Бел. ред.:

Уважаеми читатели, редакционният екип на списание „Български Ловецъ" не толерира бракониерски прояви. Ние смятаме обаче, че художествената стойност на разказа и чистите емоции, близки до сърцето на всеки ловец, както и споделеният опит, трябва да станат достояние на нашите читатели. Дали това е измислена история или действителна случка, оставяме преценката на вас. Снимките не са от автора, а са подбрани от архива на издателството, за да се онагледи написаното в разказа.

   Дискретно проверих часа на телефона си, беше точно 05:00. Прибрах го и погледнах към пътеката. Секунди след това видях как, движейки се по нея, силуетът му премина зад дърветата и пъргаво скочи на пътя…

   Ще ви разкажа история, в която участвам аз, един приятел и един елен. Решихме се на този лов, след като много години се радвахме на присъствието на тези животни, без да вдигаме ръка срещу тях, макар да мечтаехме за такъв трофей още от деца. Елените не само не ставаха повече, но над тях тегнеше опасността да изчезнат напълно, след като мераклиите за бутовете им от местната ловна дружинка ставаха все повече; прасе, сърна, елен - всичко за тях беше само плънка във фризера. Въпреки това елени все още имаше благодарение на колосалната некадърност и глупостта на преследвачите им. Отдавна не ловувахме с тях. Отвращаваше ни отношението им към животните, завистта и лицемерието, мързелът и отношенията вътре в колектива. Крещенето в гората или чакайки подпрян на бука да мине „нещо“ наготово, за нас не бе вариант. Стигнахме до извода, че груповият лов в този му вид не отговаряше на представите ни за истински достоен лов. Лов, съчетал в себе си от познаването на терена в детайли, индивидуалните територии на животните, дори личните им навици и нужди и т.н., до това те да бъдат ловувани когато наистина им е дошло времето, имайки шанс, отдавайки им заслуженото уважение и почит.

   Ловът постепенно се превърна в път. От една страна път навън, насочен към това да се изграждат физически качества, да приемеш предизвикателствата на терена, търсейки умишлено трудните методи на лов и видове дивеч. И път навътре, насочен към утвърждаване на качества като търпение и постоянство, настойчивост и самоконтрол. Вървейки по стръмнината към самия себе си, човек проглежда с нови очи на природните цикли и закони…

   За себе си бяхме приели за достоен единствено лова на зрелите мъжкари, при това внимавахме в съответния район да останат достатъчно и от тях. Почти всичкия дивеч, който срещахме, оставяхме да отмине необезпокояван въпреки километрите пеша, мухите и комарите, студа и жегата, унищожената екипировка и получените травми. Това наше отношение към дивеча и балкана беше наказвано все едно нарочно от дружинката по време на груповия лов, и то при всяка отдала им се възможност. Без оглед на вид, възраст и пол, всичко пред дулата им беше мишена. Грабеха, сякаш нечии чужди деди бяха давали живота си за тези земи.

   И търпението си има граници. Така постепенно, за няколко години, стигнахме до решението, че ще потърсим мечтания елен. Но си поставихме и условия. Първо, животното да е добито към края на размножителния сезон, за да е оставило поколението си. И второ, да бъде поне в групата на средновъзрастните, защото зрели животни едва ли бяха останали. В този лов разрешително нямаше да има. Но бракониерство също нямаше да има. Ние щяхме да спазим древните закони – тези на природата, на балкана, на честта. Ако разбирате за какво говоря, значи с вас сме от една порода и не е необходимо да ви обяснявам повече. Ако ли не, каквото и да кажа, за вас ще бъдем бракониери.

