16 дни лов

Още не беше се разсъмнало, когато дълбок, гърлен рев отекна над родопското било. Отнякъде в ниското му отвърна ехото, подхванато от друг рев, който идваше съвсем от близо. Явно моят водач Зоро си знаеше работата. Намирахме се на правилното място. 

Всяка есен благородните елени, подтикнати от инстинкта за продължение на рода, започват да демонстрират физическите си качества. Мощният рев, уникалните разклонения и форма на рогата са външните белези, по които някои от тях ще спечелят правото си на осеменяване на стадото кошути. Когато равностойни съперници се окажат претенденти за един и същи „харем”, спорът се решава по най-мъжкарския и древен начин – дуела. Оръжието е предварително извадено на показ, така че противникът своевременно да прецени дали може да отговори с адекватна материална част. Рядко по-дребен и с по-къси рога мъжкар ще направи грешката да застане на пътя на превъзхождащия го претендент. Единствено еленът-убиец не се страхува от никой. Правите му очни шипове /първите разклонения над розетката/ се врязват като кинжали в плътта на противника. Много често подобни срещи завършват със смъртта на другото животно. Така, макар и по-дребен и с по-малки и некачествени рога, еленът-убиец печели правото да бъде баща и да прехвърли генетичните си заложби на своето поколение. Там е и проблемът. Новото поколение ще наследи дребния ръст и неправилно оформените рога. След време те ще изместят от сватбовищата красивите и по-силни физически екземпляри, използвайки смъртоносните шипове, завещани от баща им. Ето защо години наред ловните надзиратели са отстрелвали всеки елен с подобни заложби. 

Обикновено сватбуването започва в началото на септември, но не са редки случаите, когато още от средата на август някои по-млади елени започват да реват. Това е един вид „бурене” в опит да подлъжат кошутите, преди на сцената да са се явили „основните играчи”. Същинското сватбуване продължава около 25-30 дни. Спечелилите вече репутация рогачи се отдават на разгулен секс, без да губят време дори за ядене. Разбира се, пият много вода. В края на почти едномесечния период, след като са споделяли своята любов с десетки женски по няколко пъти на ден, те са изгубили почти една трета част от теглото си. Превърнато в мерни единици, при средно тегло на елена 200-250 кг, загубеното тегло под форма на „любовни сокове”е 70-80 кг. Този материал да не се чете от  жени!

…

Докато ви разказвах тези подробности, около мен започнаха да реват поне десетина елена. Ако напрегна слуха си, мога да ги докарам дори до двайсет. Исках да направя снимки в близък план и за целта предприех издебване. „Въоръжен” бях с фотоапарат, с варио обектив до 300 мм, което се равнява на около 8 пъти оптично приближаване.  Не напълно достатъчно, но разчитах на опита си като ловец, за да се промъкна близо до животното. Прилична снимка се прави от около 50 метра, а отлична – от 30 метра. Както казва моят приятел – таксидермистът Вальо Почекански, „за добър кадър не ти трябва голям обектив, а къса дистанция”.

Започнах да издебвам по слух ревящия наблизо мъжкар. Използвах момента, докато силният му глас заглушаваше стъпките ми по оронените късчета скална маса. Щом спреше той, спирах и аз. Отне ми около половин час за изминаването на сто и двайсет метра. Макар и голямо, тялото на рогача се сливаше с околната среда. Беше застанал между невисоки дъбчета и трудно можех да го доближа повече. Реших да рискувам. На 10 метра от мен имаше малко, рехаво храстче. То можеше да свърши работа като последно укритие. Отново използвах доказаната схема  – той реве, аз пристъпвам. Движех се със скорост метър в минута, но успях да се доближа на 15 метра от нищо неподозиращия самец. Направих няколко снимки и виж кой ми дойде на гости – Марко Тотев и американският му колега Мистър Мърфи. С това искам да кажа, че лентата във фотоапарата ми свърши. Нямаше начин да не подплаша животното, ако  направех опит да извадя от раницата си ново филмче. Бавно и внимавайки да не отроня някое камъче с вибрамовите си подметки, се изтеглих обратно. Чувствах се удовлетворен и след като заех позиция на голяма стръмна поляна, реших да опитам, имитирайки рева на елените, да ги призова на дуел. Започнах да им се репча с пълно гърло. Много пъти съм се упражнявал в това изкуство, дори и в домашни условия. Веднъж даже жена ми, стресната от ревовете, които се носеха от банята, дотича и като видя, че се къпя под душа и съм физически здрав, проведе дълъг телефонен разговор с майка ми. Не знам какво са си говорили. Явно тренировките ми са дали добър резултат, защото самците започнаха да отговарят на моите задевки. Не след дълго се появи на поляната и първият мъжкар. Той обиколи периферията  на гората и понеже вятърът духаше от него към мен, не можа да ме разкрие и продължи да търси мнимия си противник надолу по склона. Успях да заснема  няколко кадъра. Впечатлен от успеха си, продължих да рева като елен. Въпрос на няколко минути бе да се появи друг рогач, който се доближи още повече. Макар добре камуфлиран, този път животното ме забеляза, но без да ме оприличи на нещо конкретно. Предположих че е така, защото продължи да се движи право към мен. Да си призная честно, мина ми мисълта, че е възможно да ме атакува, защото в този сезон рогачите по правило са свръхагресивни. За щастие, отнякъде изникна трети мъжкар, гонещ две кошути и това разсея тръгналия към мен биткаджия. Свирнах на водача, който водеше наблюдение на около 300 метра от мен, да се прибираме и заедно поехме към ловната резиденция. 

Там срещнахме испанският ловец Франциско Торес от Валенсия, който твърдеше, че притежава втората по брой на трофеи колекция на диви кози в Испания – почти двеста трофея. Първенецът, негов сънародник, пък се гордеел с 1300 /хиляда и триста/ собственоръчно добити трофея от скалната антилопа. Току-що младият испанец се беше сдобил с великолепен мъжки екземпляр, оценен на 104 точки по CIC. Той беше много щастлив от придобивката си и сподели, че много харесва нашата страна, конкретно ДДС „Кормисош”, и че пак би дошъл тук догодина.

Възнамерявах следващата седмица да доведа клиент, който искаше да ловува благороден елен и дива коза. Това предварително проучване на района щеше да ми бъде от полза. Очакваше се времето да застудее и да бъде дъждовно, което бе предпоставка еленското реване да намалее и дори да секне. Затова сегашното  локализиране на животните бе важен момент за бъдещия успешния лов. 

Само два дни по-късно пътувах отново към „сърцето” на Родопа планина -дивечовъдната станция „Кормисош” и граничещата с нея ДДС „Женда”. В „Женда” имахме намерение да отстреляме муфлон и глиган, а в „Кормисош” /ако имаме слука/ -благороден елен и дива коза. Предварително знаех, че едва ли за тридневен престой ще успеем да изпълним тази програма максимум и обясних това на клиента си. Той, от своя  страна, твърдо вярваше в късмета си. 

В деня на пристигането, в „Женда” излязохме на ход за муфлон. В редките случаи, когато виждахме животни,  те бяха разпръснати и силно наплашени. Причина за това бяха дърварите, които с моторните си резачки стресираха горските обитатели.  Първият ни ловен ден бе провален. 

Рано на другата сутрин отидохме отново да ловуваме на ход, но резултатът бе същият. Единствената възможност за добиване на добър трофей се появи за около 4-5 секунди на 430 метра, в лицето на красив муфлон. Нямахме възможност да огледаме добре рогата му, но изглеждаха достоен трофей. Следобед решихме, че най-голяма вероятност да издебнем муфлон имаме, ако го изчакаме при солището.

Още преди залез слънце започнаха да прииждат женски с малки, както и един лопатар шилар-албинос. Вятърът бе подходящ /срещу нас/ и животните се хранеха спокойно, без да ни забележат. След около половин час пристигнаха мъжкарите. Още докато приближаваха, един от тях ми направи силно впечатление. Вече на разстояние 70 метра си личеше, че е наистина достоен екземпляр. Ловецът кимна утвърдително, давайки своето нямо одобрение. Плавно повдигна карабината си в калибър 7 мм Rem.Mag. и след няколко секунди куршумът пое по своята гладка траектория с 890 м/сек. Уцеленото в белия дроб животно побягна, без да дава признаци, че е ранено. След 65 метра спринт се олюля, падна, и преди да стигнем до него, издъхна. Трофеят се оказа златен медалист с дължина 78 см и 205.4 точки по CIC.

На другата сутрин станахме по тъмно в 4.00 часа и потеглихме към „Кормисош”.

Към 6.30 ч. бяхме на билото, заслушани в ревящите в далечината елени. Поехме, водени от мощния глас на един от тях. Дъждът ръмеше и това притъпяваше звуците, издавани от нашето ходене. 

От скрита зад гъста растителност скала наблюдавахме долината под нас. С помощта на биноклите си открихме гласовития мъжкар. Беше възрастен самец със започнали да  деградират рога, които дори и в разцвета на силите му не са били кой знае колко добри. Животното беше за „вадене” и след кратка дискусия, проведена предимно с жестове, палецът беше обърнат надолу.

Разстоянието до рогача бе 272 метра. Между нас имаше открита поляна. Нямаше как да се доближим. Прецизната оптика с голямо увеличение се оказа много подходяща за целта. На това разстояние стрелецът даде поправка на вертикалния ключ 20 клика, по 0.5 см/100 м, и задържа кръстчето върху предната плешка. Натегна щекеровия спусък и с лек допир освободи ударника. Плясъкът на куршума „Норма-Орикс” недвусмислено показа, че целта е поразена. Едрото животно подскочи нагоре, пробяга десетина метра и рухна в мократа трева бездиханно. След като отидохме при животното, се убедихме отблизо, че сърцето е уцелено. Не губихме много време и след като се обадихме да отнесат елена, поехме козите пътеки, обливани от усилващия се дъжд. 

Предположих, че по време на гръмотевична буря, каквато ни настигна сега, дивите кози биха намерили подслон под някоя скална козирка или вдлъбнатина. След около 40-45 минути стигнахме точно до такъв район, изпълнен с чудновати скални образувания. Вървяхме по стръмни и хлъзгави скални пътеки. На няколко пъти се подхлъзвах и един път дори паднах. Успях преди да докосна земята да се извъртя и запазих от удар камерата и оптическия мерник на карабината си. Цената на този трик за мое щастие бе само охлузена тук-там кожа. 

Движехме се по билото и вече започнахме да слизаме по склона, когато в горичката пред нас забелязах движение. Четири диви кози изненадващо за нас и тях ни срещнаха на по-малко от двайсет метра.Ловецът плавно започна да сваля карабината от рамото си, за да не подплаши животните. Въпреки старанието му те побягнаха, но любопитството им ги накара да спрат на линията на видимостта и да погледнат отново към нас. Това бе последната грешка в живота на една седемгодишна коза. Приглушен от дъжда и гръмотевиците, изстрелът отекна слабо. Не можах да видя първата реакция на скалната антилопа, но в следващата секунда тя вече бягаше стремглаво към отвесната пропаст. Последвах животното и на около 30 метра от мястото, на което стоеше, намерих кървави доказателства, че изстрелът е бил успешен. Следвайки оставените следи, намерих козата издъхнала. С разкъсано сърце тя бе пробягала около 85-90 метра.

След като за втори път в рамките на един час изпълнихме ритуала за успокояване на душата на животното, се прибрахме в хижата. Директорът на стопанството, учуден от слуката, ни каза: „Добре че времето е дъждовно, иначе щяхте да ми избиете животните!”. Разбира се, това бе в рамките на шегата, защото „Кормисош”, или както още е известна с името „Карамуш”, е стопанство с доста сериозен дивечов запас. Добрата охрана и правилната експлоатация на дивеча го нареждат сред най-желаните за посещаване от ловците места. 

За мое най-голямо съжаление, трябваше да се сбогувам засега с това красиво кътче на природата, но само за да продължа ловните си приключения този път в Североизточна България.  

Настъпвах здраво газта на пикапа си, за да мога преди мръкване да бъда в Силистра. По покана на моя приятел Миро, щяхме да открием заедно едрия лов. По пътя се намерих с друг мой ловен другар – Младен. Последния, споменато откровено, смятам за свой талисман в лова. Настроението ни бе приповдигнато, защото глиганският лов в обещаващ /поне по думите на нашия домакин/ район винаги е приятна емоция. Оказа се, че бележка за прасета имаме само за един ден, а на другия ден можем да ловуваме яребица на едно място и фазан на друго. Бях леко разочарован, защото дори не си носех гладкоцевна пушка. Разочарованието ми зае връх, след като на третата гонка в прехваления район не се чу нито един изстрел. 

Оттеглихме се в ловната хижа за обяд, където приятната компания и сладките приказки компенсираха донякъде липсата на дивеч. Малката сграда бе старателно изрисувана с ловни сцени, а откритото огнище в ъгъла придаваше особен уют. Душите ни се отпуснаха и един от ловците разказа следната невероятна на пръв поглед история.

„Виждаш ли тази рисунка, Роберт? Тя е по действителен случай. Аз бях млад ловец. Стоях на пусия в гъсто обрасъл шубрак. Чух, че кучетата гонят прасе. Изведнъж храста пред мен се разтвори и оттам изскочи глиган. Едва смогнах да се отдръпна от пътя му, но преминавайки до мен той се наниза на висящия ремък на двуцевката. В следващия момент видях как, прасето му с прасе, се отдалечава с пушката ми на гърба си. Провикнах се към по-възрастния ми колега: „Стреляй! Стреляй, че ми отмъкна пушката!”. Прицелвайки се по силуета на бързо бягащото животно, колегата произведе изстрел. За най-голямо нещастие една от сачмите му уцелва спусъка на заредената ми с 13/00 пушка. Тя гръмна и само късметът размина снопа олово с възрастния ми колега. Прасето се препъна и претърколи върху оръжието, стоящо на гърба му. Дали от сачмите или от тежестта на глигана, но новата ми пушка стана на парчета. Като ти разправям, че глиганът отвърна на огъня, сигурно не ми вярваш, но имам двама свидетели. А на дядото куршум му ляха, че доста се изплаши, когато прасето стреля по него!”

Доста се повеселихме с подобни истории, след което решихме да си опитаме късмета с една последна гонка, недалеч от мястото, където обядвахме. Наредихме се по пусиите и зачакахме. Аз можех да избирам: да остана в долния край и да наблюдавам малък, но удобен за стрелба отсек, или да се кача трийсетина метра по-нагоре и да имам голяма видимост, но само дълги дистанции за стрелба. Избрах второто, защото поне панорамната гледка щеше да ме забавлява повече от храстите на 50 метра от моята пусия. Разположен удобно, можех да разглеждам какво става на километър от мен. Апатичното ми настроение бе прекъснато от серия четири бързи изстрела. След няколко секунди се чуха още – от същото оръжие и от същата посока. Някой на другия край на пусията стреляше ожесточено. Преброих 18 изстрела. Явно животните бягаха в открита местност и даваха възможност за проследяваща стрелба. Ето! Дойде и моят час. На около 250 метра, сякаш от нищото, изникна силуетът на самотно прасе. Вдигнах бинокъла. Голям глиган тичаше по билото перпендикулярно на мен. Нямаше да дойде по-близо, така че реших да се пробвам. Бях въоръжен с карабина „Блазер”, в калибър 9.3х62 – страхотен патрон за гонки на къси и средни дистанции. Двеста и петдесетте метра обаче по никой стандарт не могат да се нарекат средна, камо ли къса дистанция. Бързо бягащото животно и само четирикратното увеличение на оптиката допълнително намаляваха шансовете за успешен изстрел. Стрелях. Стрелях пак. И пак. Докарах ги до четири пъти. „Нали беше страхотен стрелец, бе!”, помислих си. 

Сложих последните си три патрона. Разстоянието до бягащото животно се беше увеличило значително, но този път имах едно предимство – отдалечаваше се по права линия. Прицелих се по интуиция около 30 см над главата му. Натиснах спусъка малко преди да се скрие зад група ниски дървета. Чух плясъка на куршума в плътта. Животното изчезна в храстите, но не продължи пътя си. Извадих лазерния далекомер, който винаги нося на бойния си колан, редом с ножа и револвера. Замерих разстоянието до мястото, където последно видях глигана – 340метра. Изкушавах се да проверя дали животното лежи убито. После вълната адреналин ме поотпусна и реших да изчакам гонката да свърши, както е правилно да се постъпи в подобен случай. 

Вече виждах в далечината глутницата кучета как вървят по следата, оставена от глигана. Скоро щях да разбера доколко успешен е бил изстрелът ми. 

Защо ли не лаят?… Вдигнах бинокъла „Щайнер” 9х40 и безпогрешно различих сюрия от 9-10 диви прасета. Охо, възможност да поправя лошата си стрелба. 

Щом наближиха 200 метра, стрелях по един приплод. Пропуснах. Прасетата смениха посоката и се набиха във висока трева. Останал ми бе само един патрон. 

От около 150 м прихванах черен гръб. Свалих прицелната точка надолу и 15-грамовият куршум „Вулкан” изшляпа в прасето. Ранено лошо, то изквича и седна на задницата си. Нямах повече патрони за карабината, затова извадих револвера и от около 70 метра с изстрел в главата прекратих мъките, на които го бях подложил. Привлечен от стрелбата, при мен дойде Младен. Впоследствие това се оказа грешка, защото през пусията му бяха преминали животни. Тъкмо се заприказвахме, когато съседният до него ловец стреля. Миро, който беше съседен пост, идваше към нас с джипа. В този момент откъм храстите, където бе паднал, подплашен от приближаващия  автомобил, се надигна раненият глиган. Тичаше по пътя право срещу нас. Щом ни видя, свърна по дерето. Прострелях го от около 70 метра с револвера. Глиганът падна, надигна се и отново тръгна, но този път бавно. Младен ми помогна с точен изстрел на карабината си 30-06. За последен път животното падна и повече не стана. 

Събрахме се всички участници в лова. Осемнайсетте гърмежа в началото на лова също бяха дали материален резултат. Четири от тях, калибър .223 Rem., бяха отнели живота на глиган със сериозен трофей. Откриването на едрия лов бе знаменито за нашата дружина. 

Държа да отбележа, че с това ловът само започна. По-късно, когато се прибирахме, по нивите наизлизаха хищници. Миро отстреля с три изстрела три чакала на една поляна. Няма да го засрамя много, ако издам, че пропусна сравнително лесна за неговото ниво възможност – от 70 м да убие със своя .300 Win.Mag. друг един чакал.

Младен уцели дива котка, а аз – бялка и две лисици, с по един патрон за всяка.

Предстоеше вторият ден на лова – пернатите. За да не отегчавам читателите с ненужни подробности, ще спомена само, че слуката не ни изостави. Използвам тези страници, за да благодаря на Миро и неговите приятели от Силистра за изпълнените с ловни емоции два дни.

…

Без да мога да се прибера в София, още в понеделник пристигнах в ДДС „Черни Лом”. Там очаквах група  от четирима испанци – мои клиенти. За съжаление, отстрелната квота за благороден елен беше усвоена. Това, с което се ангажира директорът на стопанството г-н Йордан Радославов, бе гонка на диви прасета, сръндак на ход и селективен лов на лопатар. Добре дошъл като допълнение се явяваше и ловът на хищници, с които изобилстваше територията на стопанството. Докато чаках да пристигнат ловците от летище София, разговарях с директора за това как е преминал сезонът. Според неговата статистика са отстреляни десет трофейни елена, със средно тегло на рогата 11.2 кг. Най-тежък трофей е добит от германски ловец – 13.250 кг. Сумата, придобита само като отстрелна такса от него, е около 25 хиляди евро. На фона на общото нямане на елени, ДДС „Черни  Лом” се явява като последен бастион на благородното животно. С това не искам да кажа, че другаде няма елени, а по-скоро, че славата на България като резервоар на трофеи от световна величина е съсредоточена предимно на това място. Концепцията на младия директор за ползването на запасите е „По-добре малък отстрел на висококачествени стари животни, отколкото повишен отстрел на каквито и да е”. Тази формула за селекцията е повела по пътя на успеха най-добрите ни дивечови бази. Когато критериите са занижени, с цел да се отговори на ловци с по-скромен бюджет, намаляват трофейно зрелите животни и пада репутацията на стопанството. Прилагайки стриктно това правило, Унгария и Словакия настигнаха и, за голямо съжаление, надминаха България в годините ни на упадък. 

И така, в разговори с  г-н Радославов за стопанството, донесло най-високи финансови резултати миналата година /около 120 хиляди евро/, посрещнахме нашите гости – Франциско, Антонио, Бето и Люиз.

Испанците идваха за трети път като мои клиенти и знаех, че не искат супер трофеи, а по-скоро приятно изкарване. Без напрежение се работи много по-лесно, пък и резултатите са над очакванията. Весели и приятни събеседници, те разказваха своите впечатления от други страни, където са ловували. В Южна Америка например, Франциско бе отстрелял пума. Кучетата обградили животното, но планинският лъв, както е известен по тези места хищникът, ги прескочил. Единствената му грешка била, че се покачил на едно високо дърво. Чувството му на недосегаемост било измамно -куршумът с лекота преодолял разстоянието и свалил голямото коте на земята мъртво. В България пуми не можех да предложа, но още първия ловен ден по време на гонка Люиз порази две диви прасета. За съжаление, въпреки реалните възможности, изстрелите на останалите ловци не дадоха резултати. Подплашени от гърмежите и многото освирепели кучета, прасетата минаваха на висока скорост. В края на гонката две кучета бяха разпрани от острите бивни на стар глиган. Едното пострада много тежко. 

Следобед излязохме на селективен отстрел на лопатар. При селекцията се изваждат нестандартни животни. Такива са албиносите или оцветените в бяло. Характерно за тях е, че те и тяхното поколение са по-неустойчиви на болести. Меланистите или оцветените в черно животни са доста устойчиви като екземпляри, но тъмната им окраска не е характерна за вида и те също се отстраняват. Млади мъжкари с лоши трофейни заложби също подлежат на селекция.

Не искам да отегчавам читателите си с банални подробности по лова на приплоди. Заслужава си да се спомене само, че Бето успя на издебване да отстреля сръндак с тегло на трофея 450 грама. В края на тридневния ни лов моите гости бяха отстреляли общо шест животни. Възможностите,  които пропуснаха, бяха поне три пъти повече.

Отново без да се отбивам до дома си в София продължих към източните Родопи. Със следващата група ловци щяхме да се опитаме да добием два трофея от елен лопатар. Предвиждахме и двудневни гонки на дива свиня. Още с пристигането си там преди групата, излязохме заедно с директора г-н Янкулов на наблюдение. От опит знам, че независимо от стереотипа на животните пресният оглед на място дава по-ясна картина. 

Лопатарите започваха своя сватбен период, приблизително един месец по-късно от благородния елен. Формално, средата на месец октомври се смята за начало на лопатарския рев. Естествено, в зависимост от температурите и валежите периодът може да подрани или да закъснее, както е и при по-едрите им събратя – благородните елени. Макар и два пъти по-дребни и леки, рогачите от този вид са доста по-агресивни и злонамерени спрямо опонентите си. Г-н Янкулов, който от години наблюдава поведението им, сподели: „ Роби, тези мъжкари не се бият за територия и женски, а заради самия бой.”. Според мен това е най-сполучливото определение на поведението им. Не са редки случаите на смъртен изход при равностойни партньори. Един от уникалните трофеи, добити в „Студен кладенец”, представлява два чифта рога, сплетени от силата на удар, така че не могат да бъдат разделени, без да се изреже единият рог. При такава ситуация по-силното животно чупи вратните прешлени на опонента си и на свой ред умира до два-три дни от изтощение и жажда.

