той категорично забрани, защото било незаконно. Питах го отново дали мога да стрелям само в задницата, така че ако падне, да вземем само нея. Мисля, че видя как съм се ухилил срещу него като дете-идиотче и като разбра, че се шегувам, само се засмя на садистичния ми въпрос.

Както наблюдавах антилопата, забелязах съвсем случайно още 2-3 на 50-60 метра отляво на нея. Когато се вгледах пък в тях, вече на 600-700 метра от нас видях около 150 животни от същия вид. Как не ги видяхме по-рано, все още не мога да си го обясня. Помолих да ги доближим, защото реално скалата за спада на куршума беше разграфена до 580 метра. На оптиката нямах тумблер за бързи корекции, а и не си бях извадил таблица с кликовете. Не исках да рискувам, но се наложи, защото точно пред нас се намираше дълбока бразда и нямаше как да преминем напред. Съгласих се да стрелям, но при условие, че всички излязат от джипа, защото при най-малкото движение той се поклащаше, тъй като бе висок и нестабилен.

За малкото време, което прекарах в Африка, научих, че когато се стреля в стадо с много животни е добре да се избира възможно най-отделеното, защото се следи по-лесно.

В случая най-близкият блесбок, подходящ за стрелба, се намираше на 620 метра между две големи групи антилопи. Подадох камерата на Васко и го помолих да се опита да заснеме изстрела. Не всеки ден стрелям по животно на дистанция над половин километър. Всъщност ми беше за първи път. Хубавото на далечната стрелба по животни е, че имаш повече време да се нагласиш, успокоиш и всичко необходимо, за да направиш качествен изстрел. Просто си представих, че гръдният кош на този блесбок е мишена. Адреналин нямаше. Само се надявах пушката да не се е разстроила от полета, защото това се случва доста често, а нямахме време да я проверим. Помислих си: „В крайна сметка щом Васко и Емо уцелваха, защо да не уцеля и аз?!“.

Подложих раницата, сложих 12-кратното увеличение, подпрях двата лакътя, натегнах пружината на бойната игла, вдигнах последната чертичка на скалата малко над холката и след като сведох вибрациите до минимум, дръпнах спусъка. Тъй като и аз бях с .300 „Магнум“, не видях къде отиде изстрела, но Емо се обади: „На височина – перфектно! Дай малко вляво!“.

Ами да бе, Любо – кой ще ти компенсира вятъра?!

Нито едно животно не даде признак, че се е притеснило от изстрела. Презаредих и повторих, като се целех един метър по-вляво. Антилопата си сгъна задния крак, но пак го отпусна. Разбрах какво е станало – бях я ударил ниско в крака. Отново никакво движение. След третия изстрел животното сви крака за постоянно и тръгна да се изнася заедно с цялото стадо. Решихме, че вместо да стрелям на 700 метра, защото се изместиха доста бързо, по-разумно би било да ги пресрещнем, да намерим ранения блесбок и да го доубия.

Всичко живо изчезна за броени секунди, само две антилопи останаха пред погледа ни – една възрастна и тази, която аз стрелях. Възрастната изчакваше другата и периодично спираше. Заобиколихме и от почти километър видях самотна черна точка, доста отдалечена от останалите. Казах на Дюран да погледне през бинокъла. Той спря джипа, пък измрънка: „Мм, не, това е възрастно животно…“. Точно когато запали двигателя на „Тойота“-та отново, Васко се обади: „Ей, там има още един блесбок!“. Всички се уверихме, че това е нашата цел. Доближихме на 410 метра и когато погледнах през оптиката, видях че антилопата стои на едно място със сгънат крак и се клатушка. Стрелях, но отново духаше силен вятър и куршумът отиде в черния дроб. Блесбокът запреплита краката и се люшкаше още по-видимо. Разбрах, че този изстрел е свършил работа, но все пак реших да пусна още един. Точно в този момент антилопата се завъртя на 90 градуса от място и избегна куршума. Да, и аз не можех да повярвам, но след като изгледах клипчето се уверих. Ето сега, адреналинът в животното се качи много и то побягна отново, но този път по-бързо. Поведох го, стрелях, но пак пропуснах. Като се досетих, че ми свършват патроните, се стегнах. Дадох идеално предварение и височина и изпратих „Барнес“-а право в плешката. Тялото се строполи като камара във високата трева. От карабината на Емо Метев избълва още една доза олово, което удари в средата гърба на блесбока и краката му вирнаха във въздуха.

