Вълча история

Всичко можеше да се каже с тези думи: „Отидох на варда и убих една вълчица.” Ей, голям ловец! Голям мъжага! И какво от това? Загубил няколко дни във варда, накрая и сляпата кокошка намира по някое зрънце. Дошла вълчицата и той я гръмнал от осемдесет метра. Какво толкова?

Всъщност историята започва по друг начин и продължава доста по-интересно от това.

…

В хралупата останаха сами четирите вълчета. Няма да им даваме имена, защото повечето от тях няма да тръгнат из гората по Петровден. Защо Петровден, ще попитате? Този светъл празник се пада на 29 юни. Случайно или не, тогава вълците изкарват за пръв път новото потомство от бърлогата и го представят на гората. Малките вълчета гледат с любопитство заобикалящия ги нов свят. Не се страхуват, защото с тях вървят най-могъщите зверове, повелителите на гората, алфа двойката – техните майка и татко. В глутницата има правило: само алфа двойката, водачът и неговата вълчица могат да създават поколение. Те са най-умните и силни животни и са натрупали най-много опит. Ако някой от другите вълци иска да продължи рода, той трябва да се отдели от глутницата и да оцелява сам, без помощта на останалите. Отделянето му означава и напускане на района, защото той се превръща в конкурент за храна и територия. Така отделилият се вълк се превръща в единак. Той трябва да създаде своя собтвена глутница. Не може да се присъедини към вече сформирана, защото това става на семеен принцип. Трябва да открие самотна женска или да приласкае някоя от чужда глутница, като често се налага да се сбие с братята или алфа мъжкаря.

Вълците не умеят да лъжат. Ако вълчицата се е доближила веднъж до чужд вълк, тя е попила миризмата му и другите ще я подушат, когато се прибере. Тези животни разговарят помежду си чрез обонянието. О, колко малко знаем ние хората за това! Подушвайки я, останалите в глутницата знаят откъде е минала, защото билките, почвата и мъхът са оставили мириса си. Те знаят какво е яла и дали е останало още. Знаят дали е ловувала и с кой се е срещала. Те могат да се върнат по следите й и да пресъздадат целия й ден – и го правят.

Вълците не се съмняват. Те знаят. Те не разговарят за чувствата си. Разбират за измамата и изневярата.

Вълците не изневеряват. Остават с партньора си до живот. Двойката се движи и ловува заедно. Когато женската роди малките, остава с тях в бърлогата. Мъжкият ловува сам в този период. Така е много по-трудно, но той няма друг избор, ако иска да оцелее потомството му. Когато се сдобие с храна, не яде – първо носи на своята вълчица. Изчаква я да се нахрани и ако не й е достатъчно, се връща за още. Прави това, докато тя повърне, което е знак, че ще има достатъчно мляко за мъниците. Тогава вече може да се нахрани и той. Връща се и ако е останало нещо от плячката, го дояжда и пак тръгва на лов. Женската остава при поколението си, за да ги пази и храни.

Когато по Петровден вълчетата са укрепнали, ги извеждат за първия им лов. Обикновено вълците се “закачат” за някоя сюрия диви свине и започват да ги “пасат”. Какво означава това? Дивите свине съставляват около 80% от диетата на вълците. Най-предпочитани са тези между една и двегодишна възраст. По-големите могат да създадат проблеми, особено ако са секачи с остри бивни. Приплодите са твърде дребни и доста бързи. За да хване приплод, вълкът полага същите усилия като за двугодишно (миналогодишно) прасе, но месото в това животно е три пъти по-малко. Дивите свине са силни и издръжливи създания. Могат да развиват скорост 30-35 км/ч и да я поддържат няколко километра. Вълкът обаче може да тича със скорост 40-45 км/ч в продължение на 20 и дори 30 километра. Това го прави доста по-бърз и издръжлив от дивите свине.

Когато убие дива свиня, хищникът оставя сюрията за известно време на мира, но не изпуска следите й. Следва я от разстояние, затова се казва, че я “пасе”. Така, когато пак има нужда от протеин, той отново може да си го осигури. Следва прасетата, докато стадото намалее или пресече следите на друга сюрия с повече диви свине. Тогава започва да “пасе” тях.

