„Вие, момчета, открихте нови хоризонти за мен в стрелбата на дълги дистанции“ – думи на професионалния ловец Сейбран към участниците в сафарито.

Височината, на която се бяхме разположили, ни даваше отлична видимост към множеството антилопи, пръснати из равнината пред нас. Хълмистият терен улесняваше метода на лов, който щяхме да използваме. От разстояние можехме да наблюдаваме и да определим по кои животни може да се стреля и по кои не.

Екипът ни бе сформиран рано сутринта от професионален ловец, следотърсач от концесията в Южна Африка и двама стрелци от България. Идеята на това сафари бе да се направят изстрели от голяма дистанция.

Нашият домакин Коти притежаваше ловна ферма, в която имаше много антилопи, а и едва ли можехме да мечтаем за по-подходящ терен. Разстоянията на стрелбата варираха, като на моменти ни се предоставяше възможност за максимално дълги дистанции.

Вдигнах бинокъла си с вграден лазерен далекомер и отчетох дистанцията до антилопата блесбок – 520 метра. Професионалният ловец бе наясно, че ще опитаме дълги изстрели и прие с привидно равнодушие дистанцията. През на пръв поглед каменното му изражение прозираше снизхождение и недоверие, че е възможно да се направи чист изстрел на това разстояние. Някак формално той потвърди, че избраното от мен животно може да се стреля и остана в очакване на изстрела.

Помолих всички да се отдръпнат назад, за да не попречат на изстрела. Александър Малинов се намести удобно зад своята карабина „Щаер-Манлихер SSG-04“ в калибър .300 „Уинчестър магнум“ и прихвана целта в оптическия прицел с 14-кратно увеличение. Потвърдих му отново дистанцията на стрелбата - 520 метра. Сашо издиша и показалецът му се сви около спусъка, увеличавайки усилието, докато го преодоля и „Щаер“-ът ревна гръмогласно в усилието си да придаде ускорение от 910 метра в секунда на куршума „Бергер VLD Hunting“ с тегло 185 грейна (11,99 грама). За 0,63 от секундата проектилът достигна блесбока и му трансферира енергия от 2877 джаула. Животното рухна, но тъй като попадението бе малко по-назад от идеалната зона за поразяване, се съвзе, скочи на крака и, клатушкайки се, измина десетина метра, след което легна и притихна.

С този първи изстрел отношението на професионалния ловец Коти и тракера тотално се промени. Очите им се разшириха невярващо и те зяпнаха в почуда. Тепърва започваше епопеята на едно сафари, което всички участници щяха да запомнят с многото успешни далекобойни изстрели и с най-големия отстрел, провеждан в ловните концесии, които посетихме.

Докато течеше естествената суматоха, примесена с обсъждане на изстрела и попадението, зад отсрещния хълм, по който стреляхме, се появиха стадо зебри. Животните бяха подплашени от изстрела, но поради голямата дистанция те, както и повечето антилопи, се бяха дезориентирали и не разбраха откъде иде опасността. Стадото спря и премина на бавен ход, като от време на време зебрите се навеждаха и спираха за момент напълно.

Замерих една самотна женска и казах на глас разстоянието на Александър - 526 метра. Когато тя спря, отново изстрелът проехтя и миг след това зебрата падна като отсечена. Едва тогава до нас със закъснение от секунда и половина пристигна звукът от попадението в гръдния кош като глухо тупване. С този изстрел ловецът показа две важни неща - първо, че дори и тежко и мускулесто животно като зебрата може да бъде убито чисто и етично с един изстрел, и второ, че комбинацията от куршум и калибър е напълно адекватна за задачата, която сме си поставили.

Отново настъпи лека суматоха сред останалите антилопи, но макар и да ни бяха видели, звукът от изстрела достигаше до тях много слабо и те не го приемаха като заплаха. Личните ми наблюдения показват, че на дистанции над 400 метра животните не се притесняват много от гърмежите. Това позволява да се стреля по няколко пъти и/или по няколко животни.

След като антилопите отново се успокоиха, Александър прихвана още един блесбок на същата дистанция. След изстрела животното залитна, поразено в белия дроб, и пробяга не повече от 35-40 метра преди да издъхне.

С три изстрела бяха поразени три отделни животни от една и съща позиция за по-малко то пет минути от впечатляващата дистанция половин километър. Добро начало за една облачна сутрин в първия ден от нашето сафари.

Любопитствах как е протекла първата сутрин при останалите два отбора. Още първия ден се разделихме в три отделни групи, всяка от които с отделен джип и екип от професионален ловец и двама чернокожи помощници - следотърсач и дерач. Тъй като за нашия екип сутрешния лов приключи успешно, натоварихме животните и се насочихме към кемпа (лагера, в който бяхме отседнали). Голямо беше нетърпението ни да се похвалим пред колегите и да се полюбуваме на техните реакции.