След малко проблеми в търсенето и няколко гледания на видеото, намерихме антилопата. Направихме снимки, натоварихме я в каросерията и понеже вече имахме 7 животни и нямахме никакво място, бяхме принудени да се приберем за обяд.
Направихме 3-часова почивка и обядвахме. Другите също бяха останали доволни. Следобеда излязохме пак. Имаше един пропуск по прасе и един по блесбок от голямо разстояние, а вече слънцето залязваше. Буквално 5 минути преди да се наложи да изкараме фенерите, Васко стреля по блесбок от 350 метра. Бяха 5-6 броя и не се разбра какво точно се случи. Когато отидохме до мястото, нямаше кръв. Бях 100% сигурен, че не го е ударил, защото гледах записите два пъти. След малък оглед Дюран и баща му също се съгласиха с мен. Само Васко беше абсолютно категоричен, че изстрелът е отишъл в сърцето. Дюран запали фаровете и докато обръщаше колата, съвсем случайно видя пред нея паднал блесбок. Животното беше починало във въздуха след първия скок. Много ме кефи как ги целеше това момче!

Прибрахме се в лагера, а аз вечерях с лют начос, сушено месо и бира „Виндхук“.

Алекс и Цеци се разбраха да излязат на фар и понеже не ми се спеше, отидох с тях. Алекс успя да отстреля една импала, след което се прибрахме и легнахме, за да сме свежи на другия ден. Първият ми африкански ловен ден беше много повече от очакваното.
На 23 май се събудих доста отпочинал. Там ставам в 6:30 и си лягам в 10:30. Програмата за днес беше Метеви да стрелят блесбоци, самият Васко да застреля още една зебра, а аз – импала.

Пътувахме към друга ферма, която се намираше на 30 км от нашата. Още с влизането, както се случи предишния ден, забелязахме стадо зебри. Дистанцията – 200 метра. След като получи разрешение за стрелба, Васко стреля и животното директно се обърна по гръб и опъна краката нагоре. Отново гръбначен изстрел. Имаше 1 секунда затихване на всички шумове, след което адският смях на Емо раздра тишината. Така се засмя, че всички в колата започнаха да се хилят. Когато го попитах защо така е реагирал, каза, че не може да повярва как с този калибър и този куршум пада толкова едро животно от раз за втори път. Други ловци ходят с .300 „Магнум“, 9.3х62 и .338 и пак раняват. То за смях беше и късметът на Васко. Две сутрини подред излиза и удря зебра, а баща му на предишно сафари е търсил с дни, докато намери.

Това продължи около 5-6 минути, след което решихме да идем да проверим какво е станало. Зебрата все още беше жива, защото момчето бе прекъснало гръбнака, но двигателната й система работеше от главата до раната. След като пусна още един куршум, с повечко усилия Дюран, Хайнрих (помощник-водач) и черният тракер я натовариха в багажника.
Докато отивахме към дерачницата, Емо успя да отстреля един блесбок от 350 метра. Малко след това Васко продължи серията. От 300 метра стреля отново по блесбок, но го удари неясно къде, защото животното се замята и побягна, като не изоставаше, а даже водеше останалите.