   И така… Дойде време да планираме лова. Като цяло имаше две възможности за избор на район. Само там имахме все още добри шансове да срещнем набелязаната цел. Още през август едното място показваше струпване на животни, затова решихме да отидем в тази местност. Аз бях ходил по-често там и трябваше да преценя часа на тръгването ни. Беше рано сутринта, в края на септември. След като излязох на входната врата, дискретно проверих часа на телефона си - беше точно 05:00. Прибрах го и погледнах към пътеката. Секунда след това видях как, движейки се по нея, силуетът му премина зад дърветата и пъргаво скочи на пътя. Усмихнах се. Ценя точността във всичките й форми. Точен както винаги, че как иначе. Срещу мен идваше човекът, на когото знаех, че може да разчитам за всичко.

• Добро утро! Тръгваме ли?
• Добро! Тръгваме!

   В мъжкия свят няма излишно говорене, камо ли дрънканици, клюки и чесане на езици. Всичко става ясно и точно с малко думи.

   Предстоеше ни да изминем около пет километра пеша под прикритието на тъмната планина, като през това време трябваше да наберем и немалко височина. Разполагахме с около час и половина преди денят да започне да напомня за себе си. Тръгнахме. Хилядите пъти тъпкане на пътеката, която излизаше от селото, сега се отплатиха и я преминахме с лекота, без да използваме светлина. Нататък можеше и да сме по-спокойни, но главното беше да не закъснеем на сватбовището. От известно време не бяхме имали възможността да ловуваме заедно, но не се съмнявах във физическите способности на екипа ни. Бяхме израснали заедно и то в балкана, бяхме си помагали и извършили милион неща заедно. Познавахме се един друг по-добре от самите себе си.

   Вървяхме, а светлините на селото оставаха все по-назад. Водех уверено напред. Имах доста опит при преминаването на този маршрут и то точно при такива условия.

   Не след дълго достигнахме до изворче, откъдето се запасихме с малко вода. Така е, когато си пеша. Взимаш само малко храна и вода и най-необходимото, за да не ти тежи. В желаното време бяхме на мястото. Денят идваше, но от опит знаех, че сумракът крие добре животните. Решихме аз да отида 200 м напред, за да прослушаме района на две места за около 5 минути, след което щяхме отново да се съберем.

   Гората се събуждаше и аз инстинктивно пазех тишина. Свежият въздух изпълваше дробовете ми, а неизвестното ме караше да мечтая. В далечината виждах многото светлинки на съседните села и си представях хората в тях, които още „пазеха” леглата си. Не изпитвах желание да съм на тяхно място. Исках да съм точно тук. Дори и да не срещнем дивеча, компанията, с която бях, планината, гледките - всичко това щеше да ми е достатъчно.

   Напрягах слух, но не се чуваше и звук. След малко се събрахме отново. И той нищо не бе чул. Тръгнахме, но само след няколко метра се наложи да спрем. На пътя пред нас имаше следа, която беше от мъжко 4-5-годишно животно. Следата вървеше малко по пътеката, след което слизаше надолу. Това може би бе добре, защото в планинския лов височината почти винаги се явяваше предимство.

   Продължихме напред и стигнахме до малък кръстопът, от който започваха два стари и обрасли на места пътя. Ослушахме се - пак нищо. Поне вятърът беше благоприятен.

   Тук приятелят ми предложи да се разделим. Не бяхме уговорили предварително тази тактика и първоначално не ми хареса. Навярно защото за мен това не беше само лов, а и възможност отново да прекараме време заедно в балкана, след като отдавна не го бяхме правили. Времето ни сега беше лукс, а и не се нуждаех от много убеждаване. Знаех, че от гледна точка на лова това беше правилното решение. Единият път минаваше малко по-високо през терена и понеже бях с по-далекобойното оръжие, решихме аз да тръгна по него. На определени места щяхме да опитаме да осъществим и зрителен контакт, за да напредваме равномерно през района. Преди време нямахме равни в това. Дори да се намирахме на съседни склонове, само с няколко жеста разбирахме какво е видял другият и какво ще предприеме. Пожелахме си наслука и тръгнахме.

   Оттук-нататък трудността в придвижването щеше да дойде от това, че трябваше да внимаваме за всяка своя стъпка. Животните, които чуват най-добре, са именно елените и сърните. Стараех се да се движа буквално като котка, така че сам да не чувам стъпките си.

