Мои приятели ме поканиха на лов за глиган и сръндак в техния ловен участък. Нямах намерение да отказвам, тъй като тази година още не си бях отстрелвал сръндак, а и нямах много записани глигани в дневника. Пътувахме заедно и ми обясниха подробно плана за уикенда.

     В петък вечерта щяха да ме заведат на варда, където се очакваше да излиза голямо мъжко прасе, а в събота вечерта трябваше да излезем за сръндаци чрез привикване със звукова примамка. Квотата разрешаваше стрелба само по глиган, макар че приплодите и миналогодишните диви свине не представляват интерес за мен, когато не са на гонка.
     С пристигането отидохме на стрелбището до ловната вила, за да си проверим пушките. Нямаше нужда от корекции, прибрахме се и хапнахме, а малко след това се натоварихме в джипа и тръгнахме към ловището.
     След половинчасово наблюдение забелязахме глигана на 216 метра от нас в ръба на дивечовата нива. Разстоянието и обектът не представляваха трудност за 8.4-грамовото монолитно медно куршумче, излизащо от дулния срез на .308-калибровата карабина с 960 м/с. За нещастие голямата топка с мускули и четина мина няколко метра напред и започнах да виждам само горната част на гърба. Стори ми се, че животното се завъртя на другата страна и вече не бях сигурен кое му е предника и кое – задника. За да не стане грешка, реших да стрелям в средата на тялото.

     Не обичам такива изстрели, но нямах избор, а куршумът щеше да попадне в гръбнака, черния дроб или дори периферията на белите дробове. Другият вариант беше да играя 50 на 50 – да предположа отляво или отдясно е гръдният кош, но не исках да рискувам.

     Целех се точно на ръба на гърба му. Плавно обрах спусъка и понеже вечерта беше тиха, чух как куршумът пролетя малката за него дистанция и изтряска в нещо твърдо. В резултат на изстрела се чу продължително изквичаване и животното изчезна като че ли в нищото.

     Тръгнахме да го търсим с едното момче, а другото остана на място да наблюдава. Когато наближихме, наблюдателят се провикна през нивата: „Вървете наляво към него, идва към вас!“. Лошото беше, че не чувахме нищо да идва към нас и това ни притесни. А на викащия му беше лесно като наблюдава ситуацията от 200 метра, вероятно защото не го беше нападало прасе.

     Рекох си наум: „Върви ти!“. Тактиката беше да се качим във високата част на ливадата и да заходим отгоре-надолу, за да избегнем максимално риска глиганът да ни изненада неприятно. След две минути другарчето ми видя къде се опитва да се изнесе глигана и ми го показа, а аз на свой ред му пуснах един куршум към главата, но дадох малко повече предварение и проектилът мина пред животното. Вторият изстрел беше във врата и звярът се сгромоляса на място.

     Доближихме го и зъбът му лъсна. Зарадвах се много, защото досега не бях отстрелвал толкова едро прасе – 150 килограма с 21-сантиметрови глиги. Прекарахме джипа максимално близо и с малко мъка и много пот успяхме да го издърпаме и натоварим.

     Прибрахме се, направихме снимки, одрахме и разфасовахме свинята, след което веднага подушихме възглавниците, защото си бяхме заслужили почивката.

     Събудихме се по обяд на следващия ден, а ми се стори, че бяхме станали на по-следващия. Толкова добре се чувствах след цяла нощ спане на чист въздух. Закуско-обядвах и си разходих кученцето до реката, където се изкъпахме за половин час. Още толкова се попекохме на слънце и го прибрах да спи, тъй като все още е бебе.

     Стана време да излизаме за сръндаци. Разделихме се и всеки пое нанякъде. Аз познавах сравнително добре само един район от целия участък и тръгнах натам. Или поне си мислех, че го познавам. Бях ходил няколко пъти на гонки и всеки път виждах сърни, но се оказа, че теренът през лятото и през зимата е различен.

     Явно изпуснах отбивката, където трябваше да свия, и продължих да се катеря нагоре. Вдигнах сръндак от тръните пред мен.

     По едно време ми светна, че ходя прекалено дълго и вероятно съм забравил пътя, затова се мушнах в гората, минах 200-300 метра, където тя ставаше една идея по-рядка, и си намерих удобно място за варда. Засвирих със свирката на „Nordik“, като се опитвах да имитирам звуците, които слушах в Интернет, тъй като нямах никакъв опит с нея.

     Минаха 35 минути и все още нямаше признаци за живот. Реших да се прибирам. Метнах малката раничка, в която имаше късо въже, нож и бутилка вода, на гръб и слезнах на пътеката, когато в храстите отдолу дочух нещо да върви. „Бетонирах“ краката моментално, освободих предпазителя на пушката и я насочих към шума. Времето беше малко преди сумрак и ми се стори, че преминава нещо ръждиво-жълтеникаво като малко прасе, но когато ми се откри на 15 метра, видях, че е сръндак с дебели рога. Даже не разбрах кога вирна краката във въздуха. Явно животинчето идваше отдалеч. Плешката, в която беше влезнал „Барнес“-ът, имаше много съсиреци, но изходът беше много чист – сякаш беше стреляно с лък, а не с куршум. Извлякох го на голямата пътека, където все още беше светло, направих си нескопосана снимка със самоснимачката и тръгнах да се спускам надолу по баира.



     За краткия ми престой приятелите ми организираха страхотен лов, който няма да забравя скоро. А ако пък някога го забравя, ще си го припомня с този разказ, чрез който искам да им изкажа благодарност и да им пожелая много слука занапред!