Вълча история

Всичко можеше да се каже с тези думи:
“Отидох на варда и убих една вълчица.” Ей, голям ловец! Голям мъжага! И какво от това? Загубил няколко дни във варда, накрая и сляпата кокошка намира по някое зрънце. Дошла вълчицата и той я гръмнал от 80 метра. Какво толкова!

Всъщност историята започва по друг начин и продължава доста по-интересно от това. 
В хралупата останаха сами четирите вълчета. Няма да им даваме имена, защото повечето от тях няма да тръгнат из гората по Петровден. Защо Петровден ще попитате? Този светъл празник се пада на 29 юни. Случайно или не тогава вълците изкарват за пръв път новото потомство от бърлогите и ги представят на гората. Малките вълчета гледат с любопитство заобикалящият ги нов свят. Не се страхуват, защото с тях вървят най-могъщите зверове, повелителите на гората, алфа двойката – техните майка и татко. В глутницата има правило: Само алфа двойката – водачът и неговата вълчица могат да създават поколение. Те са най-умните и силни животни и са натрупали най-много опит. Ако някой от другите вълци иска да продължи рода си той трябва да се отдели от глутницата и да оцелява сам, без помощтта на останалите. Отделянето означава и напускане на територията, защото се првръща в конкурент за храната и територията. Така отделилият се вълк се превръща в единак. Той трябва сам да създаде глутница. Не може да се присъедини към сформирана глутница, защото те се създават на семеен принцип. Трябва да открие самотна женска или да приласкае такава от чужда глутница. често се налага да се сбие с братята или алфа мъжкаря. Вълците не лъжат! Ако веднъж вълчицата се е доближила до чужд вълк, тя е попила миризмата му. другите вълци ще я подушат когато се прибере. Те разговарят помежду си чрез обонянието. О, колко малко знаем ние хората за това! Подушвайки я другите знаят от къде е минала, защото билките, почвата и мъха са оставили мириса си. Те знаят какво е яла и дали е останало още. Те знаят дали е ловувала и с кой се е срещала. Те могат да се върнат по следите й и да пресъздадат целия й ден и го правят. Вълците не се съмняват! Вълците знаят. Те не разговарят за чувствата си. Те разбират за измамата и за изневярата. Вълците не изневеряват! Остават с партньорът си до живот. Двойката се движи и ловува заедно. Когато женската роди малките, остава с тях в бърлогата. Мъжкарят ловува сам в този период. Така е много по-трудно, но той няма друг избор, ако иска да оцелее потомството му. Когато се сдобие с храна, не яде. Първо носи на своята вълчица. Изчаква я да се нахрани и ако не й е достатъчно, се връща за още. Прави това, докато вълчицата повърне.Това е знак, че тя ще има достатъчно мляко за мъниците. Тогава може да се нахрани и той. Връща се и ако е останало нещо от плячката, го дояжда и пак тръгва на лов. Женската остава при поколението си, за да ги пази и храни. Когато по Петровден вълчетата са укрепнали, ги извежда за първият им лов. Обикновенно вълците се “закачат” за някоя сурия диви свине. Започва да ги “пасат”. Какво означава това? Дивите свине съставляват около 80 процента от диетата на вълците. Най-предпочитани са тези между една и две годишна възраст. По-големите могат да създадат проблеми, особенно ако са секачи с остри бивни. Приплодите са твърде дребни и доста бързи. За да хване приплод вълкът полага същите усилия, както за двугодишно (миналогодишно) прасе, но месото в това животно е три пъти по-малко. Дивите свине са силни и издръжливи създания. Могат да развиват скорост от 30 до 35 километра в час и да поддържат тази скорост няколко километра. Вълкът, обаче може да тича със скорост 40-45 километра в продължение на 20 и дори 30 километра. Това го прави доста по-бърз и издръжлив от дивите свине. Когато убие дива свиня, хищникът оставя сурията диви свине за известно време на мира, но не изпуска следите им. Следва ги от разстояние – “пасе” ги. Така, когато пак има нужда от протеин отново може да си го осигури. Следва ги догкато стадото намалее или пресече следите на друга сурия с повече диви свине. Тогава започва да “пасе” тях. Но какво става, ако мъжкият вълк бъде убит или ранен? Кой ще храни женската? Как тя ще има достатъчно мляко за рожбите си? Ще й се наложи самата тя да ловува. Изпаднала в изолация от месеци, тя не знае къде са стадата с диви свине. Ще трябва тепърва да търси храна, за да осигури поколението си без помощта на своя партньор. Може да липсва с дни преди да се прибере в бърлогата. През това време лисиците или ястребите могат да отмъкнат потомството й, за да нахранят собствените си деца. 