   И тогава... Не бях изминал и 300 метра, когато шум в ниското ме накара да спра. Не беше силен, но не можеше да е предизвикан от моя спътник. Погледнах натам и едновременно със забелязването на животните чух гърленото предупреждение от кошута за опасност. Въпреки старанието ни бяхме разкрити! Намираха се под долния път, но доста напред.

   Машинално вдигнах оръжието и погледнах през оптиката. В последния момент преди да се скрият, видях кошута с отраснало теле, а пред тях като че ли водеше друга. Животните потънаха в група дървета, които им даваха възможност незабелязано да преминат в следващата гънка на релефа, към която нямах видимост. Не видях мъжко животно, но изпитах задоволство от факта, че дойдохме за елени и наистина срещнахме такива. И с това да останехме за деня, ранното ставане пак щеше да си струва. Сетих се за следата на рогача, която видяхме по-назад. Не успях да огледам всички животни, а както ми се стори, те тръгнаха косо нагоре. Ако запазеха посоката си на движение, знаех откъде ще минат. Сега трябваше да бързам. Да бързам, но внимателно - може би имаше и други. Чакаха ме няколкостотин метра, през които малък дол и два завоя, преди да изляза на позиция. Листата падаха отскоро, но вече създаваха проблем. Добре, че беше лекият дъждец отпреди два дни. Останалата влага от него щеше да ми е от полза.

   Годините натрупан опит и изводите от тях сега трябваше да се обединят, за да не допусна грешка. Напредвах, но имах чувството, че това става болезнено бавно. Най-накрая достигнах до последния завой. Показах се много предпазливо, като внимателно огледах широкото пространство. Нищо. Скоро обаче нещо малко и рижо привлече вниманието ми. Замръзнах. Ако това бе животно и гледаше към мен, вече ме виждаше добре. Размерите му говореха по-скоро за сърна или някой стар пън. Помислих, че може планината да е отредила днес да се върнем със сръндак.

   Бавно вдигнах оръжието и погледнах през мерника. Разстоянието и обрастващия с храсти терен ме бяха подвели. Малкото рижо нещо, което забелязах, се оказа едра кошута и тя наистина се беше вторачила в мен. Тези животни имат слабо зрение, но само за неподвижни обекти. Ако се бяхме погледнали едновременно и останех на място, имах шанс да изляза от ситуацията, след като животното се успокои. В такива моменти мисълта на ловеца сякаш тече много по-бързо от обикновено. От мига, в който видях какво животно стои срещу мен, през решението да не помръдвам, до това да започна да оглеждам за още животни около кошутата измина по-малко от секунда. Дъхът ми спря! На няколко метра зад нея, зад все още стърчащ, прекършен буков ствол стоеше РОГАЧ!

   В същия момент усетих как гръдния ми кош стана арена за табун диви, но подковани коне, подгонени от най-големите си страхове. Миг по-късно в главата ми изплува и първата трезва мисъл: „В обсег е. Трябва да запазиш спокойствие, за да не изпуснеш шанса.” Заради същите тези „коне” доскоро пропусках дивеч на смешни разстояния.

   Бях на 10:00 ч. спрямо позицията на животните. Прецених, че са на около 150-160 метра. Тези метри не трябваше да са проблем, защото поразявах няколко пъти по-малки цели на двойна дистанция. Рогата показваха, че животното не е зряло, но не беше и младо. Все още стърчах на завоя, не смеейки да отпусна оръжието. Избавлението дойде, когато кошутата отмести поглед вдясно. Бавно и внимателно наведох дулото, сниших се и с две крачки назад излязох от полезрението им. Нямах време за губене. Стиснах с крака карабината и със заучено движение свалих раницата. Щях да стрелям от позиция легнал, защото при всичкия адреналин в момента нямах друга алтернатива за стабилно прикладване.

