Кой съм аз, че да споря с Диана!

            Обичам лова във всичките му форми и проявления! Обичам да ходя на лов, дори когато знам, че е малко вероятно да срещна дивеч. Обичам да съм с приятели, които споделят моето хоби. Обичам дребния лов, позоваването и издебване на хищници, лов на ход с издебване, лов на варда, високопланинския лов, дори и лова от чакало. Все пак като емоция най-много ме грабва лова на гонка за диви свине и хищници.

             Наскоро сина ми Любомир Атанасов ме покани, да споделя едно негово пътуване в централни Родопи. Датата беше предварително уточнена и аз очаквах с нетърпение това приключение. Седмица преди лова получихме информация от месните ловци, че засичат усилено присъствие на диви свине в районите, където щяха да се провеждат гонките. Предвид факта, че в по-голямата част от страната копулациите от диви свине все още възстановяваха броя си, след епидемията от Африканската чума, можеше да се считаме за късметлии. Пристигнахме в къщата за гости привечер и не след дълго заприиждаха и останалите гости и участници в лова. Концесията се намираше в едно от най-дивите места на Родопите. Дивеча е свободен и няма оградни съоръжения. Организаторите на място разчитат на обилното целогодишно подхранване и охрана на района. Още с излизането на сутринта с радост забелязах множество работещи пътеки, които опасваха стръмните склонове и пресичаха горския път. По скритите сред горите поляни се виждаха множество разровени от свинските зурли участъци. Усетих прилив на блаженство. Дори и слуката да не бъдеше благосклонна към мен, то поне наличието на дивеч, бе достатъчно, за да подгрява мечтите ми.

            От подгряване имаха нужда не само мечтите, но и тялото ми. Усещаха се първите зимни дни. Метеорологичната обстановка рязко се бе променила и сланата безпощадно смразяваше листата и тревите. Добре, че бях съобразил да взема по-топли дрехи, които едва компенсираха студа и острия вятър. От друга страна настроението ми бе приповдигнато в трепетно очакване на среща с дивите свине. Преди лова надписах номерца за участниците, сложихме ги в една шапка и оставихме късмета да определи позицията на всеки. Така е най-справедливо и никой не може да се сърди, че е оставен преднамерено на по-слаба пусия. На мен от жребия се падна пети номер. Заех позиция на един участък, където пътя правеше завой. Това ми позволяваше с минимално отместване да мога да наблюдавам долната страна вляво и дясно от завоя. Когато и последният пост зае позиция, се даде сигнал за началото на гонката.  Скоро гончетата намериха прясна следа и лаят им достигна до ушите ми през два високи баира. Явно гоначите си знаеха работата, защото лаят започна да се усилва и да доближава. Чуха се първите изстрели.

            Доближаването на кучешкия лай е един от най-върховите моменти в лова на гонка. Ориентираш се в посоката, заемаш позиция, казваш си, че трябва да дишаш, но вълнението изцежда всяка капка внимание и ти затаяваш дъх, за да доловиш по-добре звука от счупена съчка и съборено камъче, което ще издаде къде се намират дивите свине и какъв е броят им. Палецът лежи върху предпазителя. Лявата ръка обгръща полуложата. Дясната е прибрала приклада под гърдата. Вече не усещам студа. Взирам се в тъмната гора и се опитвам да различа в полумрака детайлите. Мислено набелязвам местата, където има по-отворени просеки, през които куршумът може да мине. Знам, че това е безплодно, защото опитът ми е показал, че в крайна сметка дивечът минава по съвсем различен маршрут. И все пак продължавам да си визуализирам ситуации, защото това е игра на ума и фантазията понякога е по-реална от действителността. Ето за това обичам лова, дори когато нямам слука. Един ловец може да изтръгне емоция, дори само като гледа природата. Лаят се насочва към мен. Чувам хрущене на камъни. Яростно изгрухтяване. Ударено куче излая жално. Вече е близо, но гъстата растителност ми пречи да видя какво се случва. Прасето изфуча и се заби в някакви храсти, които изпукаха под тежкият му напор. Тишина!  Сякаш нищо не се е случило до момента и всичко е плод на фантазията ми, но не е! Отново схрускване на камъни и правене на клони. Гончета пак загониха. Лаят се отдалечи. Беше толкова близко. Е, не е бил моят!