Голямата лисица с бялата опашка търсеше плячка, когато наближи хралупата. четирите малки вълчета бяха останали сами вече втори ден. Гладът ги мъчеше и те издаваха присъствието си с пискливото си скимтене. Лисицата се подвуоми. Знаеше, че ако вълчицата се върне в този момент за нея нямаше да има милост, само защото бе разкрила бърлогата й. Така или иначе прошка нямаше да има. Бързо се спусна по посока на звука и откри четирите вълчета. Три от тях бяха по-дребни женски и едно по-едро мъжкарче с черна ивица по гръбнака. Уплашените вълчета се скупчиха в дъното на хралупата и се опитаха да изръмжат предупредително. Тънките им гласчета будеха присмех в опитната лисица. Бълзо грабна едното вълче изнесе го навън и го удуши за секунди. Върна се за второто и за третото. Трябваше да побърза! Когато се върна за мъжкарчето, то без предупреждение скочи изненадващо и я ухапа за гъбата на носа. Готова бе да се хвърли отново към него, но чу шум откъм гърба си. Майката вълчица се бе върнала. Всичко свърши бързо. 
Останало само от цялото котило вълчето чертана ивица получаваше всичките грижи от майка си. В началото храната не достигаше. Вълчицата не го оставяше само за дълго никога вече, но това й пречеше да ловува ефективно. Дойде Петровден, а снего и първия урок по лов. Вълчето израстна силно и още преди първата си година се превърна в умел ловец. След тежката зима майка му бе отслабнала, но бързо възвърна добрата си форма, когато започнаха да ловуват заедно. В средата на втората си година вълчето се превърна в опитен здрав и едър мъжкар с черен гръб. Не след дълго се отдели от майка си и пое по пътя на единака. Чувстваше се уверен и независим. Лесно се прехранвашес лов  и не му се налагаше да търси мърша. Когато големите снегове на третата година от живота му сковаха земята той усети в себе си порива за продължаване на рода. Бродеше из гората в търсене на нещо, което не знаеше точно какво е. Дори не му се ядеше. Не преследваше дивеча, но всеки път когато намереше диви свине убиваше по едно. Хапваше малко и го зарязваше. Често избираше някоя издадена скала и заставаше загледан към луната. След това съзерцание надигаше главата си и издаваше вой – призив за нещо, като магия която се носеше над долините и разкриваше присъствието му на останалите горски обитатели.
Една вечер към него се понесе друг вой от женска. Изведнъж той разбра какво бе търсил. Отговори и получи отговор. спусна се на големи скокове. Оставяше дълбока диря през дълбокия сняг. След известно време пресече дирята на вълчицата, която му отговаряше. Отново нададе вой и тръгна по следата. Срещнаха се на една поляна, огряна от лунната светлина. Спряха на разстояние един от друг и се изучаваха без да пристъпят един към друг. Пръв наруши дистанцията Черен гръб. Тя бе огряна от луната и козината и беше сияйна. Така я запомни той – Сияйната. Доближи я и се подушиха. Тя  беше яла мърша. Той миришеше на прасна кръв след лов. Недоверието се стопи. Сякаш по даден сигнал двата вълка побягнаха в дълбокия сняг и вече тичаха заедно хълбок до хълбок. Той я водеше към последната си плячка – убито прасе. Когато го доближиха тя се хвърли към трупа, но той изръмжа и това я спря. Не беше свикнал, да дели с някой собствения си улов. Продължаваше да ръмжи, за да покаже, че уловът е негов и откъсна парче месо. Женската гледаше и скимтеше. Той застана с гръб към плячката и легна в снега, сякаш искаше да каже: “Хайде, яж! Сега не те гледам.” Сияйна боязливо се наведе, откъсна малко парче месо и побягна настрани. Черен гръб изви глава и я погледна с преднамерено безразличие. Сияйна доближи трупа на прасето, но когато се наведе отново дочу ниското предупредително ръмжене. Заобиколи плячката и с подвита опашка отиде до Черен гръб скимтейки умолително. След това го деликатно го близна по носа. Черен гръб изпръхтя и зарови муцуната си в снега, а след това се изтъркаля с лапите нагоре, без да прави усилие да се изправи. Сияйна започна да подскача около него игриво. Единакът се обърна с гръб и отново демонстрира своята незаинтересованост към храната. Вълчицата се възползва от поканата и започна лакомо да се храни. Този път той не я прекъсна. Когато пое максималните за теглото си 6 килограма месо, Сияйна легна до него и гърбовете им се допряха. Усещаха топлината един от друг. От този момент пътеката им беше една и Сияйна винаги ядеше прясно убито животно. 
