В преследване на ревящите елени

Пристигнах в Лудогорието към края на септември – идеалното време да присъствам на сватбуването на благородните елени. Планът ми бе следният: докато ловувам с клиенти от Германия и Франция, да успея да открадна някой добър кадър с фотоапарата. А може би това бе просто оправдание за нуждата ми да потъна в горите от бук, дъб и акация и да се отдам на първичния си инстинкт да преследвам дивеча. Това увлечение диктува по-голямата част от живота ми.

Бях взел карабината си, но на излетите излизах въоръжен само с бинокъл и фотоапарат. Другата част от оборудването ми се побираше в малка раница и се състоеше от шишенце с талк за определяне на вятъра, рог, с който примамвах елените, и 9 мм пистолет (за всеки случай).

Първия ден след пристигането излязохме на лов с единия от ловците. След дълго шофиране през гориста местност оставихме пикапа до едно сечище и продължихме още толкова пеша. Стигнахме до млада акациева гора, която бе гъсто прорязана от пресни дивечови пътеки. Из въздуха се носеше притегателната мускусна миризма на елени. Само по себе си това бе достатъчно доказателство, че сме на правилното място.

Около 17:30 часа започнаха да се обаждат по-нетърпеливите и по-млади мъжки елени. Това повлия и на по-възрастните и скоро цялата гора се огласи от мощни близки и далечни звуци. Бяхме се озовали в епицентъра на събитията.

Опитахме се да издебнем един елен, който ревеше наблизо. За съжаление опадалите листа и клони издаваха много силен шум. Не бе валяло от два месеца и засушаването създаваше твърде шумен повърхностен слой. Допълнително усложнение се получаваше от факта, че акациевите дървета бяха толкова гъсти, че видимостта се ограничаваше до около 40 метра. Нямаше начин да издебнем елените, при положение че ни чуваха как приближаваме от 200 метра. Предложих да охладим ентусиазма си и вместо да се опитваме да ги доближим, ние да ги накараме те да дойдат до нас.

Заехме по-прикрити позиции и аз започнах да подражавам с рога гласа на претендент. Един елен започна да ми отговаря и аз поех диалога. Не след дълго еленът се показа между дърветата. Беше ни доближил съвсем безшумно и ни изненада. Ловецът го видя със закъснение и припряно започна да разпъва походната двунога. Местният водач бе обзет от пристъп на адреналин и ръкомахайки, започна да обяснява, че от неговата позиция се вижда по-добре. Само Пламен от ловно стопанство „Воден-Ири Хисар“ запази спокойствие.

Еленът не бе сигурен какво точно се случва, защото вятърът идваше странично и той не можеше да ни подуши. Приготовленията отнеха няколко ценни секунди, в които животното взе решение, което спаси живота му. Завъртя се бързо на място, като в този момент прозвуча и изстрелът от карабината ла ловеца. Рогачът се понесе на дълги скокове, а звукът от удара на куршума прозвуча като попадение в дърво. Заради гъстата растителност и високата скорост на животното ловецът не можа да стреля отново.

Отидох да проверя дали ще открия признаци на раняване, но такива нямаше, а малко по-късно видях едно разпробито от куршума дърво. Разстоянието, на което бях примамил елена, бе 44 метра. В защита на ловеца ще кажа, че той е добър стрелец, но бързото завъртане на животното в последния момент му отне възможността за точен изстрел.

След като всичко сочеше, че няма раняване, решихме да сменим района и да опитаме ново издебване или примамване. Направихме няколко неуспешни опита да доближим други животни и решихме, че нещата няма да се получат така. Можехме да вървим относително по-безшумно единствено по горския път, но не и през гората.

От едно възвишение в далечината се дочу мощен рев и ние решихме да се опитаме да се доближим максимално, следвайки пътя, след което да подмамим звуково елена. Планът сработи и успяхме да доближим ревящия мъжкар, но без да имаме видимост към него. Тогава започнах да го провокирам с рупора на Фолхабер. Рупорът няма определен звук, а само придава дълбочина и гърленост на звука, който издава позоваващия. За да го ползва, човек трябва да е наясно как да имитира елен и триковете, които трябва да се прилагат по отношение на позиционирането на позоваващия и стрелящия. Малко след като започнах да се преструвам на опонент на въпросния елен, навлязъл в територията му, и да кърша клоните на един храст, мъжкарят се появи в настъпващия мрак. Този път ловецът реагира по-бързо, даже малко прибързано, и стреля. Чух ясното изтупване на куршума в плътта. Животното реагира и побягна. Бързо се беше смрачило и нямаше време да изчакваме. Отидох до мястото, но нямаше кръв. Решихме да оставим претърсването за следващия ден, когато щяхме да разполагаме с естествена светлина.

