lovec.bg - Начало
logo safari-logo
СТАРИЯТ МЕЧОК

Разкази
time 13:57
СТАРИЯТ МЕЧОК
02 May

Дългата топла есен не можеше да заблуди инстинкта на стария мечок. Подготовката му за зимната хибернация бе започнала още от септември. Боровинки, малини и къпини съставяха дневното му меню. Необходимо му бе голямо количество от тези дребни плодчета, за да засити глада си и още много, за да натрупа необходимите енергийни запаси, да изкара зимния сън и да оцелее. В Балкана край Априлци имаше много животни от неговия вид, но сред всички той бе най-едрият и най-старият. Козината му бе лъскава и животното бе в отлично състояние въпреки възрастта си.

 

Още от малко мече вървеше по-едър от събратята си. Силата му бе голяма и малцина се осмеляваха да бъдат негови опоненти. Няколко пъти на младини му се налагаше да доказва авторитета си пред други мечки, но в състоялите се кратки схватки винаги побеждаваше. Гордото животно растеше и скоро огромната му осанка започна да прави впечатление на всички, които го виждаха. Въпреки голямото му тегло силните му мускули му позволяваха с лекота да се катери по дървета скали и хранилки. Това негово умение не остана незабелязано от хората, които се грижеха за опазването на дивеча и те му лепнаха прякора Катерача.

Няколко пъти Катерача бе срещал хора, но от това не бяха произтекли някакви събития, от които някой да пострада. Един-единствен път, когато излезе на направена от човеците хранилка, той усети леко убождане и тихо съскане. Няколко секунди по-късно почувства как главата му натежава, а лапите му не могат да се отлепят от земята. Упойващата стреличка бе свършила своята работа.

Когато се събуди, усети силната миризма на хора и се опита да побегне. Макар и да се изправи, все още бе нестабилен и залиташе, докато търсеше да хване пътеката. Едва след известно време походката му стана отново уверена. Интересно, но човешката миризма не го напускаше дори и след като се отдалечи доста от мястото, на което бе заспал. Нещо притискаше козината на врата му. Ожаднял, мечокът се спусна към едно тихо поточе и се наведе да пие вода. Отражението, което бе свикнал да вижда в тихата вода, сега бе различно. На врата му имаше широка гумена лента с някакво проследяващо устройство. Мечокът не знаеше точно какво се е случило и какво е това на врата му, но всичко това не му харесваше и ръмжейки, той направи опит да свали нашийника. След няколко неуспешни опита той разрани врата си и се отказа.

Когато на другата сутрин се събуди, омразното устройство с натрапчивата миризма на човек все още висеше на врата му. Докато събираше дневната си порция къпини, Катерача пробваше безуспешно от време на време да махне с лапа нашийника.

На пътя му се изпречи голяма кална локва, в която се бяха въргаляли диви свине. Обикновено Катерача избягваше калищата, но този път не само че не направи опит да заобиколи, а напротив, шляпна се целия и започна да се въргаля в  калта. Красивата му козина слепна и слегна. Хлъзгавата кал сякаш освободи хватката на нашийника. Следващият опит да го изхлузи през ушите се оказа успешен.

От този ден нататък Катерача избягваше всички човешки пътеки и се движеше само нощем, когато гората оставаше само в негово владение, свободна от хората. Повече никога не доближи хранилка и бе още по-внимателен към човешката миризма. Дълги години това го предпазваше от срещи с двукраките.

За осемнадесет години от живота си мечокът бе натрупал достатъчно опит и знаеше, че за да преживее следващата зима е необходимо да поеме значително повече калорична храна. Миризмата, която се носеше от хранилките за дивеч, бе неустоима. Особено силно го привличаше сладкият мирис на царевица, примесена с мед. Много внимателно в една тъмна нощ той доближи разхвърляното лакомство и вкуси от него. Да, точно така си представяше вкуса по миризмата, която го доведе дотук.

На следващата вечер се върна отново. Така в продължение на двадесет дни той идваше редовно на хранилката и винаги в най-тъмната част на нощта. Колкото и да изядеше, на другия ден отново имаше оставено още сладко угощение. За пръв път тази година мечокът нарушаваше собственото си правило - да не доближава места,  които загатваха за постоянно човешко присъствие. Годината обаче бе бедна на горски плодове. Това и явната нужда на вечно гладния мечок от храна го бяха подтикнали към тази зависимост към хранилките на хората.