В гората върлуваше африканската чума. Първоначално намираха много полуумрели диви свине, но не след дълго главният им източник на храна изчезна. Нямаше ги дирите на суриите. Инстинктивно избягваха местата където хората бяха завзели територии. Знаеха, че присъствието на тези същества може да ги погуби. Бяха намирали умрели вълци , които се бяха хранили с мърша, оставена от хората. Черен гръб разпознаваше миризмата на хората, които бяха оставили стръвта, макар отровата да не миришеше. Ставаше все по-трудно да се намира храна. Гладът ги направи раздразнителни и понякога Сияйна не позволяваше на Черен гръб да я доближава. Една вечер, когато за пореден път гладът ги притисна те тръгнаха към светлинките в долината. Когато наближиха миризмата на домашни животни ги удари. Свикналите им с тъмнината очи различиха силуета на едро теле, което се бе забавило с прибирането си след паша.. Борбата не продължи дълго. Сияйна захапа сухожилието на телето, а Черен гръб ловко го сграбчи за гушата и прекъсна притокът на въздух през трахеята. Ядоха много. Коремите им се бяха издули и те се оттеглиха в близкото дере, за да пият вода. След това намериха завет в едни гъсти храсти и останаха там целия ден. Чуваха гласовете на хората, които търсеха телето и разбраха недоволството им. Решиха, че ще е по-безопасно да не се връщат на мършата. Когато след наколко дена гладът отново ги навести, те издебнаха друго теле и бързо го свалиха, използвайки вече добре разработената си тактика. В рамките на два месеца успяха да убият над 20 телета. Понякога атакуваха животните пуснати на свободна паша още през деня. На два пъти попадаха на говедарите, които викаха заплашително и мятаха камъни по тях. Черен гръб им се зъбеше и ръмжеше, готов да нападне тези досадни създания. Той бе господарят тук! За да опазят животните си от набезите на вълците, стопаните се принуждаваха да ги прибират в оборите все по-рано. Това имаше ефект и убийствата намаляха, но не спряха. Няколко овчарски кучета изчезнаха, а по късно оглозганите им черепи бяха намерени от стопаните. Конете пуснати на свободна паша започнаха също да понасят щети от върлуващите вълци.
Тази година се случи доста топла и домашните животни продължаваха да пасат до средата на ноември. Отново имаше убито теле, независимо от усилията на селяните. Младен получи обаждане от свой братовчед, който му се оплака от тежките набези на вълците. “Знам, че си ловец хищничар. Трябва да ни помогнеш! Вече едвам издържаме. Съсипаха сумата и животни.” Младен пое ангажимента и каза на братовчед си този път да не местят убитото животно. На следващия ден отиде на място, огледа терена и постави два фотокапана. Видя посоката на вятъра и като го съобрази избра един храсталак за укритие. Братовчедът имаше старо изтърбушено Рено, което вече никой не караше, но все пак беше в движение. Закараха колата и я набутаха в храстите, на няма и 30 метра от стървилището, така че да може да се използва за укритие. Този метод на причакване той бе усвоил от множество успешни и неуспешни варди на хищници. 