   От завоя пътят продължаваше леко надолу, а от момента, в който забелязах животните за пръв път, те бяха успели да се изкачат на долния път, да преодолеят трудния терен между пътищата, да пресекат този, по който вървях аз, и да се изкачат около сто метра над него. С други думи налагаше се да стрелям легнал с лице към нанадолнището по животно, което се намираше доста над мен. Вече прикляках, за да избутам раницата пред себе си, но с малкото багаж в нея едва ли щях да мога да я използвам за опора. Много бавно се показах и заех позиция. Всички бяхме по местата си.

   Сетих се за далекомера, но прецених, че в този случай не е необходим. Елените не ме видяха или пък се чудеха какво е това долу, което пълзи в калта. Погледнах през оптиката и нова вълна на напрежение ме заля. Четвърт век мечтаех за този момент, а когато той дойде, позицията ми за стрелба беше направо отчайваща. Оттук можех да стрелям удобно по цел на моята височина или по-ниско, но не и толкова нагоре. За момент премислих отново ситуацията, но нямаше как да я подобря. Налагаше се да стрелям така – от лакти. Щеше да е трудно, но нямах избор. Остана само напрежението подклаждано от онова, което смятах да направя, от възможните последици, от това да не се разочаровам и да оправдая доверието в мен.

   Времето сякаш спря и целият останал свят изчезна. Многото години търпение ме доведоха до този миг. Спрях дишането и бавно натиснах спусъка. Трясъкът на карабината моментално ме върна в реалността и сякаш отне живота на утрото и го запрати вдън земя. Ведно с това се зае да обиколи околните хълмове, сякаш търсеше на кого да разкаже какво правехме в момента. Точно когато силата на гърмежа започна да отслабва, до ушите ми достигна тупването на куршума в тялото на елена. Напрежението сякаш се удвои. Презаредих веднага, като не го изпусках от очи. Забелязах раздвижването на кошутите, но рогачът остана неподвижен. Вторите изстрели не бяха силната ми страна, но пак си наложих да се овладея. Малко след това до мен дойде и второто тупване в тялото на животното. Отново същото – привидно никаква реакция. Презаредих и се загледах в поведението му. Не исках да стрелям повече и се надявах да не се наложи. Исках да падне бързо, без да страда. След малко еленът започна да протяга глава напред и надолу, сякаш се опитваше да преглътне нещо. Това бяха признаци за попаденията. Скоро видях малко червено петънце на гръдния му кош. То обаче беше много ниско. 11,7-грамовият куршум с висок балистичен коефициент трябваше да има спад около 5 см на това разстояние и то ако стрелях по хоризонтала. Инклинацията и по – голямата надморска височина ме караха да смятам, че попадението трябва да е около центъра. Имаше нещо нередно.

   Откачих далекомера от колана си и премерих… точно 210 метра. Затова кошутата изглеждаше толкова малка, затова попаденията са ниско. На тази дистанция въпреки денивелацията куршумът пропадаше поне 15 см.

   Шум от тихи стъпки дойде откъм гърба ми. Обърнах се и видях подкреплението. Приятелят ми се сниши към мен и тихо попита:

• Къде е?
• Там…
• Къде?
• Там, зад дървото!
• А, да... Далеч е!

   И излезе от видимата зона за елена.

     - Май го ударих и двата пъти...

     - Да, удари го. И аз чух.

   Набързо споделих за реакциите на животното и че позицията ми е много неудобна. Както с всичко, така и сега той моментално намери решение на проблема. Забелязах, че остави багажа си и се върна назад. Когато го погледнах, видях, че носи камък Приведен, той го избута към мен, а аз поставих раницата отгоре. Погледнах през оптиката и казах повече на себе си:

• Да имаше още един...

   Малко след това под раницата ми вече имаше два камъка, а оръжието сякаш заспа върху целта. Вратът ми вече се беше схванал, но сякаш цялата планина падна от гърба ми. Забелязахме няколко стръка трева пред оръжието. Набързо и този проблем бе решен. Ако нямате до себе си такъв приятел, който така да се старае да ви помогне, задължително го намерете. Няма да съжалявате.

