Преди 3 дни беше започнал сръндашкият ловен сезон. Вече всички мъжки бяха обелили рогата. Мой добър приятел ме покани в неговия район почти месец предварително, за да си освободя графика и да не си правя други планове. От много време исках да отстрелям сръндак, но всеки път ми излизаха на гонки за диво прасе. Затова накрая реших да отида специално на такъв лов.

Докато пътувах по криволичещия панорамен път, си представях какви ли не ловни ситуации. Мястото, където щяхме да ловуваме, се намира в централната част на Родопите.

Пристигнах в ранния следобед и още не бях разтоварил багажа си в хотела, когато се цамбурнах в минералния басейн. Вечерта хапнах характерната за района салата с белени домати и катък. С моя домакин се разбрахме, сутринта в 6:30 часа да се чакаме пред дома му. Тази вечер си легнах по-рано от обикновено, за да имам енергия за следващия ден.

Събудих се – беше 5:30 часа. Отдавна не се бях наспивал така добре, дори нямах нужда от кафе. Когато пристигнах пред къщата на моя приятел, той вече беше облечен и чакаше с овесен бинокъл на врата. Качи се в колата и ми подаде бележката, след което тръгнахме. Така и не се усетих кога вече набирахме нагоре по една скала

Докато прескачах  голям камък, един млад пръч изприпка надолу на 30-40 метра от нас. Нямах време да извадя фотоапарата и да го снимам. Много красиви животни са дивите кози и издебването им е много интересно, но в България не са много на брой и трябва да ги пазим.

Когато се изкачихме най-горе на билото, починахме малко. Нямаше повече катерене. Показаха се големи зелени поляни.

Докато се прибирахме към джипа, на едно калище видяхме следи от млада мечка. Този ловен ден не намерих това, което търсих, но аз не съжалявам, защото направихме много хубав преход от 6-7 километра, а и все пак видях дивеч.

Започнахме да кроим „зли“ планове за следобеда на следващия ден. Оказа се, че този път ще си пробвам късмета в съседното ловище. Този път моят домакин беше отседнал на вилата си, която се намира на една огромна поляна, отвсякъде обградена с гора. Трябваше да го взема оттам и да продължим с неговия джип.

Докато пътувах по горския каменист път, точно 5 минути преди мястото, където трябваше да стигна, звънна телефонът. Беше веселият глас на моя приятел, който ми съобщи, че на 520 метра на поляната стои една лисица и ако побързам, мога и да уловя момента. Карабината, която бях взел, е на фирмата „Blaser“. Тя е учудващо лека, прикладиста и удобна за носене, в шведския калибър 6,5х55. Екипирана е с оптика „Zeiss“ с увеличение 2,5-10. Патроните са снаредени със 140-грейнов проектил „Berger“, излитащ от дулото с 800 м/с. Проверена е, че уцелва до 800 метра. Бях сигурен, че ще уцеля, стига хитрушата да стои мирно и да ме чака.

Още щом пристигнах, първата ми работа беше да попитам: „Къде е?“, и след като моят човек ми посочи къде последно е засечена, измерих разстоянието с далекомер. Всъщност то не беше 520, а 650 метра. Както и предположих, лисицата се беше скрила.

Леко отчаян, прехвърлих раницата и пушката в другия джип и се запътихме към поляните, където се очакваше да има сръндаци. Все пак решихме да минем покрай изоставената постройка, където последно бе видяна рижата калпазанка и… ето я и нея! Правеше си слънчеви бани, легнала във високата трева. Разстоянието беше 70-80 метра. Моментално прикладвах и стрелях, но за нещастие – ниско. Лисицата започна да се върти и да подскача на място. Казах си: „Долу е!“. Изкарах гилзата и свалих предпазителя.

Да, ама не! Както се въртеше, така си и побягна презглава. За първи път виждах лисица да бяга толкова бързо. Оставаха й 25 метра преди да се скрие в гъстата гора. Не разбрах кога пак се показа голямата червена точка на „блазеровия“ предпазител. Поведох 5-6 см и плавно дръпнах спусъка. 9-грамовият куршум прелетя малкото разстояние без абсолютно никакви усилия и се впи в набралото инерция тяло на животното. Наоколо се разхвърча козина, но от адреналина и 6-кратното увеличение продължавах да водя оръжието.

По едно време усетих, че лисицата вече не е в скалата на оптиката. Върнах 5-6 метра назад и я видях да лежи просната по корем. Отидох до „местопрестъплението“. Първият изстрел беше счупил предния ляв крак и той се клатушкаше наляво-надясно. С други думи, много слабо изпълнение от моя страна. Вдигнах животното – беше едър, възрастен мъжки лисугер. Вторият изстрел обаче бе точно там, където трябваше. Изходната рана беше с диаметър около 10-15 см. Не очаквах куршумът да е толкова експанзивен. Парченца от белия дроб и сърцето бяха останали 2-3 метра назад.

Когато попитах моя спътник как е реагирала лисицата след втората „дозичка“ олово, той каза, че направо е излетяла няколко крачки напред. Зарадвах се много – това беше първият ми изстрел по бягащо животно и най-вече бе успешен. Направихме снимки. Получих множество похвали за стрелбата, които ми повдигнаха настроението и ме вдъхновиха за по-нататъшния лов.

Все още беше адска жега – сигурно 30 градуса. Докато се придвижвахме с колата, моят приятел се пошегува: „Обаче, ако я беше изпуснал тая лесна лисица, щях да те спукам от бъзици!“. Аз се засмях и на свой ред му отвърнах: „Абе аз нарочно не я убих с първия изстрел, за да побегне, че беше много лесна!“.

Миналата година, през август месец, точно на същото място ми излезе лисица с подобни размери. Тогава бях с ловна пушка, но докато сляза от колата, тя се скри в гората. Мисля, че сега това беше именно същото животно.

Неусетно, унесли се в сладки приказки, стигнахме до желаното място. Като слязох от джипа, две минути не можех да отлепя поглед от пейзажа – слънцето бе започнало да залязва, а хълмът, на който се намирахме, беше обграден от наклонена поляна, като оформена от грънчар, която доста ми заприлича на Колизеума в Рим. Много красиво място!

Като се наситих на хубавата гледка, метнах раницата на гръб, нарамих пушката и тръгнахме. Докато вървяхме по пътеките, видяхме много следи от сърни. Това вещаеше положителен резултат.

Обикаляхме из поляните около час и половина, но за цялото това време вдигнахме само една сърна от храстите под нас. Навярно е лежала и е чакала времето да стане по-подходящо за разходка. Все още беше топло и на дивеча не му се излизаше. След малко слънцето се скри и настъпи моментът. Ако имаше нещо, сега трябваше да го видим.

Точно когато се връщахме към първата поляна, където оставихме джипа, моят водач ме потупа по рамото и прошепна: „Няма време да мериш разстоянието, че ще се скрие… 150-200 метра са!“. Аз се учудих какви ми ги говори, нямах никаква идея какво има предвид. Тогава той ми посочи с пръст нагоре – сръндакът таман излизаше от гората да пасе!

Пушката е настроена на 100 метра да бие 4 см отгоре, сиреч до 200 метра стрелям център. Бързо, но безшумно легнах по корем и подпрях ложата на късата пушка върху раницата. Сърцето ми биеше в ушите. Сложих 10-кратно увеличение на оптиката, поставих кръстчето под холката на пасящото животно, успокоих дишането си и не толкова плавно дръпнах спусъка. (Това, разбира се, веднага повлия на точността и куршумът отиде 5-6 см вдясно. Все пак беше в гръдния кош.) Отекна изстрел и всичко наоколо стана странно тихо. Не бях много сигурен, че съм уцелил, защото съм свикнал, че щом стрелям, животното или пада на място, или бяга. А никъде не виждах паднал сръндак.

Тихо тръгнахме от долния край на поляната нагоре, към подножието на гората. През цялото време си мислех, че съм изпуснал. Но щом споделих това с моя приятел, той ме успокои с думите: „Спокойно, бе, не видя ли как подскочи, със сигурност си го ударил!“.

Стигнахме до мястото. Никъде не виждах кръв. Започнах да се притеснявам, че наистина не съм уцелил! По едно време, както унило се взирах в земята за следи от кръв, видях, че водачът ми посочва с ръка напред. Погледнах нагоре и видях благата му усмивка. Нещо не разбирах – защо се бе ухилил така до уши?! Той ми каза весело: „Честито!“, и се здрависахме. Тогава ми посочи и мъртвия сръндак, който не виждах от високото ниво на адреналин и многото ниски борчета. Камък ми падна от душата.

Първо огледах колко разстояние е минал сръндакът след изстрела. Оказа се, че са по-малко от 10 метра. Това си личеше от кървавата диря, която беше дълга 7-8 метра и широка около 20 см. Поражението беше много впечатляващо – куршумът беше влезнал със скорост 720 м/с пред предния десен крак, раздробил бе предния ляв на дребни костици и бе излязъл, правейки огромна изходна рана. Отново бяха засегнати белите дробове и сърцето.

Направихме снимки, натоварихме сръндака на джипа и побързахме да си ходим, тъй като почти се беше стъмнило.

На следващия ден, след като моят водач бе обработил трофея, минах покрай него да му благодаря за отделеното време и внимание. Колкото и да не ми се искаше да се прибирам в София, много добре знаех, че това няма как да стане. Всичко хубаво е кратко.

Когато се прибрах вкъщи, измерих трофея, който тежеше 190 грама. По долната челюст бе определено, че животното е на 2 години. Въпреки че сам по себе си този трофей не представлява нещо особено и дори и занапред да се сдобия с 500-грамов или дори още по-голям, за мен този ще си остане най-скъпият, защото ми е първи и бе отстрелян в компанията на добър приятел!