            Нова надежда. Зад хълма се чу далечен лай. Този път действието се развива над мен. Бързо взимам решение и се покачвам десетина – петнайсет метра по стръмния бряг.

Внимавам да не премина линията на видимостта, която ме разделя от колегата по пост Мариян. Новата позиция ми дава възможност да наблюдавам през рядката букова гора на около 80-100 метра над позицията ми. Чувам, че още кучета се присъединяват към своя събрат. И отново глъчката се насочва в моята посока. Спускат се в дерето и за момент лаят става глух и по-тих. След няколко секунди отново се избистря и отчетливо различавам гласовете на четири кучета. Сякаш вече са тук, но не ги виждам. Тогава дочух ниският тътен от копитата на самотно, тежко животно. Погледът ми трескаво оглежда попосоча на приближаващият бяг. Виждам го. Едър глиган с настръхнала четина. Носи се леко по наклона, сякаш не стъпва на земята. Насочва се надолу. Още не ме е забелязал. Дърветата и няколко храста ми пречат да дам изстрел. Изскачам от укритието си. Глиганът   чак сега ме забелязва и се насочва право към мен. Не се питам дали правеният от мен патрон ще гръмне. Наклонът е голям и сякаш голямото туловище се спуска отгоре ми.

Вдигам оръжието, прикладвам и натягам бойната пружина на ударника в едно отработено през годините движение. Нямам право на пропуск и втори опит! Делят ни не повече от десет метра, когато натискам спусъка. Прихванал съм главата с проекция мозъка. Куршумът попада малко по-ниско – в долната челюст, но продължава нагоре, минава през небцето и достига до главния компютър. Виждам всичко като на забавен каданс. Глиганът сякаш се удари в бетонов блок и спря на място, вдигайки предните си крака. Стрелям пак. Нямам спомен кога съм презаредил. А може би е презаредило едно момче на двадесет и пет години, което тъкмо навлиза в лова. Вторият куршум попада в гърдите и пронизва двата бели дроба и сърцето. Глиганът се свлича на място. Имаше ли смисъл от втория изстрел? Май, не. Но имам чувството, че не аз давам командите, а някой скрит в мен, който си знае много по-добре работата от външното ми аз. Времето отново потича в нормално темпо. Появиха се кучетата и настървено се хвърлиха върху победения исполин.

Оставям ги да го подърпат малко, преди да ги отпратя отново в гонката. Заслужили са си го. Свършиха добра работа! Гоначите също. Отпращам гончетата и те жадно се впускат по друга диря. След малко и Мариян се доближава по пътя. С жестове се поздравяваме. Изкушението надделява и проговаряме. Обсъждаме слуката. Казва ми, че и той е вдигнал пушката на глигана, но не е решил да не стреля, защото го е видял, че идва към мен. Етично! Обсъждаме студа и броим изстрелите на колегите, които сме чули до момента. В един момент ушите ми престават да слушат Мариян и подават сигнал на мозъка за друго, по-неотложно действие. “Марияне, отивай към твоята пусия, защото сега ще излезе при теб!” Колегата не се суети, защото и той чува приближаващия лай. Бързо почти на бегом изминава разстоянието от стотина метра. Пристига навреме, за да пресече осемдесет килограмово диво прасе. Точен изстрел и той също отчита успех.

            До края на деня паднаха още две прасета, но имаше множество интересни ситуации и близки срещи. Малцина от присъстващите не бяха видяли прасе.

