Текст и снимки: Любомир Атанасов

В ранния следобед на тази студена ноемврийска събота слънцето се показа неочаквано зад мрачните облаци. Майка ми заръча да разходя кучето. То куче беше само по документи. Става дума за една териерка, която по цяла зима спи под завивките на всички членове на семейството с крачета, мушнати между ребрата на радиатора, и не излиза на петминутната си ежеседмична разходка с дебелата пухенка, без да се разтрепери.
Всичките ми опити да я заведа на лов за тези пет години бяха предотвратявани успешно от майка ми.

     Реших, че е удобен момент да изведа кучката на разходка и да си оползотворя бележката за заек, макар че се надявах повече на среща с някоя заблудена лисица или чакал.

     Още отначало всичко тръгна на майтап – по дънки, с риза и слънчеви очила, та стигнем до кучето с пухенката. Преди да влезна в гората сложих три патрона 4/0 в автомата и пуснах териерката да си щъка. През цялото време тя не се отделяше от краката ми. На всяко изпукване на клоните от вятъра подскачаше във въздуха от страх. Е, поне не трепереше...

     Минахме около три километра, когато небето над нас се сбръчка и заромолиха дребни капчици. Реших да обръщам посоката, за да не се налага да си цедя дрехите и кучето, преди да влезна в колата.

     На около 500 метра преди края на гората кучката замръзна, гледайки вляво от нас. Без да се обръща към мен, както постоянно правеше допреди малко, тръгна по една малка пътечка, душейки съсредоточено земята. Бях я виждал да прави така само когато й хвърлях луканка от масата за хранене в тъмното коридорче и се опитваше да я намери. Съдейки по действията й, очевидно хвана диря… Може би някой си беше изхвърлил вафлата насред гората, кой знае! Реших да я последвам, защото ми стана много смешно какво търси така усърдно. След около стотина метра завиране през шубраците тя закова на място.

     В същия момент на 25-30 метра от нас една голяма прошарена задница изскочи между дърветата, а аз за части от секундата вдигнах пушката и съвсем интуитивно стрелях една педя пред нея - съвсем неволно, разбира се. Бързо реагирах, рекох си, ама трябваше и да уцеля. Погледнах към териерката, която очаквах да е вече на стотици метри от мен, побягнала от гърмежа, но я видях все така съсредоточена в посоката на животното и с вдигната навита опашка. След 2-3 секунди тя се запъти към мястото, където бях стрелял, и в същото време видях един крак как рита. Мръднах няколко метра напред невярващо… Беше голям мъжки заек! Доста по-голям от кучето ми, което, разбира се, не е фактор.

     В момента, в който заекът зарита, кучката се засили към мен с прибрани назад уши и се скри между обувките ми. Засмях се, погалих я и отидох да си прибера заека.

     Като се замисля, за първи път я изведох в гората, а тя ми намери дивеч! Зачудих се дали не би било добре да я науча да ми търси чакали и лисици, но като я погледнах отново как се криеше от мъртвия заек, реших, че повече ще й отива да продължи да си изкарва зимите под завивките до радиатора.

     Въпреки всичко това беше една от най-красивите ситуации в ловната ми кариера - колкото нелепа и комична, толкова и неочаквана и изненадваща.