Когато се изравнихме със стадото, след като го догонихме с джипа, Васко погледна в движение към раненото животно и каза: „Тате, по муцуната има кръв.“ Антилопите спряха, а заедно с тях и ние. Буквално за части от секундата след спирането, Васко успя да удари в сърцето ранения блесбок от ръка на около 80 метра. След безсмислено продължителното търсене се оказа, че отново е паднал на място. Впоследствие се оказа, че първият изстрел е в муцуната.
Малко след това засякохме стадо импали, които пресякоха пред джипа. Първо минаха 4 женски, а след тях 3 мъжки. Дюран ми даде да си избера която поискам, защото всичките бяха подходящи. Емо държеше камерата. Поведох най-последната и в момента, в който смениха тичането с бързо ходене, стрелях. Е този изстрел вече си го видях много добре. Просто животното се обърна по гръб. На клипа се вижда как 3-те силуета се движат и единият просто изчезва в тревата, след което се появяват 4 крака над нея. Изходната рана, която отвори 11,7-грамовия „Барнес“, не може да се счете за нещо красиво. Няма да прилагам снимка поради лични съображения. Обикновено дупката, която прави, е малка, около 12-13 мм, но в случая проектилът мина през двете лопатки и можех съвсем спокойно да си пъхна юмрука в дупката.
На връщане, точно преди да си тръгнем от фермата, Емо стреля по блесбок от голямо разстояние. Първия път го удари в черния дроб, втория - в задния крак и животното падна. Когато го доближихме, се опита да стане, но куршумът в тила му спести мъките. Оставихме улова при дерача и се прибрахме по обяд.

Следобеда реших да остана да си почивам и да наблегна на личната си хигиена. Сдобихме се с пластмасова кофичка, с която къпането ставаше в пъти по-лесно. Вечерта никой не излезе да провери хоризонта на фар просто защото всички осъзнаха, че има достатъчно животни през деня. А и като не излизаха нощем, имаха повече време за сън.
На следващия ден, 24 май, отново станахме рано, а Алекс, Крис и Цеци ме поканиха да отида с тях този път. Водачът ни беше Коти, а помощникът му – Андрé. Днес можех да си избера да стрелям импала или блесбок. Още с излизането видяхме стадо импали, но единственият мъжкар в него не беше подходящ за отстрел.

След около километър колата спря напряко на пътя и на 25-30 метра на поляната срещу нас се озова женски воден козел. От колата дочух: „Кажи на малкия да стреля.“ Алекс и Цеци едновременно ме насърчаваха, а аз още бях в недоумение, защото дори не бяхме говорили за това животно. След като трима души ми дадоха разрешение за стрелба, което се случи за около 5 секунди, бързо бутнах предпазителя и се прицелих малко под очите и над муцуната на антилопата. Дръпнах спусъка и до мен се чу: „Леле, как го отряза!“. Оказа се, че Крис в бързината на момента е договорил много добра цена за отстрел. Аз лично не успях да видя реакцията, защото разстоянието беше прекалено малко, а тревата – доста висока. Щом отидохме до мястото, видях, че попадението е точно там, където се целих, а изходът – през малкия мозък. Очаквах грозна гледка, но се оказа другояче. Изходната рана беше по-малка от входната. Чист изстрел, животното не усеща нищо. Коти ми благодари, че не съм развалил месото, защото било доста вкусно.
След още половин километър, отново от лявата ни страна, Крис стреля по две импали от около 60-70 метра. Едната падна след няколко секунди тичане, въпреки че я гърмяха с .300 „Магнум“ с перфектен сърдечно-белодробен изстрел. Втората импала, с два счупени крака и издухано сърце, нямаше друга опция, освен да падне на място. Отново се убедих колко корави са африканските животни. Не ги ли удариш в главата, гръбнака, горната част на краката или лопатките, винаги успяват да изтичат известно или неизвестно разстояние, колкото и да е добър изстрела. Има и изключения, разбира се, понякога просто падат от раз.