Но какво става, ако мъжкият вълк бъде убит или ранен? Кой ще храни женската? Как тя ще има достатъчно мляко за рожбите си? Ще й се наложи самата тя да ловува. Изпаднала в изолация от месеци, тя няма да знае къде са свинските сюрии. Ще трябва тепърва да търси храна, за да осигури поколението си без помощта на своя партньор. Може да липсва с дни преди да се прибере в бърлогата. През това време лисиците или ястребите могат да отмъкнат потомството й, за да нахранят собствените си деца.

…

Голямата лисица с бялата опашка търсеше плячка, когато наближи хралупата. Четирите малки вълчета бяха останали сами вече втори ден. Гладът ги мъчеше и те издаваха присъствието си с пискливо скимтене. Лисицата се подвоуми. Знаеше, че ако вълчицата се върне в този момент за нея нямашe да има милост, само защото бе разкрила бърлогата й. Така или иначе прошка нямаше да има. Бързо се спусна по посока на звука и откри четирите вълчета. Три от тях бяха по-дребни женски и едно по-едро мъжкарче с черна ивица по гръбнака. Уплашенитe зверчета се скупчиха в дъното на хралупата и се опитаха да изръмжат предупредително. Тънките им гласчета будеха присмех у опитната лисица. Бързо грабна едното вълче, изнесе го навън и го удуши за секунди. Върна се за второто, после и за третото. Трябваше да побърза! Когато се върна за мъжкарчето, то без предупреждение скочи изненадващо и я ухапа за гъбата на носа. Готова бе да се хвърли отново към него, но чу шум откъм гърба си. Майката вълчица се бе върнала. Всичко свърши бързо. 

Останало само̀ от цялото котило, вълчето с черната ивица получаваше всички грижи от майка си. В началото храната не достигаше. Никога повече вълчицата не го оставяше само за дълго, но това ѝ пречеше да ловува ефективно.

Дойде Петровден, а с него и първият урок по лов. Вълчето израсна силно и още преди първата си година се превърна в умел ловец. След тежката зима майка му бе отслабнала, но бързо възвърна добрата си форма, когато започнаха да ловуват заедно.

В средата на втората си година вълчето се превърна в опитен здрав и едър мъжкар с черен гръб. Не след дълго се отдели от майка си и пое по пътя на единака. Чувстваше се уверен и независим. Лесно се прехранваше с лов и не му се налагаше да търси мърша. Когато големите снегове на третата година от живота му сковаха земята, той усети у себе си порива за продължаване на рода. Бродеше из гората в търсене на нещо, без да знае точно какво. Дори не му се ядеше. Не преследваше дивеча, но всеки път, когато намереше диви свине, убиваше по едно. Хапваше малко и го зарязваше.

Вълкът често избираше някоя издадена скала и заставаше загледан към луната. След такова съзерцание надигаше главата си и издаваше вой – призив за нещо, като магия, която се носеше над долините и разкриваше присъствието му на останалите горски обитатели.

…Една вечер към него се понесе друг вой – от женска. Изведнъж той разбра какво бе търсил. Отвърна на женската и веднага получи нов отговор от нея. Спусна се на големи скокове надолу, оставяйки дълбока диря през дълбокия сняг. След известно време пресече дирята на вълчицата, която му отговаряше. Отново нададе вой и тръгна по следата.

Срещнаха се на една поляна, огряна от лунната светлина. Спряха на разстояние един от друг и се изучаваха внимателно, без да пристъпват един към друг. Пръв наруши дистанцията Черен гръб. Вълчицата бе огряна от луната и козината ѝ сияеше. Така я запомни той – Сияйна. Доближи я и се подушиха. Тя беше яла мърша, той миришеше на прясна кръв след лов. Недоверието помежду им се стопи. Сякаш по даден сигнал двамата побягнаха заедно в дълбокия сняг хълбок до хълбок. Той я водеше към последната си плячка – едно убито прасе. Когато го доближиха, тя се хвърли към трупа, но той изръмжа и това я спря. Не беше свикнал да дели с някой собствения си улов. Продължаваше да ръмжи, за да покаже, че плячката е негова, и откъсна парче месо. Женската гледаше и скимтеше. Той застана с гръб към свинския труп и легна в снега, сякаш искаше да ѝ каже: “Хайде, яж, сега не те гледам!” Тя боязливо се наведе, откъсна малко парче и побягна настрани. Черен гръб изви глава и я погледна с преднамерено безразличие. Сияйна доближи отново трупа, но когато се наведе, отново чу ниското предупредително ръмжене. Заобиколи плячката и с подвита опашка отиде до нейния владетел, скимтейки умолително. След това деликатно го близна по носа. Черен гръб изпръхтя и зарови муцуната си в снега, а след това се изтъркаля с лапите нагоре, без да прави усилие да се изправи. Вълчицата започна да подскача около него игриво. Той се обърна с гръб и отново демонстрира своята незаинтересованост към храната. Тя се възползва от поканата и започна лакомо да се храни. Този път никой не я прекъсна. Когато пое максималните за теглото си шест килограма месо, Сияйна легна до новия си приятел и гърбовете им се допряха. Усещаха взаимно топлината от телата си. От този момент пътеката им беше една и вълчицата винаги ядеше прясно убито животно.