            Следващия ден ни донесе още емоции. Останах сам да охранявам доста дълъг участък от над 500 метра едра букова гора. Трудно взех решение къде да се установя на пусия, защото и в горния и в долния край на моя отсек имаше активни дивечови пътеки. Накрая взех решение да остана по-близо до долния край, но не ме свърташе на едно място. Реших да се местя, според лая на кучетата. Станах и бавно се запридвижвах към горния край. Тъкмо се бях отдалечил на около стотина метра, когато дочух характерното шумолене от придвижването на голяма сюрия от мястото, където стоях до преди няколко секунди. Бързо поех обратно, като се стараех да бъда максимално безшумен. Стигнах точно навреме, за да видя как последните прасета прикрити от храстите потъват в гъстата част на гората. Ееееее! Много глупаво сам си го … Тогава отново дочух шумолене. самотно диво прасе около 80-тина килограма се придвижваше по стъпките на стадото. Само че, този път бях на правилното място. Пук! Прасето падна на място, уцелено зад ухото.

             От долу се чуха няколко изстрела. Уха! После още една серия от различни позиции. След кратко затишие стрелбата се поднови. Това се казва слука! Радвах се, че колегите ми изпитват това вълнение, което и аз. Стрелбата утихна. В този момент чух шум от придвижваше в опадалите листа над моята позиция. През рядката гора бягаше младо прасе. Прихванах го, поведох го, като по учебник и куршумът попадна под ухото. Животното си остана там. Не можех да мечтая за по-добра слука! Да, но когато богинята на лова е решила да прояви щедрост, кой съм аз, та да се противопоставям! И ето по стъпките на младото прасе набираше скорост едър глиган. Рядката гора ми даваше възможност да поведа добре животното и въпреки силният му бяг 175 грейновия меден куршум го удари във врата от около стотина метра. Глиганът падна на място без да трепне. Това ми напомни един случай, от началото на ловната ми кариера, когато едно много “умряло” прасе стана и замина, за да не го видя никога повече. Ето защо вместо да го доближа, останах в готовност за стрелба. И изведнъж – Дейжа Вю. Глиганът скочи от склона на пътя и направи втори скок, който щеше да го отведе в гъстака под пътя. Успях да го прихвана, докато беше във въздуха и смятам, че го уцелих прилично в белия дроб. Когато се приземи издиша тежко, но продължи да се отдалечава стремглаво по стръмния скат между дърветата, като трошеше клони. Този звук продължи сякаш безкрайно и накрая рязко замлъкна. Успях да устоя на изкушението да последвам ранения глиган, защото дори и да бе смъртоносно ударен, едно преследване би го стимулирало да се отдалечи по-далеч. Вместо това придърпах младото прасе от склона на пътя и отидох до 80 килограмовото, което отстрелях първо. То бе паднало на много неудобно за вадене място и реших да изчакам някой от колегите, за да ми помогне. След малко гонката свърши и аз отидох да потърся глигана. Намерих първата кървава следа и тръгнах по нея придружен от едно куче, което умно вървеше зад мен и лаеше от все сърце с пълен глас. Наклонът бе толкова стръмен, че дори багажът ми да се състоеше само от малка раница и пушка, осъзнах, че пътят обратно, няма да е лек. На няколко пъти кръвта прекъсваше, поради големите скокове, но бързо я откривах, при това без помощта на четириногия си спътник. След около 150 метра открих глигана мъртъв. Той бе на видима възраст около седем – осем години с тегло над 150 килограма и отличен трофей. Ето сега кучето се прояви и го задърпа ръмжейки, показвайки своите артистични заложби пред камерата ми.

            Чух се със сина ми, благодарение на когото изпитах тези силни емоции и разбрах, че слуката го е споходила и него. Едно 80-90 килограмово прасе е имало честта да се срещне с куршум от маниашката му карабина в калибър .458 LOTT. В края на лова направихме равносметка, че за двата дена в открити територии, нашата група е отстреляла 16 диви свине сред които 3 трофейни глигана.

            Искам да изкажа своята благодарност за отличната работа на организаторите, гоначите и техните четирикраки помощници.