lovec.bg - Начало
logo safari-logo
ЧАКАЛСКИ НЕВОЛИ

Разкази
time 00:00
ЧАКАЛСКИ НЕВОЛИ
29 Mar

Руините на древното римско селище Упиа Ескус, разположени недалеч от река Дунав, изобилстваха от дупки. Хищниците бяха превзели древната крепост и от години я използваха като свой дом и инкубатор за поколенията си. Обработваемите земи наоколо създаваха отлични условия за прехраната на фазани, яребици и зайци, които от своя страна се превръщаха в прехрана за чакали, лисици, язовци и диви котки. Това бе един естествен цикъл от колелото на живота, но поради рязкото увеличаване на хищниците другият дивеч намаляваше и бе на път напълно да изчезне. Имаше нужда от чужда намеса. Намесата на ловци, които носят гордото име хищничари.

От една година насам, откакто ние последно бяхме ходили, никой не беше стрелял хищници в този район. Тогава резултатът беше 11:00 за нас. В 17:00 ч., когато влезнахме в село Гиген, Тихомир, нашият домакин и ловен водач, който беше взел бележка за вреден дивеч, ни очакваше пред вратата на къщата си, готов за нови лудории. Наближаваше 18:00 часа. Вече се смрачаваше, а все още не бяхме видели нито един отговорник за рязкото намаляване на популацията на дребния дивеч. Това, естествено, въобще не ме обезкуражи, тъй като този район винаги е изобилствал от почти всички видове хищници в България. Пълно е с чакали, лисици, язовци, диви котки, белки и порове. Тепърва се очакваше да има екшън.
Начинът, по който практикуваме този вид лов, е много интересен. Според мен няма смисъл от продължителните и скучни пусии нито по време на свинските гонки, нито по време на варда за вредители. Затова правим кратка 10-15-минутна варда и се придвижваме на друго място с колата. Така се обикаля много по-голям район и резултатът е много по-добър. Оставаха броени минути до потъването на Дунавската равнина в пълен мрак, но времето беше най-„любимото“ ми – сумрак. Тогава си мислиш, че виждаш нещо, а в действителност не виждаш нищо освен някое и друго движение. Хем е светло, хем е тъмно.
Решихме да минем по дигата на Дунав, защото оттам се вижда по-отвисоко и следователно по-надалеч, а и така щяхме да убием малко време, докато се стъмни съвсем. По пътя си видяхме два фазана, но на различни места по дигата. Те спираха на 3-4 метра от нас и поглеждаха глуповато. За първи път разбрах, че фазаните се качват да спят по дърветата. В това има логика, защото десетките месоядни същества, които обикаляха малкото селце, никога не са им мислели доброто! Разбира се, качвайки се на ниските клони на дърветата, фазаните се предпазват от чакали, лисици и язовци, но дивите котки нямат никакви задръжки към тях.
Стъмни се. Луната изгря и наоколо вече виждах всичко. Заехме позиция на една поляна и „сладкодумната“ свирка „Nordik Predator“ запя. Използвахме две карабини. Едната бе полуавтоматичен STI в калибър .223 Ремингтън с 55-грейнов куршум V-max и скорост 895 м/с. Другата пушка беше болтов Blaser R93 с 62-сантиметрова дебела цев и оптика Nightforce 3.5-15x56 мм. Куршумът, който използвам, е 100-грейнов, с мек връх и скорост 940 м/с.
След три-четири минути качествените оптики и бинокъл ни помогнаха да забележим силуетите на пет-шест чакала, прииждащи право към пусията ни. Три-четири от хищниците останаха на около 250 метра от нас и седнаха, докато два от тях ни доближиха на около 100 метра и спряха. Тишината бе разцепена от два изстрела, дадени с разлика от няколко стотни от секундата. Оказа се, че двете животни били от „тея безсмъртните“, та си отидоха по живо, по здраво… Не бях ловувал хищници от пет месеца и в тази ситуация това веднага си пролича. Фактът, че още на първата варда излезнаха толкова много чакали вещаеше добра слука. Патроните, които наредих в пълнителя, бяха снаредени с 95-грейнов Berger VLD Target и скорост 930 м/с. Изпитвах огромно недоверие към тези куршуми, тъй като са предназначени за стрелба по хартия, а не по животни. Все пак получих професионалния съвет да ги пробвам.