   С така стабилизирано оръжие вече можех да прекратя мъките на животното. Вдигнах центъра на скалата към гръбнака му и обрах спусъка. Точно когато вече не можех да спра изстрела, от съседно седло достигна силен звук, който добрата акустика на местността увеличи. Отново чухме удара и първоначално реших, че съм улучил, скоро обаче разбрах, че е по-вероятно да е попадение в сухо дърво или камък. Животното се обърна и направи две-три неуверени крачки назад. Вече бях презаредил. Нямах право на повече грешки. Дали претръпнах или се случи нещо друго, не знам, но усетих странно спокойствие, сякаш цял живот бях стрелял по елени. Сега или никога.

   Дърпах спусъка, но когато изстрелът изненада и мен самия, имах усещането, че съм забравил, че го правя. Още преди оръжието да се успокои, вече бях сигурен, че куршумът е където трябва. Ясен звук от попадение достигна до нас. Еленът не помръдна, но някакси се сви.

• Този път го удари добре.
• Да, няма да стрелям повече - казах аз и седнах, прекъсвайки страданията на врата и цялото си тяло.

   След малко се изправихме. Еленът правеше по крачка и спираше. След това опита да се спусне надолу, но и това не му се отдаваше лесно. Крачките му бяха малки и нарядко, а клатушкането ставаше все по-очевидно. Усещах успеха все по-близо, но радостта беше като че ли в окови. Исках всичко да приключи. И тогава дойде развръзката. В момента, в който вдигах отново карабината, за да го видя по-добре, забелязах как краката му като че ли омекнаха, тялото му тръгна надолу, удари се в земята, след което се претърколи и спря.

• Падна! Падна!
• Падна ли?
• Падна!

   В този момент кошутите тръгнаха и не спряха повече.

   Дори сега, когато пиша тези редове, още усещам част от еуфорията, която изпитах тогава. За съжаление не притежавам дарбата да ви пресъздам чрез перото чувството от онзи ден. И тогава, и сега сякаш всичко ми е като в някаква мъгла, обвила спомените, породена от силните емоции. Помня, че всичката сподавена радост избухна на повърхността и поздравявайки се, двамата стиснахме силно ръце и се хвърлихме в братска прегръдка, тупайки се силно по гърбовете.

• Ударихме елен!
• Имаме си елен!

   Погледнахме отново към него, сякаш да се уверим, че не сънуваме. Грешка нямаше. Животното не се виждаше, значи не се бе изправило. Нова вълна на радост, ръкостискане, поздравления и бой по гърбовете. ТРИУМФ! Ние наистина триумфирахме. Сигурен съм, че само няколко пъти в живота си човек може да изпита подобно чувство.

   Скоро успяхме да се успокоим. Трябваше да сме внимателни – особено сега. Раниците се озоваха по местата си, а гилзите в джоба. Бяхме дочакали момента, за който мечтаехме от деца. Искахме да отидем при красивото животно. И какво смятате, че направихме? Не, не е това. Взехме трудното, но логично решение… да си тръгнем. Да, точно така. Това бе поредното изпитание, през което се налагаше да преминем. Еленът се намираше на открито място, към което имаше видимост от километри. Наблизо не трябваше да има хора, но ако бяхме привлекли нечие внимание, щяха лесно да ни забележат. Щяхме да дойдем след около два часа, вече без оръжие, а ни трябваше и транспорт. Част от уважението към животното е и това то да бъде оползотворено в най-голяма степен, така че трябваше да сме бързи. Поне еленът щеше да остане в сянка, докато се върнем.

   Решихме да минем по маршрут, който беше пряк, но и доста гъст на места. Трябваше да преодолеем една височина, след което бяхме само надолу. Изкачихме се за половината от очакваното време. Надолу срещнахме две двойки сърни, като първите въобще не ни забелязаха.