Когато втория екип, в който участваха Емил и Васил Метеви (баща и син) и Любомир Атанасов, се прибра от сутрешния лов, разбрахме още по-интересни новини. Те също се радваха на добра слука. Емо и синът му Васко бяха отстреляли 4 импали, едно женски брадавичесто прасе и една зебра. Похвалихме им се с успешната стрелба на 520 метра. Любомир мълчеше доволно и едва накрая сподели, че по стечение на обстоятелствата е ударил една антилопа блесбок на разстояние от 620 метра. Помолих го да повтори разстоянието, защото оръжието, което ползваше, бе подготвено да стреля по далекомерна скала до 580 метра и компенсирането на по-голямо разстояние бе повече въпрос на фантазия и усет, отколкото на точна преценка. Явно липсата на балистичен коректор на оптиката не му бе попречила.

Третата група на Крис, Алекс и Цеци тъкмо пристигаше. Приповдигнатото им настроение говореше, че и те бяха провели успешно ловния излет.

След обяд, придружен от лека почивка, отново се метнахме по джиповете и тръгнахме към нови райони, където обитаваха различни видове антилопи. Вече бяхме доказали, че изстрелите на половин километър имат 100 процента успех. Време бе да разширим границите на възможностите.

Едно от животните, които Александър желаеше да отстреля, бе трофейно куду. Районът, в който обикаляхме, не само ни даваше възможност да намерим достойни мъжкари, но и създаваше условия за далечен изстрел.

На около 780 метра пред нас забелязахме стадо с три мъжки. Два от тях бяха отлични трофеи. Сега започваше сватбуването и мъжките лесно се откриваха покрай големите стада. Без да се опитваме да се доближаваме повече, огледахме добре възможностите и се подготвихме за изстрел.

Като казвам „подготвихме“, имам предвид, че всеки от екипа имаше своите задължения. Първо, професионалният ловец трябваше да потвърди, че избора ни на животно е правилен. Операторът Боби се занимаваше с наблюдателната тръба, през която заснемахме с високоскоростна камера, чието качество на изображението бе великолепно. (Някои от клиповете може да се видят на сайта на списанието: www.lovec.bg ) Аз трябваше да наблюдавам животното, без да го изпускам, и постоянно да давам информация за разстоянието и силата на вятъра, когато се променяха. Тракерът също гледаше през своя бинокъл и следеше за реакция след изстрела.

Не на последно място бе ловецът Александър, който имаше отговорната задача да даде безпогрешен изстрел, съобразявайки цялата информация. Най-трудно бе синхронизирането на стрелбата с камерата, защото клиповете, които заснемаха, трябваше да са по няколко секунди, тъй като отнемаха много памет в режим на висока дефиниция. Често се получаваше така, че стрелецът бе напълно готов и изчакваше оператора да приключи с настройките, но когато това станеше, животното или се преместваше, или излизаше силен порив на вятъра, което налагаше всичко да започне отначало. В случая също имахме няколко фал-старта, защото животните бяха неспокойни и се движеха постоянно.

В един момент позицията на кудуто се оказа подходяща. Боби обяви, че снима и Александър прие изстрела. Куршумът се понесе по 780-метровото си трасе и всички видяха реакцията на поразеното животно, което се сгъна. Около 3 секунди по-късно при нас пристигна отчетливото тупкане на куршума в целта. Поразения мъжкар побягна, последван от останалото стадо.

Изчакахме на място около 15 минути, след което го последвахме. На мястото нямаше кръв. Пръв открих следите от копитата в пръста и ги последвах. След около 100 метра намерих и първата капка кръв. Повиках групата и тракерите поеха по следата. Вървейки, намирах кръв все по-често. На няколко места животното бе спирало и кръвта бе повече. Съдейки по цвета, бях единственият песимист, който даде прогноза, че животното не е ранено в белия дроб. Макар и да имаше голяма кръвозагуба, не се заблуждавах, че ни предстои сериозно преследване с неизвестен край.

Така и стана. Наложи се да прекосим една сравнително голяма река, от която някои от нас не излязоха сухи, но поне оръжието бе запазено. Няколко часа по-късно установихме, че раненото куду се крие в гъст буш в основата на едно дере, което се извисяваше към хълма. Приехме план, според който тракерите трябваше да изчакат, а ние със стрелеца да заобиколим и да се качим на билото. От върха можеше да се наблюдава цялото дере и накъдето и да тръгнеше животното, щяхме да го видим.