Преди изгрев слънце на следващия ден  взех видеокамерата си, фотоапарат и в компанията на ловеца и на директора, лично в качеството на ловен водач, поехме по каменистите баири. В полумрака внимавахме да не настъпваме и събаряме камъни. Това би издало присъствието ни. Единични животни се срещаха тук-таме. Целта ни бе обаче да пристигнем незабелязани до голямото сватбовище. Там изборът  на трофеен мъжкар щеше да е най-голям. За да не затруднявам издебването носех специално произведен за мен камуфлаж от фирма „Аполо” /разработен от мен/. Движех се на дистанция десетина метра зад ловците, за да мога да снимам. Замръзнах на място, защото на двадесетина метра от мен притичаха пет лопатара, прогонени от някой по-могъщ претендент. Прикривах се, използвайки каменистото оголено било. Така се придвижваха и моите колеги. Пристигнах навреме, за да мога да наблюдавам изстрела през визьора на камерата си. Животното реагира с изгърбване, подскок и забяга около 30 метра, преди да рухне. Изненадани, другите мъжкари /около десет на брой/ стояха на не повече от стотина метра от нас. Те не можеха да локализират опасността и се оглеждаха тревожно. Чак когато стигнах до поваления мъжкар, осъзнах какъв великолепен трофей представляваха неговите рога. Другите животни вече се бяха изнесли от мястото.

В групата ни от седем ловуващи двама бяха дошли за трофейни животни, а останалите – за гонка на диви свине и селекция на приплоди. 

Потеглихме не много рано и се придвижихме максимално безшумно до пусиите. Вероятността да излезе сам вълк и дори цяла глутница беше голяма. Ето защо се спазваше дисциплина и не се разменяха дори и тихи реплики. Всичко бяхме уточнили предварително. Разбирахме се със знаци и жестове кой коя пусия да поеме. Още на първата гонка, от пусията на Сандо се чуха два изстрела през двадесет минути. Почти през всички бяха преминали кошути и лопатари, но не те бяха наша цел. 

Пред мен спря млад елен с много перспективни рога. Подуши въздуха, но не можа да ме види и със забързано темпо, подушил моето присъствие, побърза да се отдалечи. Гонката приключи и аз отидох да проверя какво е свършил Сандо. Според него с първия изстрел бе убил тазгодишно диво прасе, а с втория вероятно бе ранил лисица. Зарадвах се, че не бе напускал поста си, защото обикновено движението по време на гонка не само разваля лова, но и води до инциденти с неприятни последици. Приплодът се виждаше от мястото на стрелбата. Тръгнах в указаната от него посока да търся лисицата, но следи не намерих. Предположих, че е объркал мястото. Доверих се на интуицията си къде би преминала лисицата и скоро попаднах  на първата кървава следа. Разбира се, мястото бе доста по-надолу от предположението на ловеца. След двадесетина метра намерих и самата лисица. На връщане открих още едно убито прасе. Мощният 7мм Rem.Mag. с твърд Corelocked куршум е пронизал едното прасе в гръдния кош и излизайки оттам, бе поразил в главата другото, откъдето нямаше изходна рана. Щастливият ловец за втори път в кариерата си с два изстрела поваляше три животни. 

На другия ден поредното ни посещение в „Студен кладенец” приключи със следната равносметка: два трофейни лопатара – златни медали, с тегло на трофеите съответно 3,080 кг и 3,150 кг, три приплода на лопатар, една кошута, два приплода на дива свиня, една лисица.

Бях прекарал по ловните пътеки шестнайсет дни, без да се прибирам при семейството си, и бях пропътувал почти три хиляди километра по пътища и пресечени терени. Ако имаше как, бих повторил това упражнение още няколко пъти, но всяко хубаво нещо има своя край.