Докато слизахме по едно огромно, разорано поле, в другия му край забелязах на фона на една бяла изоставена постройка силуета на чакал. Разстоянието беше 280 метра. И Тихомир, и другият стрелец ме посъветваха да не стрелям, за да го доближим. В рамките на 4-5 секунди се спазарих да се пробвам, пък каквото ще да става. Сложих кръстчето на оптиката върху муцуната на седналия чакал, дръпнах спусъка и... непрактикуването на стрелба от известно време ми се отблагодари подобаващо. По-добре неуспешен опит, отколкото изпуснат шанс. Хищник все още не беше ударен. Продължихме по пътя си, като оглеждахме добре около храстите. Всичко се виждаше перфектно. Когато минахме покрай изоставената постройка, за най-голямо всеобщо учудване чакалът си седеше на същото място на около 70 метра от нас. Видя се, че е младо животно, най-вероятно на година, но с едро тяло. В момента, в който ни видя, той тръгна да се изнизва към близките храсти, но точно преди да влезне, дочу сърцераздирателното квичене и пищене на милото и малко ранено зайче, наречено „Nordik“. Спря моментално и допусна глупавата грешка да седне и погледне към нас. Стрелях странично в ребрата. Резултатът беше изквичаване и мятане на два скока в храстите, които се намираха на десет метра от него. Стана ми неприятно, че пропускът на този чудесен изстрел дори не зависеше от мен. Пушката беше проверена с три вида боеприпаса 4-5 часа по-рано. С този се оказа, че на 100 метра бие 2 см отгоре. Реших, че е крайно време да го сменя със 100-грейновия. Той поне беше проверен, че където и да барне, няма `лабаво! Така щеше да е по-безболезнено и за жертвите, и за слабото ми сърце…
Започнахме да обикаляме на около 300 метра от селото. Тихо каза, че за тази вечер трябва да убием само в околността на селото 10 лисици и 7 чакала. Толкова бе преброил. Лисиците бяха станали толкова нагли, че когато се стреля по някоя, останалите се крият по дворовете на къщите. След още няколко неуспешни опита по лисици вече беше крайно време и двамата стрелци да се стегнем. Нямаше как иначе! От този момент нататък от всичко, което видяхме, изпуснахме само 1 чакал. След като обиколихме Гиген, събрахме по 3 чакала и 2 лисици на човек. Разстоянията бяха близки – между 80 и 200 метра. На излизане от района на селото, Тихомир забеляза едър чакал на около 90 метра от нас. Другият ловец стреля и хищникът се замята на място. Реших, че ще падне, но понеже веднъж вече съм си патил от такова мислене, го държах в оптиката. Не исках да стрелям, защото се бяхме разбрали, че това си е животното на другия колега. Както и предполагах, чакалът тръгна да бяга в обратна посока с бясна скорост. Полуавтоматичната карабина гръмна втори път, но проектилът мина над бясно бягащия хищник. Тогава не се сдържах и ударих и аз една цев .243! И пропуснах. Последва още един лек, 55-грейнов куршум от .223-ката, който отново мина леко встрани. Презаредих. Чакалът се отдалечаваше, а по-лошото беше, че след 30-ина метра щеше да замине на края на разораното, а там нямаше как да стреляме, за да не рикошира някой куршум към селото. Всичко това се случи в рамките на 3-4 секунди. Казах си: „Това е последният ти шанс, стреляй!“. Гръмнах точно когато животното подмяташе задница, отдалечавайки се… Падна на място. За да го вземем, решихме да заобиколим от другата страна, за да не трошим джипа през разораните бразди. Когато обаче отивахме към мястото, паднахме с колата в дупка, дело на иманяри. „Закантарихме“ се на предна лява и задна дясна гума. Всъщност не мога да си обясня как успяхме да минем покрай останалите ями, но корабът се управляваше от опитен капитан. Все пак „археолозите“ се бяха погрижили и най-добрия офроудаджия да не се справи с терена. След около час и няколко телефонни разговора, един трактор изтегляше пикапа от трапа. Междувременно с Тихо отидохме да потърсим чакала, но понеже аз въобще бях загубил представа откъде го бяхме стреляли, той го намери първи. Първият изстрел, след който животното започна да квичи и да се върти, беше засегнал горната част на предния крак. Последният изстрел беше влезнал в ануса и излезнал през гърдите, оставяйки огромна изходна рана. Много се впечатлих от този куршум и като цяло от .243 за пореден път!