Някъде на другия край на света един чужденец вече десети ден водеше кореспонденция с ловния водач, който му беше обещал голям трофей от българска кафява мечка. В електронната поща дори фигурираха снимки. Фотокапаните бяха запечатали кадри от различни посещения на Катерача. Екипирани с инфрачервени подсветки, тези чудеса на техниката автоматично изпращаха информацията до телефона на ловния водач, който ги подбираше и препращаше от своя страна на ловеца в чужбина. Освен самата снимка полезна информация представляваше и времето, в което пристигаше мечока. Отчитаха се фазата на луната и температурата на въздуха. Анализирането на информацията позволяваше да се направи добър план кога да се дойде в района, така че хем да не се остави прясна миризма, хем да не се чака излишно на място.

Денят бе насрочен и ловецът пристигна. Два часа преди залез слънце чужденецът и неговият ловен водач влезнаха в добре изолираното чакало и започнаха да разполагат оборудването си, така че да могат лесно да достигнат всичко в тъмното, но без да вдигат шум. Чакалото бе с междинна врата, която допълнително изолираше звука. Малкото преддверие, което се обособяваше, служеше за тъмно помещение, където можеше да се ползва фенер, в случай че се наложи да се освети нещо. Друг бонус бе този, че ако се наложеше да се отиде по малка нужда, ловецът получаваше относителна самостоятелност. Разбира се, тоалетна нямаше, но празна бутилка от минерална вода върши чудесна работа в такъв момент.

Ловците се редуваха в наблюдението. Животното можеше да пристигне и да си тръгне, ако усетеше човешкото присъствие или заподозреше нещо нередно. Важно бе да бъде забелязано още с пристигането му.

Девет часа ловците наблюдаваха и единствените животни, които посетиха хранилката, бяха една сърна и два язовеца. Часовете, в които обикновено мечокът пристигаше, отдавна бяха отминали с настъпването на полунощ. От друга страна почти пълната луна осветяваше поляната с хранилката и даваше идеална възможност за наблюдение с бинокъл. Шансовете на ловеца намаляваха с всяка измината минута - повечето посещения на  Катерача приключваха малко след полунощ.

Вече наближаваше 3:30 ч. Ловецът и неговият водач бяха прекарали в чакалото повече от 11 часа. Бутилките с вода бяха изпразнени от първоначалното им съдържание и после отново бяха напълнени.

Изведнъж, без какъвто и да е шум, едър черен силует прекоси осветената от луната поляна и без дори да се спре, с лекота се качи в коша с храната. Кошът бе вдигнат почти на два метра над земята. Пъргавината и лекотата, с която едрото животно се озова горе, учудиха чужденеца. Сега животното се намираше под покрива на хранилката, който хвърляше достатъчно сянка, за да замаже очертанията на силуета. Готов за стрелба, ловецът насочи оръжието и махна предпазителя. Изстрел не последва. Мечокът лежеше по корем и лениво, макар и с охота, ближеше царевицата. За да бъде успешен изстрела при това положение, той трябваше да е в главата. За съжаление счупеният череп никога не е бил добър трофей. Ето защо ловецът изчака по-добра възможност. Такава се появи едва след 25 минути напрегнато очакване. Както лежеше с глава срещу чакалото, мечокът се надигна на предните си лапи. Последва гърмеж. Куршумът в калибър .300 „Уинчестър магнум“ попадна фронтално в средата на гърдите. Мечокът падна на място. Ловецът бе презаредил и отново прихвана целта, но втори изстрел не се наложи. Старият мечок падна покосен от куршум в края на естествения си житейски път. Износените му зъби показваха финала на дните му, който едва ли би закъснял много и без този изстрел.

Последваха поздравления и снимки. Ловецът бе повалил голям трофей и го съзнаваше. Това бе неговият пети мечок – най-големият от всички. Оценката на кожата бе 497 точки, като дължината бе 245см. Рядко се случваше толкова животно, да оцелее години.

 Когато се прибра у дома си ловния водач се замисли за Катереча. До скоро той бе най – едрото животно – повелителя на гората, а сега само кожа в колекцията на един човек. Вече нямаше да преглежда с трепет снимките от фотокапаните. Катерачът нямаше да е на тях.

Автор: Роберт АТАНАСОВ
Галерия снимки
Коментари
брой
244
Новият брой на списанието
book
Най-четени
Най-гледани