…

В гората върлуваше африканската чума. Първоначално намираха много полуумрели диви свине, но не след дълго главният им източник на храна изчезна. Нямаше ги дирите на сюриите. Инстинктивно избягваха местата, където хората бяха завзели територии. Знаеха, че присъствието на тези същества може да ги погуби. Бяха намирали умрели вълци, които се бяха хранили с мърша, оставена от хора. Черен гръб разпознаваше миризмата на човеците, които бяха оставили стръвта, макар отровата да не миришеше. Ставаше все по-трудно да се намира храна. Гладът ги направи раздразнителни и понякога Сияйна не позволяваше на Черен гръб да я доближава.

Една вечер, когато за пореден път гладът ги притисна, те тръгнаха към светлинките в долината. Щом наближиха, миризмата на домашни животни ги блъсна отдалеч в носовете. Свикналите им с тъмнината очи различиха силуета на едро теле, което се бе забавило с прибирането си след паша. Борбата не продължи дълго. Сияйна захапа сухожилието на телето, а Черен гръб ловко го сграбчи за гушата и прекъсна притока на въздух през трахеята. Ядоха много. Коремите им се бяха издули и те се оттеглиха в близкото дере, за да пият вода. След това намериха за̀вет в едни гъсти храсти и останаха там целия ден. Чуваха гласовете на хората, които търсеха телето, и усещаха недоволството им. Решиха, че ще е по-безопасно да не се връщат на мършата.

Когато след наколко дена гладът отново ги навести, те издебнаха друго теле и бързо го свалиха, използвайки вече добре разработената си тактика. В рамките на два месеца успяха да убият над двадесет телета. Понякога атакуваха животните, пуснати на свободна паша още през деня. На два пъти попадаха на говедарите, които викаха заплашително и мятаха камъни по тях. Черен гръб им се зъбеше и ръмжеше, готов да нападне тези досадни създания. Той бе господарят тук!

За да опазят животните си от набезите на вълците, стопаните се принуждаваха да ги прибират в оборите все по-рано. Това имаше ефект и убийствата намаляха, но не спряха. Няколко овчарски кучета изчезнаха, а по-късно оглозганите им черепи бяха намерени от техните стопани. Конете, пуснати на свободна паша, започнаха също да понасят щети от върлуващите вълци.

…

Тази година се случи доста топла и домашните животни продължаваха да пасат на открито до средата на ноември. Независимо от усилията на селяните да опазят добитъка си отново имаше убито теле. Младен получи обаждане от свой братовчед, който му се оплака от тежките набези на вълците: “Знам, че си ловец хищничар. Трябва да ни помогнеш! Вече едва издържаме. Съсипаха сума ти животни…”

Младен пое ангажимента и каза на братовчед си този път да не местят убитото животно. На следващия ден отиде на място, огледа терена и постави два фотокапана. Видя посоката на вятъра и като го съобрази, избра един храсталак за укритие. Братовчедът имаше старо изтърбушено „Рено“, което вече никой не караше, но все пак беше в движение. Закараха колата и я набутаха в храстите на няма и тридесет метра от стървилището, така че да може да се използва за укритие. Този метод на причакване той бе усвоил от множество успешни и неуспешни варди на хищници.