Продължихме маршрута си. На изхода на селото видяхме на около 80 метра два чакала. Приготвих се, натиснах предпазителя, след което плавно дръпнах спусъка и… ЩРАК! Ах, колко съм невнимателен, бях забравил да сложа патрон в цевта! Въпреки разстоянието и двата хищника впериха поглед в мен. Бързо дръпнах затвора и вкарах патрон в цевта, но тук вече животните решиха, че е по-добре да не стоят близо до мен. Последва кръстосан огън от .223 и .243 едновременно. В резултат на това последва панически бяг от страна на чакалите. Единият зави наляво, а другият хлътна в храстите вдясно. Решихме, че на връщане най-вероятно ще видим първия, но ето че нямаше нужда това да се случи чак когато се прибираме. След около 300 метра по пътя нашият водач забеляза, че по поляната нещо се движи бързо в обратна на нашата посока. Оказа се едната от двете ни оцелели жертви. Когато я забелязах, беше на около 220-230 метра от нас. И двамата колеги ме посъветваха да не стрелям, но аз реших да се пробвам. Нямаше какво да губя - така и така чакалът си заминаваше и надали щеше тази вечер да се върне пак на поляната. Отдалечаваше се с доста висока скорост. (Нормално, то кой няма да бяга така, след като са го нагърмели 5-6 пъти!) Бутнах бързо предпазителя, вдигнах 25-30 см над тялото и дръпнах спусъка. Не разбрах какво се случи, но останалата част от бойния ни отряд остана да ме направлява с радиостанция от мястото, където стрелях. Вървях 100, 200, 250 метра и чух по високоговорителя на станцията: „Наляво и напред… Край!“. Намерих животното, което все още приритваше с дупка точно на тила, където се свързват малкия и гръбначния мозък. По муцуната го познах, че е младо, но когато го повдигнах за опашката, бая ми натежа. Разстоянието беше 300 метра. Тази година като цяло забелязах, че всички млади чакали бяха с много едри тела. Явно имат какво да ядат!
Решихме да се върнем към селото. Забелязах една лисица на около 100-120 метра. Тя също ме забеляза, както се предполагаше, и тръгна да се изнизва в бърз ход към близката канавка, но един 100-грейнов „софт пойнт“ се вряза в черепа й. За следващото животно реших да изпробвам друг вид боеприпас – 80-грейнов Барнс TTSX със скорост 955 м/с. Сложих само един от него в цевта. Останалите патрони в пълнителя бяха тези, с които стрелях през целия лов. Минахме покрай изоставени хамбари. На 90-100 метра от мен забелязах лисица, която бягаше в лек тръс диагонално в обратна посока. Пуснах „Барнес“-а през задния ляв бут. Хищникът падна на място. Когато отидох дотам, нямаше никаква кръв, нито пък неприятна за гледане изходна рана. Куршумът беше минал през долната част на гръбнака, най-вероятно през черния дроб и белите дробове, и беше счупил предния десен крак, откъдето бе излезнал. Останах очарован от действието на този куршум. Чист и смъртоносен. Следващите две лисици ги стреля другият стрелец. Едната беше на около 60-70 метра и остана на място. Другата я забелязахме, докато минаваше през някакво минисметище на 150-160 метра. 3,6-грамовият куршум я покоси във врата. След всеки един успешен изстрел се радвах, че сме взели радиостанции, защото в района телефонният обхват не е добър, а много често се губят отстреляни или тежко ранени животни, когато ловците нямат връзка помежду си.
Всички вече се уморихме и решихме, че е крайно време да се снимаме с жертвите и да се прибираме да спим. Очакваше ни дълъг път до София, а времето напредваше. Точно преди да отидем на поляната, на която щяхме да оставим отстреляните хищници, Тихо, който се оказа, че има доста остро зрение, забеляза голям, дебел язовец, който се щураше между браздите на изорана малка полянка. Каза ми да се приготвя. Не чаках втора покана, тъй като дотогава имах само един отстрелян, също толкова едър - като табуретка. Хитрушкото ни забеляза, но за негово съжаление твърде късно. .243 Уинчестер на никой не прощава! След няколко минути вече нареждахме бившите вредители за първа и последна снимка. Резултатът беше много добър, дори бих казал отличен - 8 чакала, 8 лисици и един язовец. Изпратихме Тихомир до къщата му, благодарихме му от все сърце за хубавия лов, сбогувахме се и поехме към София. Тъй като и двамата с моя колега бяхме страшно уморени, а той и шофираше, предложих да отбием и да дремнем макар за 15-20 минути, тъй като изпитвах леки притеснения да не заспим и двамата, докато колата е в движение. Другият ловец категорично заяви, че не се чувства уморен. Постепенно притесненията ми започнаха да се изпаряват, а един час по-късно на път за София вече сънувах следващия си лов!

Автор: Любо - малкия
Галерия снимки
Коментари
брой
257
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани