Така се казваше вълкът – зрял мъжкар, спечелил множество битки с различни противници. От години обикаляше по северните скатове на Витоша, много пъти се бе измъквал на ловците и кучетата им. Тази година отново се беше събрал с партньорката си, която тъкмо бе родила и гледаше малките в бърлогата си.

     Всяка вечер Сив излизаше на лов, за да може да се чувства добре вълчицата и да успее да отгледа вълчетата. Когато хванеше сърна, носеше парчета от нея в леговището и гледаше любимата си, докато се нахрани и повърне. Чак тогава започваше да се храни той. Съвсем наскоро човеци се бяха наместили в територията на глутницата и бяха пуснали коне и понита да се навъртат покрай тях. Сив ги беше забелязал още на втория ден, но обикаляше по ръба на гората нощем и само проучваше обстановката. Не биваше да прибързва, защото още не беше наясно със ситуацията.

     Две седмици по-късно той бе изпълнил дълга към партньорката си, но беше озверял от глад и нямаше сила да ловува сърни или други трудни за хващане диви животни, а трябваше да получи такава по най-бързия възможен начин.

     Беше към три часа през нощта и новолуние. Вълкът отново мина по ръба на гората покрай човеците и огледа всичко наоколо – пълна тишина, пълен мрак. Само една лампа светеше от колибата на хората. Всички животни се бяха събрали накуп, само едно отнесено пони стоеше само в близост до гората и пасеше безгрижно. Когато Сив го забеляза, гладът му надделя, не издържа, издебна го срещу вятъра и промъквайки се безшумно, скочи и го стисна за гушата.

     Изведнъж настана безредица, чуха се странни шумове, които привлякоха вниманието на единственото отвързано пастирско куче. То се затича в посока към шума и след секунди го лъхна миризмата на вълк. Това го настърви и тъй като очевидно не бе имало среща с такъв противник, залая и се спусна към него. В резултат, след едно вдишване време, кучето изквича и се озова на уважителна дистанция от вълка с малки поражения – ухапване по задния бут и одраскване по носа. То взе да облайва по посока на вече умъртвеното пони продължително време.

     Сив, след като усети, че първоначалната сила на глада премина, реши, че не е безопасно да остане и избяга в гората. Не се прибра в бърлогата, за да не доведе кучета или човеци при вълчицата и малките, а тръгна в съвсем различна посока.

     ...

     Единственото, което си спомням за съня, който сънувах през нощта на 27 срещу 28 март, е, че беше доста странен. Събудих се с натежала глава и леко кисел, защото пак стоях до късно в интернет, губейки най-ценното време за сън. Направих си кафе с много мляко и захар, което ми приповдигна настроението, но 5-те цигари, придружили кафето, ми загорчаха и оставиха в устата ми крайно неприятен вкус и притъпено обоняние. Изкашлях се тютюнджийски няколко пъти и реших, че всяка минута, която изкарам оттук-нататък в големия град този ден, ще е загубена. Затова реших да направя това, което правих и миналия ден.

     Отидох на вилата, която се намира на 15-ина километра от София, изкарах вече забърсания куфар и извадих лъка от него. Бях решил да си върна формата, тъй като беше занемарена; от три години не бях опъвал тетивата.

     Пуснах една серия от три стрели и тъкмо започнах втора серия, когато телефонът ми звънна. Изпсувах под нос и съжалих, че не съм го изключил преди да започна да стрелям. Погледнах дисплея и видях, че ме търси любимата ми приятелка Радост. Точно когато измислих поредната дебелашка шегичка, се обадих и чух почти разревания ѝ глас. „Вълците ми изядоха понито!“. Това чух, но понеже още бях сънлив, не загрях и я накарах да повтори, макар че още първия път я разбрах перфектно. „Ами вълците са изяли понито нощеска!“

     Тъй като тя се занимаваше с коне в Стара планина, а аз нямах възможност да ходя дотам, й казах, че съжалявам, когато връз моите думи дочух: „Железница“. Този път наистина се наложи да повтори. „Железница, след Бистрица, в Плана планина.“ – поясни ми тя.

     Замръзнах за 3-4 секунди, без да обеля дума. Вече си представях какво ли не, в главата ми сякаш вместо мозък имаше маймуна, удряща две тенджери една в друга, крещейки. Осеферих се, казах ѝ да ми изпрати точни координати и снимки на убитото животно и на мястото около него.

     Затворих телефона, след което се обадих на Иван Маринов от „София-юг“ (БЛРС). Обясних му ситуацията, че до няколко часа ми трябва бележка за хищници за местност „Ярема“, Железница.

     Вече пътувах с рейса обратно към София. След 15 минути Ванката ми върна обаждането и каза „Отивай да я вземеш.“ Вече кипях. Идеше ми да сваля шофьора на автобуса и да подкарам аз, понеже се тътрехме с 35 км/ч при ограничение 90 км/ч. Бях по тениска и потен, а хората се бяха навлекли с якета. Стигнах в нас, бързо сложих пушката в калъфа, взех 10-ина патрона, тъй като трябваше да проверя дали прострелката на нощната оптика държи и започнах да звъня за техника, тъй като при мен таква липсва. Баща ми ме снабди с джип, термомонокъл и нощна оптика на „Optix“, а моят сравнително скорошен ловен другар Миро ми зае далекомера си.