…Склоновете на Пирин планина бяха потъмнели от надвесилите се облаци. Въздухът бе кристално чист и от подножието можеха да се видят върховете горе. Това мрачно спокойствие бе измамно, защото всеки момент щеше да завали проливен дъжд.

Когато с Младен пристигнахме на мястото, вече бяхме закъснели. Смрачаваше се. Тръгнахме с леко закъснение от София и докато вземем бележката, която ми даваше право на лов, сумракът погълна просторната гледка. Намерихме мястото сравнително бързо. От телето не бе останало много, но мястото бе захранено наново с други месни остатъци, така че да привлича хищниците. Камерите ни изпратиха снимки от предишната нощ. Имаше посещения приблизително между 20:00 и 22:00 ч.

Беше минал половин час от настаняването ни и дъждът плисна. Хищниците не обичат да се мокрят и да ходят във високи треви, когато вали. Шансовете да дойдат намаляваха. Когато до 22:00 ч. никакъв хищник не се появи, прошепнах на Младен, че вероятно днес няма да е денят на разплатата. Двамата периодично проверявахме за движение, но в един момент аз се отпуснах и облегнах удобно. Ентусиазмът на колегата също намаля, но той продължи да наблюдава, докато аз вече го карах на автопилот, обзет от апатия. Един заек донякъде възбуди вниманието ми за известно време, но след това отново се отпуснах. По някое време Младен ме избудалка, че е пълно с вълци и аз, недочул точно какво казва, се надвесих напред, при което бинокълът изтрака на пода на колата. Колегата не беше взел карабината си, защото мерникът му бе разместен, а заради пристигането по тъмно не бе удачно да я настройваме тепърва. Разчитахме на моето оръжие в калибър 6,5х55 ШМ, снаредено с куршуми Hornady ELD-h в тегло 143 грейна, с начална скорост 785 м/с. По всичко изглеждаше, че ще го прибера обратно в калъфа, без да съм стрелял.

„Рено“-то бе обърнато странично към стървилището. Колегата седеше на предната седалка, а аз бях разпънал триногата KJI, която поддържаше оръжието ми насочено към стървилището, без да ми тежи в ръцете на задната седалка. Позицията ми позволяваше да виждам до дървото, около което бе разпръсната стръвта, но не и вляво от него. Младен от своя страна имаше по-добра видимост…

Потупването по рамото не ме стресна, но ме накара да мобилизирам сетивата си и бързо ме извади от унеса. Прикладвах и прегледах района директно през прицела. Изведнъж лещите се изпълниха с образа на голям вълк, който преминаваше в тръс на не повече от 30-35 метра. Бързо го прихванах и стрелях в плешката. Чух как куршумът изшляпа в него, но нямаше никаква реакция или дори изквичаване. В този момент Младен прошепна: “Има още един зад храста.” Бях сигурен в попадението си и не се подвоумих дали да повторя този вълк или да се насоча към другия. Бързо намерих прикрита зад един храст вълчицата. Виждах само врата и главата ѝ. Стрелях във врата. Отново нямаше реакция за около две секунди, но след това, като на забавен каданс, сякаш някой бе изпуснал въздуха ѝ, тя бавно се свлече и остана на място.

Потърсих първия вълк, но не можах да го открия. Понякога тези животни са в състояние да изминат голямо разстояние с пробит бял дроб. Намерих женската на около осемдесет метра. Куршумът бе влязъл и излязъл през врата ѝ, предизвиквайки моментална смърт. В продължение на половин час оглеждах близките храсти и дерето, което те покриваха, но не видях нито кръв, нито следи. В един момент на далечния склон в гъстото дере фенерът ми освети част от козината на мъжкаря, но той бързо се скри. Обилният дъжд измиваше следите и заличаваше всичко след себе си. Вече наближаваше полунощ, а ни предстоеше дългият път до София. Направихме една недотам успешна снимка с вълчицата и решихме да отложим търсенето на другаря ѝ. Разказахме на местните хора какво се случи и те обещаха да го потърсят следващите дни, но така и не го намериха. Това, което намериха местните стопани обаче, бе временното спокойствие от вълчите набези. Намалелите популации диви свине, които са основната храна на вълците, ще провокират сивите разбойници отново да нападнат домашните животни. Да се надяваме, че намесата на ловците, а не отровата ще реши въпроса и в бъдеще.