Имахме късмета, че в ловното стопанство работи Митко, който отглежда от поколения отлични хановерски кръвоследници. Женската, която той доведе, и друг път бе спасявала почти безнадеждно положение. Хранех голямата увереност, че и този път ще имаме успех.

Започнахме претърсване, в което участвахме шест човека и кръвоследникът. След около четиридесет минути щателно претърсване ентусиазмът ни се охлади, защото не можахме да открием и една капка кръв. Отидох в едно полупресъхнало кално дере на около 400 метра от мястото на изстрела и го проверих по продължение, но въпреки множеството следи от елени и диви свине кръв от раненото животно не намерих.

Върнах се там, откъдето започнахме претърсването, като многократно оглеждах една ясно видима следа, оставена от снощния елен. В един момент ловецът, който беше стрелял, дойде до мен и ми каза: “Виж, Роберт, направихме нужното от етична и ловна гледна точка. Вероятно съм пропуснал и този път.” Отговорих му, че и двамата знаем, че не е пропуснал, но за момента няма какво друго да направим, щом дори и това добро куче няма успех.

Докато разговаряхме, дочух далечен лай. Това беше хановерският кръвоследник на Митко. Без да обяснявам, хукнах натам. Кучето лаеше на живо животно. Митко нямаше оръжие в себе си. Тичах към усилващия се лай. Когато вече бях доста близо, чух, че и ловният водач извика: “Да дойде някой с оръжие! Еленът е жив и се бие с кучето!” Знаех какво поражение на кръвоследника могат да причинят рогата на благородния елен, задвижени от мощния му врат. Ускорих своя бяг, но не прецених добре разкрача си и стъпих на камък, който изви болезнено глезена ми. Закуцуках напред, но в следващата секунда отново поех в шеметно темпо, прескачайки дребните препятствия, изпречили се на пътя ми.

Пристигнах при Митко навреме. Еленът се беше заврял в гъсталак с подраст къпинак. Ниският храсталак не ограничаваше движенията на дългите му крака, но за кучето това бе сериозно препятствие. Не исках да рискувам да изплаша рогача и той да побегне или нарани кръвоследника. Прицелих се и стрелях през храстите. Еленът се срути. Кучето го връхлетя и захапа агонизиращото му тяло.

Когато се преборихме с храстите и най-после извадихме на открито животното, видяхме, че левият му рог е наполовина счупен. Нямаше как да видим това вечерта поради гъстата растителност и притъмняването. Независимо от това ловът сам по себе си беше много емоционален и всяка минута от него бе изпълнена с динамика. Заради великолепната работа на водача Митко и верния му кръвоследник днес вместо поражение постигнахме успех. Ловецът бе изключително щастлив и многократно благодари на екипа.

…

На третия ден от престоя ми в стопанство „Воден-Ири Хисар“ очакваната втора група ловци от Германия и Франция пристигна. Събраха се общо 6 човека, които ловуваха индивидуално с отделни водачи. От българска страна организацията бе перфектна. Директорът на стопанството Кирил Колев, с когото организирахме този лов за шеста поредна година, и неговият екип вдигаха летвата с всеки следващ път. Неговата заместничка Калина и ловните водачи бяха като добре настроен швейцарски часовник. Всичко протичаше по предварително съставен план.

Още първия ловен ден от пристигането им ловците отстреляха два елена. Тук трябва да поясня нещо за по-незапознатите с този вид лов. Сигурно младите колеги си представят големи открити поляни, по които необезпокоявани пасат големи стада. Ловецът си избира определено животно, прави точен изстрел и трофеят е негов. На практика обаче е съвсем различно. Огромна е подготвителната работа от страна на ловните водачи. Води се ежедневно наблюдение по райони. Всеки професионален ловец отговаря за определен сектор, като набелязва съответните животни, които отговарят на заявката. В някои случаи клиентът иска да стреля животно до определени килограми, а в други няма лимит и се търси най-големият трофей. Често най-добрите трофеи са на елени, които са средно възрастни, което автоматично ги изключва от задачата. Целта е животното да е достатъчно зряло или възрастно, за да е осеменило кошутите и да е оставило гена си. Така от наличните около 1200 животни на територията на стопанството остават едва шепа, които отговарят на изискванията. Често изборът на ловния водач в даден район се свежда до 2-3. Точно тези елени се наблюдават и водачите се опитват да доведат стрелеца на изстрелно разстояние от тях. Местата за сватбуване се знаят предварително, но се изместват всеки ден. Прави впечатление, че мъжкарите търсят все по-гъсти гори, за да си осигурят спокойствие и да защитят събрания харем от претендентите.

В Лудогорието не бе капнал дъжд от 60 дни и килимът от листа и сухи съчки правеше издебването много трудно. Стъпките на ловците се чуваха от 200 метра, а трудно можеше да се види нещо на повече от 50-60 метра. Елените са надарени с великолепен слух и повечето опити да се издебнат завършваха с неуспех. Откритите поляни рядко биваха избирани за сватбовища.

Един от методите е да се позовават елените и да се имитира техен претендент. Това е тънка игра. Ако гласът на фалшивия „елен“ е много тънък, мъжкият го пренебрегва. На него не му се занимава с пубертети! От друга страна, ако ревът отговаря или е по-страховит, той ще иска да избегне срещата с по-силен конкурент. До голяма степен по рева на елените може да се каже каква е възрастта им, а някои от ловните водачи определяха и конкретното животно, което са наблюдавали.

Опитвах се да отгатна възрастта на елените, чиито ревове огласяха гората, и да определя кой от тях е най-добрият. След това преправях гласа си така, че да отстъпвам с малко, но не прекалено. Стараех се да създам впечатление, че съм претендент, но че отстъпвам малко по възраст, сила и опит. Такъв тип предизвикателство обикновено се приемаше и еленът идваше да се разправи с натрапника.

Освен с шума от стъпките издебващите ловци трябва непрекъснато да се съобразяват с посоката на вятъра. Когато той е постоянен, хващаш посоката и напредваш срещу него, но често сватбовищата са на такива места, на които се получава „роза на ветровете“. Носех със себе си малка тубичка с талк и пръсках от пудрата, за да мога постоянно да съм информиран за въздушните течения. Това се беше превърнало в нещо, което правех механично, но винаги отчитах посоката и се съобразявахме с нея.

Успехите в лова са хубаво нещо и всеки обича да разказва за тях, но те невинаги ни спохождат. Искам да разкажа за един от тези случаи, защото смятам, че изводите от него ще са по-полезни, отколкото от някой друг успешен лов.

Придружавах един от германците, който беше заявил трофей без ограничение. Подобна заявка винаги ме радва, защото шансът да присъствам на отстрела на най-добрия трофей в даден район за мен е безценен.

С опитния водач Веско от „Ири-Хисар“ и германеца Людгард напредвахме бавно по поречието на една рекичка и се ослушвахме. Вляво и вдясно около нас имаше открити, обрасли с високи два метра треви и трънаци равнини, които опираха в дъбови гори. Точно там се бяха изтеглили мъжкарите и в ранното утро горите се огласяха от техния рев. От време на време аз или Веско отговаряхме на рева и всички продължавахме придвижването си. Търсехме конкретен мъжкар. В този период е възможна миграция и понякога дори и опитните водачи, водили наблюдение седмици наред, остават изненадани от елен, който не са засичали преди.

Точно това ни се случи сега. През високите треви се обади съвсем наблизо мощен, дебел глас. Успяхме частично да мернем за момент части от короната на рогата на самеца. Беше с дълги и дебели, тъмно оцветени шипове. Веско за пръв път виждаше този елен и остана възхитен, макар и да не можехме напълно да го огледаме. Разделяше ни река и трябваше да заобиколим, за да стигнем до място, където да можем да я пресечем.

Докато заобикаляхме, еленът се изтегли в горичката. Използвахме един черен път, за да може безшумно да го доближим, и успяхме да се доберем на петдесетина метра от него. Бяхме на откритото, но еленът, макар и близо, не се виждаше от гъстите храсти. Подадох сигнал ловецът да се подготви за изстрел и започнах да рева. Еленът отговори и излезе в малко по-редките храсти. За съжаление, той не пожела да излезе на откритото, а се показа в една пролука между  дърветата.

Германецът Людгард се беше подпрял на триногата в очакване елена да изскочи по-вдясно и когато го видя, нямаше време да мести опората си. Завъртя оръжието и стреля от ръка. Разстоянието бе 26 крачки. Куршумът удари животното и то реагира, като първоначално приклекна, а след това побягна през гората. Людгард презареди бързо, но гъстакът не му позволи да даде втори изстрел. По звука определих, че еленът се насочва отново към реката. Щом шумът спря, последвахме животното. По пътя му за оттегляне нямаше кръв. Германецът използваше болтова карабина в калибър 7х64 – напълно адекватна за този лов.

Не открихме раненото животно. Върнах се на мястото на изстрела. Там намерих няколко пръски светла кръв, но тя не бе белодробна, а по-скоро мускулна. След 5 метра кръвта прекъсваше. Обадих се на сина ми Любомир, който в това време придружаваше френски ловец, и го помолих да вземе кръвоследника Один и моя дрон. Използвах дрона, за да огледам над високите треви и тръни около реката, към която се насочи елена, и да го потърся отгоре. Нямаше го.

