Поредният ловен ден от сезона предстоеше. Още от вечерта стана ясно, че утрото ще е много студено, затова решихме с колегите от ловната дружина да наблегнем на червеното вино и всевъзможните дивечови мезета, докато печката в ловния клуб ни „говореше”, пълна с дъбови и бадемови трупчета. Заедно с многото шеги и майтапи, обсъдихме и къде бихме могли в събота сутрин да открием дивите прасета и след като направихме първоначалния план за утрешния ден, всички се прибрахме по къщите си.

     Сутринта още по тъмно се събудих от нетърпеливия лай на ловните ми другари – Вихър и Горан, 7-месечните български бараци, които знаеха, че днес е ловен ден. Кученцата са братя и ми ги подари моят добър приятел Красимир. Отдавна искам да имам две кучета, които да науча за лов на прасета и ето че от този сезон съм „оборудван”. Сега оставаше само да ги водя и да ги науча.

     Написахме бележката за предстоящия излет и се разбрахме къде ще вардят пусиите и откъде ще тръгнем ние, гоначите. Аз трябваше да мина по едно дере и заедно с другите викачи да се срещнем по-нагоре в гонката. Исках да бъда само с моите кучета, за да мога да ги наблюдавам как ще се движат и какво ще правят по време на лова, без да се разсейват с другите четирикраки помощници.

     Ето че гонката започна и не след дълго време чух грубите гласове на кучетата на Иван - това бе гаранция, че бяха открили диво прасе и вече го гонеха. Кучетата „караха” дивеча право към горните пусии и след 10 минути се чу едно бързо дубле. Аз бях стигнал до едно малко поточе и неговото ромолене не ми даваше шанс да разчитам много на слуха си.

     Изведнъж моите кучета изчезнаха и аз се спрях да ги изчакам, а и да погледна на джипиеса накъде отидоха Ивановите. За моя най-голяма изненада те бяха на 600 м от мен, но ме приближаваха, което ме накара да вярвам, че прасето е паднало и кучетата се връщат при стопанина си.

     В този миг чух два непознати за мен досега кучешки гласа, които ме приближаваха много бързо и настървено. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това са Вихър и Горан и докато се опомня, едно прасе около 50 кг прескочи просеката, към която гледах, а моите кутрета бяха „на опашката му”.

     Адреналинът ме удари моментално и аз направо забравих, че мога да се опитам поне да поведа прасето в някоя от следващите малки просеки. Просто слушах и се наслаждавах. Идваше ми да полетя от кеф!

     За съжаление един колега изпусна прасето и с това гонката приключи. След направения анализ стана ясно, че сме вдигнали и изпуснали една свиня с приплод. Аз обаче мислех само за това, че кученцата ми прогониха за сефте и то по прасе.

     Председателят предложи да хапнем, докато се върнат неговите кучета, и каза, че предвид брачния период на прасетата няма начин покрай свинята да няма и глиган. Ние с Иван не вярвахме, защото преди това бяхме засекли дирите на тези две прасета и никъде не личеше присъствие на нерез. Въпреки всичко като се върнаха кучетата му, той ги вкара в тръните, в които преди това бяха легнали свинята и приплодът.

     Кучетата прилаяха на „леглата” им и минаха на отсрещния бряг на деренцето в едни още по-гъсти трънаци, където започнаха да лаят „на място”. Председателят се оказа абсолютно прав! Глиганът тръгна обратно на пусиите, където вече нямаше никой, тъй като ние, гоначите, бяхме излезли. Аз скочих моментално в джипа и с мръсна газ тръгнах да се връщам към долния край на дерето, където по-рано през деня моите кучета прекараха приплода.

     Скочих от джипа и се заслушах. Чух чупенето на клони под краката на голямото прасе, но то мина от другата страна на поточето, където аз нямах никаква видимост. Обадих се на Иван да му кажа, че прасето слиза към язовира, но той ми каза, че вече е там и го чака. Не минаха и 5 минути и чух два пъти „гласа” на неговия „Браунинг“, но кучешкият лай не стихна. Иван се обади и ми каза, че е направил два уникални пропуска и че глиганът се връща към мен. Аз предположих, че ще мине по обратната диря на приплода и застанах точно на пътеката...

     След няколко минути усетих онова приближаващо шумолене и трептене на земята по краката ми, което изпълва ловното сърце с адреналин. Глиганът се показа на 15 м челно срещу мен, под едни нападали клони, и в момента, в който ме видя, моментално се обърна странично, като ми даде идеална възможност за стрелба. В този миг моя „Браунинг“ „изрева” и голямото животно се строполи на земята. Загубих го от поглед заради клоните и се наложи да се приближа. Въпреки смъртоносния изстрел, като ме видя, нерезът събра сили и в предсмъртната си агония се изправи и щракайки със зъби, направи опит да ми отмъсти. Не разбрах как гръмнах толкова бързо още два пъти, но прасето почна да се търкаля надолу към поточето. Явно страхът е голямо шубе!

     През това време кучетата ми бяха в джипа на 50 м от мен, затова се затичах бързо и ги пуснах. Те моментално отидоха при прасето и започнаха да го душат и дърпат. Това бе тяхната награда и един хубав завършек на ловния ден.

     Колегите дойдоха и след като направихме снимки, се запътихме към ловния клуб да почерпя за моята слука и бойното кръщене на ловните ми помощници Вихър и Горан.