Докато търсехме още водни козели, се натъкнахме на едно прасе, което ни изненада много. В момента, в който сме го подминали на 10 метра, без да го видим, то изскочи от високата трева и съвсем небрежно в свински тръс започна да се изнася към буша. Андре го видя, а аз тропнах на покрива, за да спре Коти автомобила.

Алекс държеше глиганчето на мушка, но не стреля, защото беше ред на Цеци. Последният поведе животното, което се намираше на 15-ина метра, и дръпна спусъка, но за беда само иглата цъкна. Не беше вкарал патрон. Карабината от самото начало му правеше проблеми и въпреки че няколко пъти му предложих да стреля с моята, той искаше да ловува с неговото си оръжие.

Докато Цеци пожелаваше майката на клетото животно, заканваше му се по изключително груб начин и се опитваше да презареди, Алекс гръмна и уцели прасето назад към стомаха. То реагира като ударено, рязко сви и се заби в храстите. Слязохме да го търсим, като замених пушката с камерата, защото принципно шансът да те нападне брадавичест глиган е значително по-малък, отколкото да те атакува нашенски.

Тракерът видя черна мамба и всички се изнизахме в индианска нишка и моментално прекратихме търсенето. Да си призная честно, не съм се притеснявал от никое животно толкова много, колкото от черната мамба.

Около 5 минути по-късно забелязахме стадо от 5 водни козела, от които само един беше мъжки. Крис реши да стреля женска. Първоначално разстоянието беше 450 метра, но тъй като той стреля, без да завърти нужните кликове, животните се придвижиха 150 метра напред. Сега вече дистанцията стана сериозна – 596 метра! Този път направи няколко оборота на барабана, прицели се и гръмна. Животните побягнаха в бърз тръс, но не галопираха. Аз пък направих глупостта да намаля увеличението на камерата точно когато най-предното падна. Когато отидохме да го натоварим, видяхме, че изстрелът е точно в сърцето.
Решихме да се прибираме към лагера, защото слънцето напичаше много здраво и макар че останах само по потник, обилното потене пак не можа да ми се размине. Не можех да разбера обаче Коти – ходеше с дебел, цял гащеризон и нито веднъж не го видях изпотен.

На връщане Алекс стреля по планински рийдбок на 550 метра и подобри личния си рекорд за далечна стрелба. Това беше наистина труден изстрел, защото рийдбокът е много малка цел. Предишната вечер Роби му даде няколко съвета за стрелбата на голяма дистанция и се видя, че Алекс ги е запомнил.

Докато се прибирахме, видях на 150 метра върху едно дърво няколко маймуни вервет. Крис стреля по единия мъжкар и се видя, че го удари, но Андре и черният тракер намериха само кръв. Мисля, че по-скоро не са си давали и много зор да търсят, защото аз лично в толкова гъсти храсти нямаше да влезна за нищо на света, след като видях мамбата.

На обяд ядохме доста обилно, защото закуската не беше добра и всички бяха много огладнели.
Следобеда Крис остана да си почива, а Цеци се закани, че ще стреля блесбок. С Алекс решихме да го придружим. Още с излизането видяхме търсените антилопи точно там, където първия ден Васко застреля зебрата. Намираха се на 300-310 метра от нас, на билото на хълма. Нямаше как да ги доближим повече, а Цеци не искаше да стреля на повече от 100-120 метра с неговата 375-тица. Предложих му да пробва с моята пушка и този път, за щастие, той се съгласи.

Вятър почти нямаше и не се налагаше да компенсира ляво-дясно. Казах му с коя чертичка на скалата да се прицели, а през това време той си припомняше вчерашния урок от Роби за стойките и тънкостите при стрелба с­­­­ опора в ловни ситуации. За няколко секунди всички освен стрелеца слязохме от колата, за да не му пречим.

Цеци бутна предпазителя, сведе до минимум мърдането, успокои дишането и стреля. Куршумът удари в гръдния кош на блесбока, а той запреплита краката. Цеци повтори изстрела, но този път проектилът отиде малко по-високо и не успя да удари целта. Все пак животното след няколко крачки падна. Пратихме двамата тракери да се катерят нагоре, за да довлачат животното. Е как да си расист между такива отзивчиви хора?! Само като ги гледах, се уморявах.

Цеци се подвоуми дали да не тръгне с тях, за да доубие животното, защото предполагахме, че е ранено, но пържолите от обяда надделяха и той реши да остане в джипа. След 5-6 минути видях тракерите на 30 метра от животното. Направо се втрещих колко бързо се катерят по толкова стръмен наклон! Всеки наблюдаваше я с бинокъл, я с далекомер, я с оптика как двамата застават във високата трева, но не се вижда нищо под гърдите им. В момента, в който спряха, видях реакциите им как се отдръпват, а единият дори скочи встрани. Веднага се сетих, че блесбокът не е умрял. В следващите няколко секунди го гледахме как тича надолу по склона, но не можехме да направим нищо, защото хората бяха над него и имаше огромен риск от рикошет. По едно време пак тупна на земята. След 3-4 минути тракерите го настигнаха и го доубиха с нож.

Направихме няколко снимки, по време на които се чуха изстрели от посоката, в която бяха тръгнали Васко и Емо Метеви. Натоварихме животното и запрашихме към кемпа, защото нямаше какво повече да стреляме.
Това беше последната ни вечер там. На майтап Цеци предизвика Сашо Малинов да стреля жираф само защото последният попита няколко въпроса за отстрелната такса, убойната зона и дрането на този едър бозайник. Не знам как стана от „играчка - плачка“, но въпреки че първоначално Сашо не се върза, до края на вечерта цената за животното вече беше уговорена с Коти.

На сутринта пътувахме за Квазулу-Натал – втората ферма, същевременно и резерват, която беше известна с равнинния си терен, гъстите храсти и голямата популация на брадавичести прасета. Всички отпътувахме в 8:45, само Сашо, Боби и Роби останаха за лова и щяха да дойдат следобеда. Цеци съобрази да вземе една дървена фигура на жираф, висока около 2 метра, за да я сложи в стаята на Сашо, когато дойде на новото място. Между двамата се зароди закачка още след първата вечер и искрата не угасна до последно. Постоянно се затапваха един друг, а интересното е, че нито единият, нито другият отстъпваше. Доказано е обаче, че без такива хора не е толкова забавно.

Поехме на 500-километровото пътешествие по магистралата.
Веднага с пристигането си с Алекс, Крис и Цеци излязохме за остатъка от сутрешния лов. След неуспешен опит да стреля на около 100 метра с .375-тица на механични мерници, Крис успя да удари две бягащи глиганчета с .300 „Магнум“-а. Още в началото забелязах, че тези прасета тук са червени като почвата, докато на Мпумаланга прасето, което удари Емо Метев, беше сиво.

Минавахме покрай огромното езеро, когато видяхме едно младо, 2-годишно глиганче на 70 метра от колата. Изправих се, прикладвах бързо и се прицелих точно в дупката на гърдите, между двата крака. Брадавичестото прасе падна като отсечено. Повозихме се още малко и започнах да свиквам с терена. Вече се прибирахме към лагера. Беше адски горещо, слънцето ме изгаряше и ако на предишното място можех да стоя по потник, тук просто бе невъзможно. Нямах търпение да се изкъпя, наям и да свърша други такива обществено-полезни работи.