Докато слизахме, чух и другата гледна точка.

   Когато първоначално забелязва елените, подобно на мен и другарят ми вижда само 2-3 кошути. Малко по-късно, вече доста отдалеч, ги зърва отново. Въпреки разстоянието се усъмнява, че в групата има и мъжкар. През цялото време остава на място, за да не ги притесни и да не забързат ход, предоставяйки ми по този начин нужното време да ги пресека. За това ви говорех – двама действащи и мислещи като един. Като че ли минава цяла вечност, докато спътникът ми чува първия изстрел. След втория тръгва с бърза крачка към мен.

   Имах чувството, че се движим в нещо като транс, но не подозирах, че ме чакат още приятни преживявания. Докато водех отпред, на няколко пъти усетих тих смях зад гърба си. Когато се обръщах, виждах искрената усмивка върху лицето и радостта в очите на приятеля си. Трофея нямаше как да разделим, но той щеше да остане общ успех завинаги, защото един без друг днес нямаше нищо да постигнем. Не съм и очаквал друго от него, но когато виждах това лице и тези очи, разбирах, че за времето, през което не бяхме ловували заедно, той беше станал още по-добър човек. А това правеше моята радост още по-голяма.

   След около час си бяхме по домовете. Малко по-късно, вече с всичко необходимо, тръгнахме отново. Този път пристигнахме доста по-бързо и лесно. Оставихме джипа далеч и продължихме пеша. Всичко наоколо беше спокойно. Изкачвахме се енергично към елена, но този път аз вървях отзад. Първото, което видяхме от него, беше левият рог от средния шип нагоре. Стори ни се огромен.

• Запомни този момент! Запомни го! – чух се да казвам.

   Малко след това седнахме около голямото животно. Беше 5-годишно, но вече с всички стандартни разклонения, а макар и тънки, рогата бяха много красиви и симетрични. Видяхме попадението ниско в гръдния кош и едно срещу него малко по-назад. Последният куршум беше счупил ребро, пробил белите дробове, счупил пак ребро и излязъл. Като че ли отново сънувахме. Два месеца по-късно щяхме да намерим сачма 13-0, зараснала в гърба му.

   Двама мъже в разцвета на силите си, приятели от деца, мечтали толкова дълго за това, че вече не помнехме откога седяхме около горския великан. Бяхме се превърнали отново в деца, които любопитно и внимателно галеха козината на животното. Радвахме се, но скоро усетих как в умовете и на двамата ни бавно, но сигурно започнаха да си пробиват път други мисли. Да, ние искахме това. Но сега, когато беше факт, изпитахме съмнение за правилността на постъпката си. Заслужавахме ли го, нужно ли ни бе? Явно в пътя на ловеца имаше място и за тези чувства… А може би бяха задължителни?

   Окопитих се и поставих клонче в устата на елена. И тогава, докато галеше врата му, човекът срещу мен се обърна към животното, наричайки го „братко“. Това бе своеобразна молитва, миг на истинско преклонение и уважение към животното, на което е способен само един достоен син на гората. Определено бях в балкана с правилния човек. Ако някой има правото да ловува и да се нарече ловец, то това са именно тези хора, за които животните са като братя, а гората е техният храм.

   Това беше моят разказ. Не. Това беше нашият разказ. Той е още един начин да отдадем нужното уважение на животното, дарило ни с този спомен. В началото ви казах, че ловът се бе превърнал в път. Животът на осъзнатия човек е път на себепознание и самоусъвършенстване. Ловът не е изключение от това. Бъдете достойни и морални ловци и не забравяйте, че отнемате живот. Ценете качеството, а не количеството. Само така се става истински ловец и човек. На тези, които са такива, НАСЛУКА!

   Специални благодарности и на още един приятел, без активната помощ на когото трофеят нямаше да бъде в този вид, в който е сега. С правилните хора нещата просто се получават.