Вълкът ме спаси от мечока

Сабайдин е ловец от повече от 40 години. Запознахме се преди повече от 30 години, когато за пръв път посетих ловно стопанство “Борово”. Стопанството се намира в най-дивата част на Родопа планина и е разположено до резерват “Дупката”. До ловнтата хижа не стигат кабелите на електрическата компания и когато е необходимо да се използва някакво електричество, се пали агрегат. Разбира се тук на повечето места няма и сигнал на никой от мобилните оператори. Само преход към високите върхове може да осигури връзка със света извън тази вълшебна територия. 

“Роберт, ти си обикалял на много места по лов и в чужбина и у нас. Кое ти е любимото място?” – попита ме Събайдин. Свих юмрук почуках масата пред мен на която седяхме и и без да му отговарям се усмихнах и го погледнах в очите. 

“А, така! Видяхте ли!” – обърна се той към другите, с които седяхме на масата след успешен лов в края на пет дневния си престой. В този момент пристигна фотографа на групата Арно. Французинът изглеждаше силно разтревожен и превъзбуден. Разказа, че е снимал сръндак, когато заравяло и той решил да се прикрие от дъжда в близкото чакало. Отворил прозореца, за да се наслади на гледката, когато чул как се прекършва дебело дърво в близост до чакалото. След това звукът се повторил, потретил и когато дъждът спрял отново се чул блясък на счупен боров клон. Пукотът бил толкова силен, че приличал на изстрел. Времето било тихо след дъжда и ясно се чуло как звука не идва от счупено дърво, а от свършване в следствие на продължителен натиск. Арно се чудеше дали докато е снимал сръндака, на близо не се е спотайвала мечка. Казах му, че е два ли в българия има място с по-голяма гъстота на мечки, отколкото тук. Сабайдин потвърди моето мнение.

“Не знам дали съм ти разказвал една случка, която преживях още в началото на ловната си кариера Роберт? Тогава аз и двамата ми по-големи братя водехме група германци на лов за елени. На мен се падна да придружавам организатора на групата. И двамата ловци, които братята ми придружаваха още първите дни успяха да отстреля прекрасни елени. При мен нещата се закучиха. Какво да се прави – слука! Последния ден преди гостите да си тръгнат, отново излязохме с моя германец. От една поляна се чуваше силен рев на стар мъжки елен. Внимателно се приближихме и аз разбрах, че еленът е в периферията на гората. Нямахме възможност за изстрел и Решихме да изчакаме да се покаже. Вече слънцето се бе скрило и тъмнината бързо ни обгръщаше. С последната  остатъчна светлина еленът излезе на по-открито. Това беше единствената и последна възможност ловецът да се сдобие с желания трофей. Той бързо се прицели и стреля. Самецът се строполи на място. Исках да отидем веднага при него, но ловецът възрази и каза, че е добре да изчакаме 10 минути. Извади едно малко плоско шишенце с уиски и почерпи по глътка, да отпразнуваме добрата слука. След 10 минути понечих да тръгнем, но той ми даде знак да изчакаме още пет минути. Беше ми притеснено и това чакане ме напрягаше, защото след изстрела вече не може да видя къде е елена. Когато след около 15 минути отидохме до мястото, видяхме голяма локва кръв, но елен нямаше. Аз се ядосвах, а германския ловец още повече. На другата сутрин рано трябваше да пътища към летището, а от там до Германия. Поех ангажимент към него да търся елена докато го намеря. Така и направих. Всяка сутрин при изгрев слънце и всяка вече преди залез се качвах по високите погледни места и изучавах с бинокъла движението на грабливите птици. Ако еленът беше умрял някъде, рано или късно птиците щяха да ми покажат къде се е случило това. така и стана, но едва на десетия ден. Забелязах как голямо ято гарвани кръжат на три километра от мястото, където ранихме елена. Вероятно след изстрела се е съвзел и се е придвижил до там, докато е издъхнал. Качих се на мотора и се придвижих колкото можах по-близо до мястото, където кръжаха мършоядите. От там продължих пеша към едно възвишение. Наближавайки мястото гарваните закръжаха около мен грачейки, сякаш искаха да ме предупредят за опасност. В този момент от изневиделица изкочиш голям мечок и ме връхлетя, преди въобще да мога да реагирам. Блъсна ме. В този момент си помислих: “Всичко свърши!” От уплаха и силната емоция, а може би и от падането, изгубих съзнание. След известно време се съвзех и се опитах да се надигна. Мечокът, който ме бе настъпил, като котка мишка, изръмжа застрашително! От страх изгубих отново свяст. Отново дойдох в съзнание и видях, че мечокът се е изправил на задни лапи и души въздуха, гледайки в обратна посока от мен. Бавно се надигнах и успях да свобода пушката, върху която бях паднал. Прицелих се в мечока, но не посмях да стрелям, защото беше много близо и ако не го убиех на място, а само го раня, щеше той да ме убие. Тогава мечокът се отдалечи по посоката към която гледаше. Между дърветата видях един вълк.  Мечокът не искаше да дели с него плячката си и се опита да го прогони, като по този начин увеличи разстоянието по между ни. Вдигнах пушката и се прицелих. Тогава размислих и си казах: “Щом той не ме уби, ще му простя и аз!” Стрелях във въздуха и бързо презаредих. Мечокът се обърна към мен и в яростта си започна да хвърля по мен дървета, чимове и клони. Стрелях втори път във въздуха и той без да бяга започна да се отдалечава, като не спираше да реве зловещо. Чувах го в продължение на около два километра. Едва тогава събрах смелост и се доближих до мършата. Оказа се, че е  еленът, който ловецът бе ранил. Бе изяден над половината. За да не го отнесе някой хищник отрязах главата. Закачих я на едно дърво и реших да я взема на следващия ден, защото от емоциите се чувствах много изтощен. Прибрах се привечер в село. Когато доближих къщата видях двамата ми братя да излизат от ресторанта, който е до нея. Казах им: “Дайте да ви прегърна и да ви почерпя по едно питие, че днес бях близо до смъртта!” Когато им сипах се почувствах много зле и отидох да си легна. Казах на жена ми никой да не ме безпокои. На другата сутрин се събудих и разбрах че бях изгубил гласа сили въобще не мога да говоря. Двадесет дена не можех да продумам една дума. Майка и татко стояха пред стаята ми и плачеха. Чувах ги. Много се тревожеха, защото имаше поверие, че който се е уплашил от мечка може да умре до 45 дена. На двадесетия ден говорът ми се възвърна, но родителите ми продължаваха да се тревожат. От тогава минаха повече от 25 години и аз съм си жив и здрав. Само спомена за това приключение остана.”

Докато занемял слушах разказа на Сабайдин, осъзнах че такъв спомен никога не може да се забрави и той оставя отпечатък върху човек за винаги. Каква превратност на съдбата и натрупване на случайности! Вълкът се появява в най-критичния момент и така спасява човекът – ловец, който го преследва.