Имаше голяма разлика в природата между двете места. В Мпумаланга релефът беше коренно различен - нагънат, хълмист, имаше котловини, но пък се виждаше на много голямо разстояние. Тук всичко беше равно, надморската височина беше с повече от 700 метра по-малка – около 70-80 метра. За сметка на това пък не се виждаше на повече от 150 метра. Много рядко можеха да се намерят дистанции от порядъка на 200-300 метра. Друг интересен факт, който научих на връщане, бе, че между лагера и ловната територия има зона, в която стрелбата е забранена и е този район е предвиден само за фотолов. В момента, в който Ципо, нашият тракер, ни каза, че вече не можем да стреляме, прасетата започнаха да стоят на 2 метра от пътя и да ни гледат нагло. Просто си знаят, че там няма кой да ги закача. На няколко пъти дори спирахме с колата до тях, за да ги снимаме, но те продължаваха да се мотаят.

Стигнахме до лагера, наядохме се много сериозно и тогава точно пристигна останалата част от отбора. Емо и Васко бяха ударили ниала, гну и няколко прасета. Васко застрелял гнуто от 150 метра в главата, а едното от прасетата го ударил както бягало, от ръка, на сравнително далечна дистанция.

Когато вече се чу джипа на Сашо Малинов, всички скочихме и отидохме да ги посрещнем. Цеци ми даде телефона си и каза да записвам реакцията на Сашо, когато си влезне в стаята, а самият той услужливо пое и двата му куфара. Когато Сашо влезна в стаята си и видя дървения жираф, се засмя и се снима с него. Щеше да е интересно как щеше да реагира, ако не беше успял да застреля един тази сутрин... Да, точно така, Сашо Малинов най-вероятно постави световен рекорд за най-далечен изстрел по жираф – 1050 метра! Не съм сигурен, че ще е лесно да бъде подобрен. Жирафът е най-дебелокожото животно в света след хипопотама. Мислех си, че не е възможно да има по-плътна кожа от слона и носорога, но ето че е факт. Една част от куршумите, макар че са пратени на правилното място, дори не са стигнали до органите от това разстояние. Все пак животното бе паднало, така че няма какво да се говори. Всички освен жирафът бяха щастливи.
Следобеда една част от ловците излязоха, но аз останах да си почивам, защото не си бях доспал няколко нощи и ми се натрупа. Времето мина бързо, а вечерта отново споделяхме приключения.

На 26.05. цяла сутрин обикаляхме за нетрофейни прасета и нищо друго, но след като Крис удари 5-6, видяхме много хубава мъжка импала, която посрещна смъртта си много бързо. Дори не разбра какво става.

След 14:00 излязохме отново, но този път само с Алекс и Цеци. Цеци искаше да си удари едно хубаво трофейно прасе. След 2 неуспешни опита накрая успяха да издебнат един глиган.

Всеки път оставах в колата, но сега всичко се случваше на брега на езерото и се качих върху покрива на джипа да наблюдавам издебването. Ловците изминаха 300 метра приведени, след което се снишиха съвсем. От моята позиция се виждаше сякаш са на 20 метра от животните, но всъщност са били на 60-70. Чу се изстрел и най-едрото прасе падна. Видях как всички останали от групичката заобиколиха ловците и се затичаха срещу мен. Сетих се, че ако не мърдам, може да успея да си отстрелям някое, тъй като брадавичестите прасета имат силно обоняние и слух, но зрението им е много слабо. Едно от тях мина на 3 метра от колата, а аз стоях прав отгоре и не мърдах. Прасето просто ме подмина, защото вятърът също беше на моя страна. Нямаше никакъв трофей, но беше интересно да го видя от близко. Това, че всеки път, когато не стреляш по някое животно, научаваш повече за него, се оказва доста вярно. Понеже винаги, когато някой отиваше да дебне прасе, 2-3 души оставахме при джипа, разбрахме, че след изстрел животните минават близо до превозното средство, защото е спряно до пътеката. Българите сме толкова изобретателни, че дори в Африка, където груповият лов не е разпространен, успяхме да си наложим нашето. И тази интересна тактика я наричахме „гонка“. На всички им липсваше този лов в началото на лятото!