     Засега всичко вървеше по план, но незнайно защо се чувствах напрегнат, главата ме заболя и не спирах да кипя отвътре. Може би това се дължеше на един от първите горещи дни на 2017-та. Взех най-необходимите неща за ядене от бакалията и отпраших към стрелбището.

     Когато пристигнах, беше 17:50 часа. Казаха ми, че затварят, но обясних, че ще съм адски бърз и помолих да изчакат. Хората проявиха разбиране и ме пуснаха. Записах се в тетрадката, оставяйки по 2 сантиметра между буквите, хванах такера и една мишена и на спринт, какъвто не съм правил от часовете по физкултура в осми клас, закачих хартията на 100 метра. Сложих един „домашен“ патрон „Барнс“ 8.4 грама в патронника и стрелях в центъра на мишената. Погледнах през далекогледната тръба  - точно 4 см над десетката или иначе казано можех да стрелям до 220 метра, без да компенсирам по вертикала. Прибрах такъмите по най-бързия начин, благодарих на хората и с леко приплъзване на гумите подкарах към Панчарево.

     Всичко вървеше като по вода, докато не стигнах до околовръстното на светофара за Горубляне. Един километър го взех за около 30 минути. През това време се чух със собственика на ранчото – Никола, разбрахме се къде да се чакаме и започнах да разглеждам снимките, които ми изпрати Радост. Понито изглеждаше удушено, но беше изяден само коремът му. Дори ребрата не бяха започнати. Започнах да изпитвам съмнения дали не е възможно да е мечка, понеже, ако бяха глутница вълци, щяха да са си похапнали бая повече, а и костите нямаше да представляват трудност за тях.

     Обадих се на най-добрия ми приятел Илмаз, който е и мой учител в лова, и му обясних каква е работата. Каза, че е напълно възможно да е мечка, понеже вече са се раздвижили на повечето места, но това, с което пак ме хвърли в дилема, бе, че мечките хващат гръбнака, а това пони беше удушено. Ако наистина ми излезнеше мечка, работата щеше да стане много сложна. Трябваше да се вади разрешение от министерството, да се доказва, че мечката е стръвница и евентуално чак след цялата тази процедура можеше да се излезне пак.

     Попитах Илмаз за съвет – тъй като умъртвеното животно не се виждаше от караваната на Никола, исках да го преместя. Знаех, че не трябва, но това беше най-разумният вариант. Приятелят ми ме посъветва да придърпам понито на видимо място възможно най-бързо, но да го оставя максимално далеч от мен. Замислих се дали да поръчам на собственика на ранчото да го премести, но се сетих, че трябва да измеря дистанцията, както и да избера видима позиция. Хората, които се намираха в базата, не бяха ловци и нямаше как да знаят кое местоположение е добро.

     С пристигането, след като се запознахме, Никола, аз и още две момчета, които работят при него, взехме два ремъка и тръгнахме към убитото пони. Още от стотина метра една красива рижава лисица изскочи от корема му и се шмугна в гората. Нямаше следи около животното, пълна суша. Исках да проверя раните на гърлото и цялото ми кутре се скри в едната от дупките, разположена точно на гръкляна. Издърпахме трупа на 196 метра от караваната, от която щях да чакам. Залегнах на нивото на земята да проверя дали има храсти, които биха могли да отклонят куршума. Разбира се, имаше и ги почистихме.

     Позаплакнах си ръцете и се приготвих да седна да хапна, тъй като се оказа, че цял ден не бях ял. Преди това старателно си подготвих уредите за наблюдение, застопорих прозореца на караваната, намерих си удобна стрелкова позиция, премерих разстоянието втори път и прибрах пълнителя с патроните в джоба си, защото не знаех с какви хора се намирам насред нищото. Все пак се бяхме запознали преди броени минути и нямах желание да оставам неприятно изненадан. Исках да разбера подробности.

     Докато Кольо правеше омлет и пържени картофки, ми разказваше за преживяното през миналата вечер. Бил сам, дочул кучешкия лай и се учудил, че кучето му не се връща, когато го викал в продължение на минути. Чак когато се прибрало, видял пораженията по него.

     Оставаха минути до стъмване. Никола ме попита дали да отвърже кучетата. Разбрахме се всичко да е като миналата вечер – осветление в караваната и дървената постройка, разположение на конете, ако е била включена печка да гори, пак да я запалим и т.н. Единствената промяна беше, че кучето, което е било пуснато тогава, сега го вързахме. Не исках да имам пречки, а и дори по-лошо – да сбъркам вълк с куче и да направя мечешка услуга на хората. Все пак ползвах нощна оптика и термоуред с малко увеличение, с които на тази дистанция няма как да различа куче от вълк.