Один хвана дирята и ни поведе, макар кръвта да спираше. Стигнахме до реката и кучето навлезе в нея, но във водата, естествено, изгуби следата и се върна. Предположих, че еленът е пресякъл. Заобиколих по едно мостче и започнах да оглеждам наоколо. На около 350 метра отново започваше гориста местност. Теренът се изкачваше между два хълма. Най-полегата част, която водеше към билото, се падаше между хълмовете. Пътят нагоре минаваше през дрянова горичка.

Вървях бавно и безшумно, преценявайки всяка своя стъпка. Представях си откъде бих минал, ако съм ранено животно. Навярно след като пресека реката и се отърва от преследвачите си, бих потърсил укритие в ниското, но така, че да виждам и чувам и при първа възможност да мога да избягам. Виждах как горичката от дрян отговаря точно на тези условия. Насочих се натам. Бях сам, защото другите от групата още търсеха оттатък реката. Навлязох на около 20 метра в гората и го видях. Еленът лежеше под един дрян на 15 метра от мен. Не бях взел друго оръжие освен 9-милиметровия си пистолет. Посегнах към него. С изваждането дръпнах слайда и вкарах патрон в цевта. Мерниците бяха изравнени и сочеха към плешката на лежащото животно. Можех да стрелям чисто в 30-сантиметровата витална зона, определена от горната част на сърцето и долната част на белите дробове. Къде обаче бе раната? Дали това бе раненото животно, или бе друг елен, който си почиваше на сянка? Стоях така около 30-40 секунди. Не можех да открия раняването. Реших да провокирам животното да се изправи, за да го огледам по-добре, а и по реакцията му щях да преценя дали е ранено, къде и как. Направих крачка към него, без да се прикривам. Окраската на дрехите “Харкила” вършеше идеално предназначението си да ме маскира. Направих още една стъпка напред, като този път умишлено и демонстративно вдигнах шум и излязох от прикритието си. Еленът скочи на крака и побягна. Бях на десетина метра от него, но не забелязах признаци на раняване. Поведох го с пистолета, но прецених, че това животно ще живее. Отказах се от изстрела. Отидох до леглото му и щателно огледах за кръв. Такава нямаше. Двоумях се дали това бе раненият мъжкар. Така или иначе, вече бях взел решение. Еленът го нямаше.

Върнах се и този път дойде и ловният водач Митко, който водеше своя хановерски кръвоследник. По-опитното куче ни поведе по същата следа, която проследи и младият Один. За разлика от него обаче след реката хановерецът пак хвана дирята и ни поведе към дряновата горичка. Явно съм попаднал на раненото животно, но кръвта е спряла още в началото, защото раняването е било повърхностно. Смятам, че постъпих правилно като не застрелях елена, защото животното щеше да оцелее и това нямаше да е заслуга на ловеца. Ситуацията донякъде беше куриозна, защото Людгард е отличен стрелец, а разстоянието на изстрела бе смехотворно дори и за начинаещ. Грешката, която ловецът бе допуснал, е една от най-често срещаните при лов чрез издебване. Вариото на оптическия прицел бе на максимално. Така зрителното поле се стеснява и вместо стрелецът да може да вижда целия силует на животното, когато то е близо, той вижда само участък козина, без да знае точно къде да стреля. Това пречи на естественото повеждане и насочване на оръжието.

Винаги, ама винаги дръжте прицела на минимално варио! Ако животното е далеч, ще имате време да увеличите до комфортната кратност. От друга страна, ако то е близо, а вие сте на голямо увеличение, сами се ограничавате.

Този елен не беше намерен и сигурно догодина отново ще участва в борбите за продължение на рода. Ловецът отстреля друг, доста стар елен, чийто трофей не бе и наполовина толкова добър, но от друга страна този отстрел разчисти терена за по-млади елени с по-добри трофейни заложби.

В края на нашия престой домакините ни организираха изложение на придобитите от тази група трофеи. Колекцията бе впечатляваща. Имаше и няколко трофея от сръндак в допълнение към тези от елените.

Всички ловци имаха възможност да стрелят и да придобият качествени трофеи. Само един от французите, който отказа да стреля първия ден и да се сдобие с прекрасен трофей, изпусна шанса си и след това не видя по-добър. След това той и неговият водач издебнаха множество животни, но първият бе по-добър от тях. Тук се налага от самосебе си още един важен избор – не пренебрегвайте късмета си в лова само защото ви е споходил бързо!

В заключение искам да благодаря на екипа на ловно стопанство „Воден-Ири-Хисар“ и лично на директора Кирил Колев за професионализма и старанието, които бяха оценени на високо ниво от чуждестранните гостие. С всяка следваща година, когато по традиция откривам лова на елени там, забелязвам положителните промени и наличието на все повече животни в стопанството.