Коти даде приблизителна мярка за размера на глигите - около 26 см.
Още преди да замина за ЮАР, си бях наумил, че искам да си ударя брадавичесто прасе с възможно най-добрия трофей. Сега беше и моят шанс да се изявя.

Слънцето вече започна да залязва, а карахме по пътя до езерото. И точно докато си размишлявах за нещата от живота, колата рязко спря, а Коти излезе с бинокъла да гледа. Тогава и аз забелязах голяма група прасета точно до блатото, където миналата сутрин другите видяха крокодил. С водача и тракера навлязохме в храстите, а Цеци и Алекс ми пожелаха „Наслука!“ и останаха да чакат в „Тойота“-та. Вървяхме възможно най-ниско приклекнали, а когато си надигнах главата да погледна къде са прасетата, Коти ме смъмри: „Какъв е смисълът главата ти да стои по-високо от моята, като аз трябва да наблюдавам?“. Прав беше. Приклекнах по-ниско и наближихме сюрията на 100-150 метра. Тракерът веднага засече двата трофея в краищата на поляната, а когато Коти потвърди, ме посъветва да побързам с избора си. Не чаках втора покана. Десният глиган ми се стори с по-големи глиги и когато се изправих, три 2-годишни прасета минаха на 5 метра от нас с бясна скорост. Моята цел се намираше на 120 метра и в момента, в който се изправихме и се подпрях на триногата, животното се извъртя с главата към мен и ме погледна. Не исках да го целя в мозъка, а пък гръдният кош не се виждаше. Целех се леко вляво на главата и се чу силното тупване на куршума, а глиганът побягна успоредно на блатото. Триногата вече само щеше да ме бави, затова я бутнах на земята и стрелях втори път от ръка. Проектилът тупна точно до прасето, а то сви към блатото и навлезе в него. Докато тичаше през водата, му пуснах трети куршум, след което то се преобърна, пририта няколко секунди и спря. През това време Коти застреля второто прасе, защото до последно то лежеше в тревата, а когато тръгнало да бяга, професионалният ловец видял, че е с ранен крак. Животното излязло на пътя на Цеци и той го застрелял почти от упор с .375-тицата. С Ципо, тракера, вече газехме в блатото, дълбоко 50-60 см и пълно с треви, в които краката ни се заплитаха като в паяжини. Намерихме глиганчето, което се беше удавило според него. Аз мисля, че имаше две 11,7-грамови причини, които подпомогнаха повече за умирането, но не биваше да споря с такъв професионалист.

Издърпахме животното до сушата, направихме снимки и натоварихме двете прасета на пикапа.
На 27 сутринта с Роби излязохме, защото и той искаше да си удари трофеен глиган. Още с излизането успя да удари един около 27 см с единичен изстрел. На път за вкъщи видяхме още по-голям, може би 30-сантиметров, и Роби не успя да издържи на изкушението да стреля и него. Цялата сценка се разигра пред мен и Алекс. Отново имаше продължителна фотосесия, а малко след това на същата поляна, където падна второто брадавичесто прасе на Роби и където предишния ден аз ударих моето, в блатото излезе женски хипопотам. Веднага го „застрелях“ няколко пъти и се замислих какво ли е да те нападне мъжкар на сушата. Сигурно не е особено приятно…

Следобеда се отдадохме на почивка.
На 28 май, сутринта в 8:45, дойде да ни вземе бусчето. Няколко часа по-късно шофьорът ни достави благополучно на летището в Йоханесбург, откъдето накупихме подаръци за семействата и приятелите си и отлетяхме за Истанбул. На 29-ти май кацнахме в София и малко преди да се разделим, си пожелахме късмет един на друг. Всеки искаше да се види с близките си.

Едно такова пътуване би било полезно на всеки, не само на ловците.

С нетърпение очаквам следващото си сафари.

Наслука!

Автор: Любомир АТАНАСОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
221
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани