lovec.bg - Начало
logo safari-logo
МАЛКИЯТ ЗЪЛ ГЛИГАН

Разкази
time 16:00
МАЛКИЯТ ЗЪЛ ГЛИГАН
31 Dec

Пуснах кучето в 8:45 и поех бавно по посока на пусиите. Мина около половин час, но нищо интересно не се случваше - нито куче се обаждаше, нито пък имаше каквито и да било признаци на живот в гората.

 

Наближих едно голямо и старо сечище, което не стига че бе толкова гъсто и че видимостта в най-добрия случай бе пет метра, но и се намираше на един доста стръмен склон. С други думи - рай за прасетата.

Точно тогава чух неповторимия лай на кучето, което облайваше прасе на място на около 70-80 метра от мен. Това, което изпитах, бе едно от най-великите чувства по време на лов (водачите на кучета ще ме разберат). Кръвта ми кипна, но за доближаване и дума не можеше да става. Оставаше само да чакам кучето да се осмели да скъси дистанцията до прасето дотолкова, че нервите на последното да не издържат и то да тръгне нанякъде. Това се случи след малко и цялото сечище сякаш оживя - беше много голяма група прасета.

Аз бях застанал на стар път по средата на сечището, който беше почти толкова осеян с тръни и млади дръвчета, колкото и самото сечище. Прасетата грухтяха навсякъде, чупеха клони и съчки – шум, който кара адреналина да извира отвсякъде.

Кучето се сдави с някоя от свинете и това накара групата да почне да се придвижва из гъсталака. Животните грухтяха и тичаха на 7-8 метра от мен, но аз не можех да видя каквото и да е било. В този момент едно прасе прелетя през пътя, но аз изобщо не успях да реагирам. Въпреки всичко останах на мястото си и само след няколко секунди видях как друго 40-50-килограмово рошаво и грухтящо създание се беше засилило срещу мен. Прикладвах верния „Блазер“, точката на „Доктер“-а кацна на челото на приплода и от 5 метра успях да му изпратя един 140-грейнов куршум в калибър 6,5х55SE между очите. Умря преди да падне на земята.

След изстрела останалите животни се пръснаха на всички посоки и стрелбата по пусиите не закъсня. Оттук-оттам се редяха дублета, викове на предупреждение за идващи животни, а аз стоях готов за нови срещи, но такива, за съжаление, нямаше…

Събрахме се. Оказа се, че са повалени четири животни (едно от които, за съжаление, възрастна женска), а отделно имаше и едно ранено. При вида на четири отстреляни прасета на никой не му се занимаваше с преследване на ранено с 13/0 животно. Въпреки всички мрънкания взех кучето, братовчед ми и момчето, което беше ранило прасето, и поех по кървавата диря.

Отначало имаше кръв, която лесно се следеше, но след 100-на метра дирята се загуби. Точно там пуснах кучето. То пое с охота по следата и след пет минути излая няколко пъти на място. Прасето моментално тръгна и започна едно лудо тичане през тръни, клони и камъни. След десетина минути преследваното животно спря в един обрасъл с глог и шипка склон и ми позволи да го наближа на около 50-на метра, след което тръгна бавно право нагоре през най-стръмното и най-гъстото. Аз бързах колкото мога по другия скат на дола, където беше стара борова гора и не беше обрасло.

Братчедът звънна да ми каже, че е успял да направи широк обход и e застанал на най-високото - там, накъдето се бяха отправили кучето и прасето. От тази позиция той чуваше всичко перфектно.

Аз вече сериозно почнах да се замислям дали преследвам приплод или възрастно животно, но момчето, което му беше пуснало кръвта, твърдеше, че са му излезли две еднакви прасета (едното то беше убило - тазгодишен приплод).

Вече беше изминал повече от час от началото на това тежко преследване, когато се случи това, от което най-много се боях - кучето се отказа от облайването. Гората утихна, а аз седях насред трънака и проклинах всички 13/0 на света.

Свирнах няколко пъти с гилза и излязох на малка полянка, където се проснах на земята, опитвайки се да успокоя дишането си. След десетина минути кучето дойде при мен и последва моя пример.

Поседяхме така около 15-20 минути и след като отпочинах, се изправих и се чудех накъде да поема, за да изляза по-бързо от бодливия ад. Тогава кучето пое в някаква посока и не след дълго отново започна да облайва на място. Такъв кеф изпитах от неуморната му работа, че не може да бъде описан.

Стоях на около 10 метра от кучето, но нито го виждах, нито знаех къде е прасето - дали е пред кучето или между нас. Абе с две думи, пълна безизходица! Направих една крачка и спрях с прикладвано оръжие… Нищо не се случи. Още една крачка – пак нищо. Още една и се наведох да погледна под тръните дали няма да видя животното, но... в този момент шипките сякаш изригнаха на не повече от 3-4 метра пред лицето ми и едно малко прасе се понесе срещу мен като фурия. Аз изобщо не съумях да прикладвам и от около 50 сантиметра го прострелях ниско и назад в корема. Сърдитото приплодче ме изтряска през краката, но аз успях да запазя равновесие. Стрелях още един път, докато се отдалечаваше от мен, но пропуснах. Невръстният глиган обаче, вместо да потъне в тръните, се обърна за нова атака на десетина метра от мен. И тогава всичко приключи – стрелях, куршумът разполови черепа му и това смело малко прасе приключи земния си път.
Давах си сметка колко лошо подцених ситуацията. Ако беше някое голямо животно и ме бе ударило по същия начин, щях да пострадам сериозно. Вече ще имам едно наум!

Автор: Милко СТОЙНЕВ
Галерия снимки
Коментари
брой
229
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани