Гонката на отчаянието

За пореден път в края на седмицата прогнозата предвещаваше валежи и наистина в събота отново бяхме подложени на природните стихии. Въпреки ентусиазма на дружината в Горноселци силният вятър и проливният дъжд затрудняваха работата на кучета, гоначи и стрелци. 

Снежана ме бе поканила на този лов от доста време и аз с готовност приех да се запозная с дружината, в която членува тя. Настанихме се в семейната къща, където брат ѝ Георги, баща ѝ Димо, майка ѝ и дядо Кольо бяха наши домакини. Едни от най-добрите кучета в района са тези на Димо и Георги. В повечето случаи двамата ловци са и гоначи.

Метеорологичната обстановка през втория ловен ден беше доста по-благосклонна. Дъждовете престанаха и вятърът бързо изсуши почвата. През първата гонка един от ловците, Димитър Кискинов, успя да убие диво прасе. Бързо се организирахме за още две гонки, но за съжаление при тях нямахме успех. Сякаш дивите свине се бяха изпарили. Едва следващата седмица ловците от дружината щяха да разберат, че в района са се настанили вълци. Единият щеше да бъде отстрелян. 

Вторият ловен ден беше към края си, но се появи предложение за една къса четвърта гонка, която буквално бе в полите на селото. Заградихме малък периметър и гоначите тръгнаха. Аз бях заел позиция на единия скат и имах отлична видимост към склона отсреща на около 300-400 метра.

Гоначите тръгнаха по гъсто обраслото с дървета и храсти дере. Кучетата вдигнаха млад сръндак, който забелязах да пробягва по отсрещния скат, след което с добра маневра заблуди гончетата, спусна се към дерето и излезе на пет метра от мен. Забеляза ме много късно и не бе сигурен дали не съм част от пейзажа. Вятърът духаше от него към мен и той спря да ме огледа. След това сякаш в двоумение измина двадесетина метра и пак се спря. Беше младо животно с първи рогца, които в средата на ноември все още не бяха паднали.

Чух по радиостанцията как гоначите предлагат да приключим лова и точно тогава гончетата намериха лежащия на склона отсреща глиган. Пискливият лай се смени с дълбок басов напев, който показваше, че кучетата вече не преследват сърни, а диво прасе. Надявах се то да избере същия маршрут за бягство, както и сръндака, но неговите намерения бяха други. Видях тъмния силует, който побягна назад по склона. Бях въоръжен с болтова карабина с бързомер. На око прецених дистанцията, че е над 300 метра. (Впоследствие се оказа, че са точно 304 метра.) Вдигнах карабината, дадох леко завишение и стабилно предварение, защото глиганът се носеше бързо към гората, и натиснах спусъка. Куршумът попадна зад корема. Животното даде знак, че е ударено и ускори темпото. Вторият и третият изстрел не можаха да попаднат където трябваше. Тогава колегата от съседния пост също откри огън, но за съжаление и неговите два изстрела отидоха напусто. За няколко секунди глиганът се скри от поглед зад един храст, но в момента, в който се подаде, прихванах отдалечаващото се животно и давайки вече точното завишение и предварение, изпратих последния си куршум по него. Чух как 175-грейновият меден „Барнс“, собственоръчно снаряден, изшляпа в плътта миг преди животното да влезе в гората. Гончетата го настигнаха и залаяха на място. Разбрах, че последният куршум е свършил работа, въпреки голямото разстояние и бързия бяг на животното. Един млад колега се оказа не много далеч от падналото животно и милостиво прекрати мъките му.

Така тази последна гонка, която шеговито нарекохме гонката на отчаянието, донесе пълния спектър от вълнения за цялата дружина. Глиганът се оказа четиригодишен с къси остри бивни. Тежеше около 100-110 килограма. Не можахме да установим точното му тегло, защото батериите на кантарчето се бяха разредили и устройството изключваше, щом вдигнехме наполовина тежестта.

Искам да благодаря за поканата, гостоприемството и приятната компания на дружинката и семейството, което беше наш домакин!