Склоновете на Пирин планина бяха потъмнели от надвесилите се облаци. Въздухът бе кристално чист и от подножието можеха да се видят върховете. Това мрачно спокойствие бе измамно, защото всеки момент щеше да завали проливен дъжд. Когато с Младен пристигнахме на мястото, вече бяхме закъснели. Смрачаваше се. Тръгнахме с леко закъснение от София и докато вземем бележката, която ми даваше право на лов, сумракът погълна просторната гледка. Намерихме мястото сравнително бързо. От телето не бе останало много, но мястото бе захранено на ново с други месни остатъци, така че да привлича хищниците. Камерите ни изпратиха снимки от предишната нощ. Имаше посещения приблизително между 20.00 и 22.00 ч. Беше минал половин час от настаняването ни и дъждът плисна. Хищниците не обичат да се мокрят и да ходят във високи треви, когато вали. Шансовете да дойдат намаляваха. Когато до 22.00ч никакъв хищник не се появи, прошепнах на Младен, че вероятно днес няма да е денят на разплатата. Двамата периодично проверявахме за движение, но в един момент се отпуснах и облегнах удобно. Ентусиазмът на колегата също намаля, но той продължи да наблюдава, докато аз вече го карах на автопилот, обзет от апатия. Един заек, донякъде възбуди вниманието ми за известно време, но след това отново се отпуснах. По някое време Младен ме избудалка, че е пълно с вълци и аз недочул точно какво казва, се надвесих напред, при което бинокълът изтрака на пода на колата. Колегата не беше взел карабината си, защото мерникът му бе разместен, а заради пристигането по тъмно не бе удачно да я настройваме тепърва. Разчитахме на моето оръжие в калибър 6,5х55 ШМ, снаредено с куршуми Hornady ELD-h в тегло 143 грейна, с начална скорост от 785 м/сек. По всичко изглеждаше, че ще го прибера обратно в калъфа, без да съм стрелял. Реното бе обърнато странично към стървилището. Колегата седеше на предната седалка, а аз бях разпънал триногата KJI, която поддържаше оръжието ми насочено към стървилището, без да ми тежи в ръцете на задната седалка.
Позицията ми позволяваше да виждам до дървото, около което бе разпръсната стръвта, но не и вляво от него. Младен от своя страна имаше по-добра видимост. Потупването по рамото не ме стресна, но ме накара да мобилизирам сетивата си и бързо ме извади от унеса. Прикладвах и с скенирах района директно през прицела. Изведнъж лещите се изпълниха с образа на голям вълк, който преминаваше в тръс на не повече от 30-35 метра. Бързо го прихванах и стрелях в плешката. Чух как куршумът изшляпа в него, но нямаше никаква реакция или дори изквичаване. В този момент Младен прошепна: “Има още един зад храста.” Бях сигурен в попадението си и не се подвоумих, дали да повторя този вълк или да се насоча към другия. Бързо намерих прикрита зад един храст вълчицата. Виждах само врата и главата. Стрелях във врата. Отново нямаше реакция за около две секунди. След това, като на забавен каданс, сякаш някой бе изпуснал въздуха от вълчицата тя бавно се свлече и остана на място. Потърсих първия вълк, но не можех да го открия. Понякога тези животни са в състояние с пробит бял дроб, да изминат голямо разстояние. Открих вълчицата на около 80 метра. Куршумът бе влязъл и излязъл през врата й, предизвиквайки моментална смърт. В продължение на половин час оглеждах близките храсти и дерето, което те покриваха, но не намерих нито кръв, нито следи. В един момент на далечния склон в гъстото дере фенерът ми освети част от козината на мъжкарят, но той бързо се скри. Обилния дъжд измиваше следите и заличаваше всичко след себе си. Вече наближаваше полунощ, а ни предстоеше дългият път до София. Направихме една не до там успешна снимка с вълчицата и решихме да отложим търсенето на другия вълк. Разказахме на местните хора какво се случи и те обещаха да потърсят в следващите дни. Така и не намериха мъжкия вълк. Това, което намериха местните стопани, бе временното спокойствие от вълчите набези. Намалелите популации от диви свине, които са основната храна на вълците, ще провокират сивите разбойници отново да нападнат домашните животни в скоро време. Да се надяваме, че намесата на ловците, а не отровата ще реши въпроса и в бъдеще.