След като заехме удобна позиция с готова за стрелба карабина и снимачна техника, дадохме сигнал гонката да започва. Резултатът бе бърз. Забелязах мъжкаря да излиза от гъст храсталак. Движеше се леко и ако не бе качественият ми бинокъл, нямаше да забележа кръвта по вътрешната страна на предния крак. Веднага го показах на Александър и му казах, че това е раненото животно. В момента, в който кудуто се спря, изстрелът го отсече.

При проверката се оказа, че наистина раняването е мускулно въпреки силното кървене. В крайна сметка всички се поздравихме за добрата развръзка и се настроихме за нови приключения.

Когато се прибрахме в лагера, се завърза приятелски спор дали ловът на пределни дистанции е етичен от гледна точка осигуряването на чисто попадение. Някои от ловците бяха на мнение, че всяка дистанция над 200 метра, независимо от калибъра, е рискова и не би трябвало да се приема за стрелба. Прокрадна се и мнението, че истински лов е този, при който ловецът успее да доближи животното максимално близо. Надхитряването би трябвало да е на равни начела. От друга страна овладяването на оръжието и разбирането на физичните закони, на които се подчинява стрелбата, е знание, което не всеки притежава. Тези, които го владеят, имат правото да експериментират и да ловуват по този начин.

Така или иначе, примерът на Александър и Любомир се оказа заразителен. След обяд изготвих балистични таблици за още някои от ловците, които при определени условия биха се пробвали да стрелят по животни на по-големи дистанции.

Още същия ден Крис, който бе най-консервативен в това отношение, направи един успешен изстрел по блесбок на 700 метра и друг на 550 метра, които доказаха най-вече на самия него, че това е възможно.

Ако трябва да бъда точен, по време на това сафари успяхме да отстреляме общо 76 животни. Имаше много малко ранени и то тези от тях, които бяха стреляни предимно от къси и средни дистанции. От това се налага изводът, че когато към определен изстрел се подхожда недотам сериозно, възможността за грешка е по-голяма независимо от разстоянието.

Вторият ловен ден ме направи свидетел на един от най-красивите изстрели, на които съм присъствал. Обикаляхме по високите плата и се оглеждахме за нови предизвикателства, когато в далечината забелязахме малко стадо зебри. Едната от тях бе ялова женска и нашият професионален ловец Сейбран ни разреши да стреляме по нея. Разстоянието бе около 900 метра. На отсрещния хълм зебрите едва се забелязваха с просто око. Макар и да бе свидетел на няколко много успешни изстрела, Сейбран бе скептичен към успеха на изстрела при тази дълга дистанция.

За пореден път всеки от екипа се зае със задачата си за обезпечаване и заснемане на изстрела.

Зебрите се славят с отлично зрение и ни бяха забелязали още с пристигането. Сега животните независимо от голямото разстояние проявяваха признаци на безпокойство и започнаха да се изнасят към билото, като спираха за кратко. При едно от поредните спирания подадох дистанцията с компенсирания от инклинацията ъгъл - 906 метра. Последва изстрел. Куршумът се извиси и достигна своя зенит от 591 сантиметра над точката на прицелване, след което започна да се спуска безмилостно към гърдите на зебрата в областта над предния крак. След 1,28 секунди проектилът се съедини с целта. Измествайки плазма и чупейки ребра, той проникна около 70 сантиметра в тялото и спря преди да излезе от другата страна, запазвайки 100 процента от теглото си. Зебрата падна ефектно на място. Опита се да се надигне и стръмният склон улесни борбата й с гравитацията. Успя да направи 5-6 крачки и отново се  строполи. Подсказах на Александър да даде втори изстрел. Той бързо реагира и вторият куршум попадна точно на 2 сантиметра от първия. Твърдите кости му създадоха сериозно препятствие и той се раздроби, отделяйки се от медната мантия. Енергията, която всеки един от проектилите освободи в животното, бе едва по 1766 джаула, но поразяването на вътрешните органи бе важният елемент, с който куршумите се бяха справили.

Най-впечатлен бе нашият професионален ловен водач Сейбран. Характерното му спокойствие и дори стеснителност не му попречиха да изрази силно емоционално своето възхищение от тези два изстрела. В момент на откровение той сподели: „Вие, момчета, открихте нови хоризонти за мен в стрелбата на дълги дистанции.“

Стрелецът се бе доближил до заветната дистанция от един километър повече от когато и да било. Въпросът бе дали на това сафари ще успее да я премине?...

