Както всеки уикенд и този път се избавих от градската суета и се запътих към планината. Няма значение дали планирам и двата дни да правя преходи или ще е еднодневен - с мен винаги е кучето. Този път - още едно. Бинокъл, пистолет, оскъдно оборудваната раница, заредена с нож, въже, вода, шоколад и кучешка храна.

Всеки човек си има любими места, аз също. При това не едно и две. Стига да е балкан, стара гора, значи е моето място! Условието, че този път взимах с мен куче на приятел, замалко да осуети намеренията ми за целодневен преход и затова промених с дни набелязаната цел с по-близка дестинация.

От града излязох сравнително късно – около 5:00 часа, което ме напрегна допълнително, имайки предвид двата часа шофиране. Успокоявах се с прогнозата за хладно време.

Мястото, което си бях избрал, не бе много високо, но имаше доста открити тревни площи заради кучето гост (позволявам си да водя кучетата в гората без повод, понеже не проявяват интерес към здрав дивеч, а и им е забранено преследването на такъв).

По пътя се обадих на мой приятел, който стопанисва района, и го предупредих за намеренията си. Последваха нормалните въпроси от негова страна и той ми пожела приятна разходка.

След около час същият приятел ми звънна и ме помоли да мина по реката и да гледам за следи от мечка. (В района не е имало такава от десет години.) Един от горските му казал, че има мечо присъствие, но нещо не му хващал вяра.

Пристигнах и оставих джипката, както ми бяха казали. Часът – 7:50.

Тръгнах към един връх, който определих за начало на прехода. Гледам - пътеки от сърни, прасета, хищници. Зяпам си и релаксирам на 100!

Загледах се в нещо червеникаво. Млад сръндак. Наблюдавах го известно време, набелязвах местата, където пасе. Исках да видя какви растения предпочита за храна.

Продължих с прехода, но минаваше обяд и кучетата дишаха доста тежко. Това ме накара да сляза към реката – пътят до нея беше трийсет минути - и там да почивам докъм 17:30. След това щях да тръгна срещу течението й, за да изпълня заръката на моя приятел.

На реката си избрах едно местенце с недълбок вир. Окъсах тревата, вързах кучетата и легнах. Наслаждавам се на момента… нищо че времето не бе хладно според прогнозата и температурата наближаваше 30 градуса. Не мислех за нищо, исках само да продължи това спокойствие… Съвсем очаквано бе да задряма, както и стана. Затова не се учудих как времето е отлетяло, а часът минаваше 18:00.

Пуснах кучетата и тръгнах срещу течението на реката. Оказа се, че няма да мога да вървя в нея и тръгнах успоредно през гората. Разхождаме се и наблюдавам следите, оставени от всички горски твари. Така се случи, че се бях отдалечил от реката и се бях качил доста над нея. Теренът ме принуди. Кучетата слизаха до водата често.

След около половин час стъпих на една пътека, доста отьпкана, и реших да я проследя в посока на реката, която вече бе на около 300 м по GPS данни. Пътеката бе широка около двайсет сантиметра и чиста. Движех се по нея, взирайки се да открия от какво е, но природата бе прикрила следите успешно.

Гората изредя и от двете ми страни започнаха да се редят скали. Аз бях в дере, широко около четири метра и дълбоко към десет.

Взирайки се за следи, изобщо не поглеждах настрани и напред, когато нещо прикова вниманието ми с кратко и рязко движение.

Вълк! На реката стоеше вълк на разстояние не повече от четири-пет метра... Пиеше вода и щом ме видя, замръзна и се озъби. Огледа се. Видя, че пред него е реката и отсрещният бряг е висок около три метра. Седи и ме гледа. За да мине, пътят е само един – или през мен, или да скочи във водата и да плува. Отляво и отдясно на мен, успоредно на реката, са скали, които се изкачват отвесно на около трийсет метра. За да излезе от тоя капан, трябва или да плува, или да се катери. Друг възможен вариант е да ме яде!

Стояхме така поне минута. Тогава вълкът седна на задницата си и започна да вие... и това продължи около минута. След което легна с глава към мен, без да ме изпуска от поглед.

Чух, че кучетата идват отгоре от скалите и бавно взех да отстъпвам. Започнах да се изкачвам отвесно към тях и видях, че вълкът става и бавно се измъква…

Изкачих се на равно място и вързах кучетата. След около километър ги пуснах, понеже излязох на едно поле и можех да ги виждам. Ходя, пуша, гледам с бинокъла. И изведнъж нещо ме накара да погледна към скалите (на около един километър разстояние). Виждам по средата на разстоянието вълк - седнал и ме наблюдава…

Стигнах до джипа и реших да изчакам малко, докато се стъмни. След петнайсет минути гледам: пристига вълк и души моите следи на около 35-40 метра от мен. Стоя и чакам да видя какво ще стане (в джипа кучетата дишат тежко от жега, а аз пуша). Вълкът дойде на десет метра от мен и пак седи и ме гледа.

Реших да изляза. Бавно отворих вратата, а вълкът се отдръпна на пет метра и се озъби. Слезнах и тръгнах бавно към него, стигнах почти на един метър и клекнах, а той изджавка като куче и ме стресна. Изправих се, а животното пробяга трийсет метра, спря и погледна към мен. Нямаше и минута време и се запъти към гората.

Тръгнах си, но се сетих, че имам кучешка храна и реших да я изсипя да видя какво ще стане, дали ще я изядат (в района има много вълци). Сипах я до една локва на пътя, та да видя дали ще останат дири в калта. И тогава чух вълка как изви за кратко на около триста метра от мен.

Други дири не видях, но останах с един спомен от най-емоционалните минути през този уикенд.

Обичам да имам такива дни.