     Двамата работници си тръгнаха с джипа на Кольо, пожелаха ми наслука, а аз се преместих в караваната и включих термото на „Оптикс“. Мършата се виждаше идеално. Гледах двайсетина минути и ме заболяха очите. Домакинът дойде в караваната при мен, заговорихме се за нещата от живота, разбрах, че е бил вегетарианец в продължение на 16 години. Малко след това той тръгна да къса кашони и да пали печката на отворен прозорец, което леко ме притесни, но нямаше как да го затворя.

     Подложих пушката на рамката на прозореца и включих нощната оптика. Исках да разбера какво се вижда и да си наглася фокуса. Оказа се, че се виждат само звездите. Ами, разбира се, миналата вечер беше новолуние. 30 секунди се опитвах да монтирам подсветката в тъмното. Накрая успях. Включих я, концентрирах лъча, направих един тегел по ливадата и когато се върнах на трупа на понито, на 20-30 метра зад него забелязах първоначално чифт очи с голямо разстояние между тях, а после и силуета на вълк! Никола ми обясняваше нещо, което, разбираемо, съм забравил, но си спомням, че му казах: „Ето го вълкът!“.

     След няма и секунда стрелях - животното вече беше фронтално срещу мен. Целих се малко над очите, тъй като ми направи впечатление, че то си наведе главата, когато включих подсветката. Чу се изквичаване, а малко след това на 3.5-кратното увеличение видях 5-6 коня, тичащи панически на 20-30 метра срещу мен. Кольо не разбираше много какво става, но, да си призная, и аз не знах. Не знаех нито къде съм ударил, нито виждах вълк на термото или нощното. Казах да отиваме да проверим, за да не губим време, тъй като излезна само животно. Ако бяха два или повече вълка, нямаше да мръдна, защото почти винаги след като е застреляна вълчицата, мъжкият се връща - особено ако не знае какво точно се е случило. Но да не раздувам - нямаше вълчица, нямаше глутница, стана ми ясно, че е сам мъжки едър вълк.

     Взех термооптиката и пушката и казах на Кольо да подкара джипа, защото знаеше откъде да заобиколим. Не исках да вървя директно срещу животното откъм посоката, от която бях стрелял, защото бе достатъчно да се мушне на 30 метра в гората и да не го открия, в случай че е ранено.

     Още с излизането на ливадата в долния й край погледнах с термото и открих белеещия се силует, който мърдаше. Никола завъртя джипа и аз видях вълка, който се набираше към гората на предни крака. Станах и го доубих. Все още действах механично.

     Оставих пушката на място и отидох да видя какво е положението. Рязко ме обляха топли вълни и осъзнах, че току-що съм отстрелях втория си вълк. Вдигнах си ръката, за да видя как трепери като на болен от Паркинсон. Чак сега усетих нивото на допамина.

     Отидох и стиснах Никола силно през гърба. Изглеждаше потресен. Върнах се до вълка и му отворих устата да разгледам зъбите. Помолих Кольо да ме снима. След това, когато той видя, че докосвам животното, дойде при мен. Падна на колене, сложи си ръката върху гърдите на вълка, затвори му очите с другата ръка и почна да говори нещо, но като че ли ушите ми бяха запушени и чувах само ритъма на сърцето ми.

     Обадих се на баща ми да му кажа какво съм свършил. Никола звънна на няколко души, в това число и на Радост. Взехме найлони и натоварих вълка в джипа. Двамата работници пристигнаха и гледаха мъртвия звяр с недоумение и същевременно с радост. Погледнах си часовника. Бях стрелял точно в 22:00 часа, а вече беше 12:30 и трябваше да си тръгвам. Благодарих на Кольо, че ми е предоставил възможността да ловувам при него, а той от своя страна ми благодари, че съм го отървал от набези. Понито, дало живота си в Плана планина не съвсем доброволно, било подарък за рождения ден на сина на Кольо. Обясних му, че най-вероятно спокойствието им няма да е задълго, тъй като майката ще изкара вълчетата около Петровден, ако има такива в района, и тогава няма да мога да направя нищо чак до зимата. Докато стане студено, вълците нападат, за да се научат да убиват и не се връщат при плячката си. Посъветвах Никола да поддържа хранителна база от мърша през студените месеци на годината в района далеч от фермата, където е например дерето с реката, за да сведе минимално риска от изчезването на някое малко конче или още едно пони.

     Сбогувахме се, благодарихме си по още два пъти, качих се на колата и се прибрах в нас, почесвайки се тук-таме от бълхите, с които се сдобих, прегръщайки вълка. Звъннах и на Илмаз да му благодаря за съвета.

     Докато карах по завоестия път, който слизаше към осветената София, си помислих дали в очите на тези хора съм се представил като един от най-любимите ми и почитани професионални ловци – Джим Корбет, който е спасявал населението на множество индийски села от тигри и леопарди-човекоядци.

     Получих сигнала за вълка преди обяд и след по-малко от 12 часа го бях отстрелял. В този ден ми помагаха и Диана, и Артемида, и Бендида. Този вълк беше дар от природата за мен. Реших да му отдам необходимата почит, според моите разбирания, като го препарирам и му дам име. Кръстих го Сив.


Снимка: Джамал Чавдарлъ