Всеки ден, когато се прибирахме за обяд и вечеря, споделяхме приключенията си и опита от деня. Имаше доста за разказване, защото средно на ден групата ни поваляше по 12 животни. Едва ли ще ни стигне времето и мястото да отделим внимание на всяка една ситуация, но някои от тях заслужават своето място. В телеграфен стил ще спомена, че Александър надмина личния си рекорд, изпълнявайки успешен изстрел на 1050 метра. Ще оставя възможност на Любомир да разкаже за някои от ситуациите, на които бе свидетел.

В края на лова последния ден прецених, че всички са успели да отстрелят това, за което бяха дошли, а в някои случаи и повече, затова си позволих да отделя 2-3 часа, за да потърся брадавичест глиган. Мъгливата сутрин бе ограничила видимостта и естественото предимство – по-доброто зрение, което имахме пред брадавичестите глигани ни бе отнето. Промъквах се сред високите треви по брега на езерото при втория ни кемп. Пред себе си виждах гърба на професионалния ловец Сейбран. Разчитах на него да прецени трофея, който исках да е с дължина над 27 сантиметра. В мочурищата покрай брега имаше много брадавичести глигани. Единият от тях показваше завиден зъб. Имах „карт бланш“ за стрелба. Подпрях се на двуногата и въпреки уверението на професионалния ловец изчаках глигана да вдигне глава, за да го видя през оптическия прицел. В момента, в който слънцето се отрази в белия връх на зъба, осъзнах, че животното наистина е добър трофей и увеличих усилието върху спусъка. Чу се изстрел и глухо тупане. Куршумът „Барнс“ с  полимерен връх удари глигана над предния крак и той падна, сякаш невидима сила го прикова странично към земята. Куршумът осигури пълно проникване и изход. Когато доближих животното, установих, че от едната страна работният зъб е износен доста несиметрично. Симетрията на бивните особено при старите животни е рядкост, тъй като винаги има приоритет за работа с единия бивник. Така стоят нещата и при слоновете и моржовете. Това е и причината брадавичестите глигани да се оценяват само по по-дългия бивник. Все пак аз реших да опитам късмета си отново и в случай, че открия глиган с по-големи зъби, да се възползвам от случая.

Продължих търсенето и не след дълго забелязахме четири мъжкаря да пасат на около 400 метра от нас. Започнах бавно да ги доближавам, но на 380 метра прикритието ни свършваше и оставахме на гола поляна. Реших да стрелям от тази дистанция. Поисках потвърждение от професионалния ловец по кое животно да стрелям, но той не можеше да определи. Бях дал бинокъла си на тракера, но той също не бе сигурен.

Докато течеше дискусията ни, се увлякохме и Сейбран повиши глас, вследствие на което животните започнаха да се изнасят към храстите. Моментът беше сега или никога.

Прихванах единия от глиганите и поисках да ми дадат разстоянието, но въпреки предварителния инструктаж тракерът не успя да се справи с техниката и моментът на изстрела премина без да го осъществя. Глиганите потънаха във високата трева. Реших да поема нещата изцяло в свои ръце и сам да си определя по кое животно да стрелям. Проверих вятъра и заобиколих, така че миризмата ми да не информира глиганите за моето местоположение. Оставих професионалния ловец и тракера да ме следват и тръгнах напред. Планът ми бе да доближа глиганите максимално, за да мога да преценя кой е с най-добрия трофей. Бях забелязал, че един от тях има симетрични зъби, при това значително по-дълги от тези на другите три животни. Той държеше главата си ниско и може би затова моите колеги не го бяха определили добре.

Имах бегла представа къде са четирите мъжкаря, но докато напредвах през високата трева, изведнъж животните изригнаха на пет метра пред мен и се пръснаха във всички посоки. За част от секундата мярнах познатите симетрични глиги на един от тях. Прикладвах и поведох силуета, който се губеше във високата трева. Реших, че трябва да стрелям в мозъка, защото при евентуално раняване нямаше да намеря животното. Скалата на оптическия прицел прихвана областта под ушния канал и буквално в полет пуснах изстрела по глигана. На около 50-60 метра от мен мъжкарят, сякаш хванат за опашката и подхвърлен нагоре, се превъртя във въздуха и тупна. Отзад колегите бяха помислили, че няма да стрелям в движение и останаха изненадани от изстрела. Обясних им, че в България ловуваме по този начин и обикновено стреляме глиганите в движение. Те бяха впечатлени, но не ми повярваха, че стреляме по движещи се животни. След изстрелите на дълги дистанции стрелбата по „летящи“ прасета им идваше в повечко. Приеха го като късметлийски изстрел и за да не задълбаваме темата, се съгласих с тях. Трофея на животното бе точно това, което исках – около 31 сантиметра и симетричен. Така в последния ден на нашето сафари си позволих и аз да се разпиша с две прекрасни животни.