Глухарите

Дивият петел, известен също като глухар, е една от древните птици, за които се счита, че са връстници на най-старите видове на еволюцията, оцелели и до днес. В България популацията на глухарите е относително стабилна, макар и тези митични създания да имат много чувствителна натура, която до голяма степен зависи от човешката дейност.

Местата, където сватбуват тези птици, се наричат токовища и се намират в иглолистните гори с голяма надморска височина. Предпочитаните дървета, на които те обичат да кацат, докато пеят любовната си песен за привличане на женските, са предимно бяр бор и мура. Същинското сватбуване на глухарите е през пролетта, обикновено след средата на март. Наблюдава се и псевдотокуване, което се случва през септември, но с много по-малка интензивност.

В България глухарът е ловен обект под особен режим със строго определЕни отстрелни квоти, които за територията на цялата страна са около 50-60 петела годишно. Отстрелът е разрешен само един месец през годината – от средата на април до средата на май. Този прозорец, определен за лов, обаче не е реално времето, в което може да се ловува, защото метеорологичните условия често го ограничават в рамките на 10-15 действително ловни дни.

Женските са забранени за отстрел. Така се гарантира оцеляването на популацията, защото един петел може да оплоди множество кокошки.

Ловът на глухар в регламентираните му граници и дори донякъде бракониерството му не могат да унищожат популацията. Това, което е наистина големият проблем за този вид птици, е унищожаването на средата на обитание и токовищата вследствие на дърводобив и горски пожари. Други човешки дейности, които безпокоят птиците в периода на сватбуване, са шумът от резачки и офроуд превозни средства (кросови мотори и ATV). Това кара глухарите да се изместват и така токовищата, установени от множество години, биват зарязани.

Тази година имаше реална заплаха за провеждане на лова за глухар, която бе обоснована от два фактора. Първо, установеният от години период 15 април – 15 май, за който горското министерство издава синхронизирано разрешение, бе забавен от Министерството на околната среда и горите и едва два дена след установения срок заповедта бе подписана. На пръв поглед два дена не са кой знае какъв срок за лова, но  неведението дали той въобще ще се проведе, създава лош имидж на България като дестинация за ловен туризъм сред клиентите от чужбина. Държа да отбележа, че заявките за ловуване на глухар от страна на ловните организатори се подават с една година предизвестие. (На практика след приключването на настоящия сезон се заявяват птиците за следващата година.)  Планирането на такъв лов не може да стане в последния момент. Ловците, които искат да ловуват глухар и пристигат от чужбина, трябва да организират своя график, да осигурят отпуската си, да планират самолетни билети, настаняване, да синхронизират разрешителното за пренос на оръжията си и куп други логистични подробности, които не могат да се направят с едно щракване на пръсти.

Вторият фактор бе, че тази година меката зима подтикна глухарите да сватбуват по-рано – още в началото на март. Така когато сезонът се откри едва на 18-ти април, петлите почти бяха приключили сватбуването, защото повечето кокошки бяха покрити. Оттеглянето на женските на практика подтисна токуването. Ако други години през този период горите се огласяха от песента на петлите, този сезон не само че тази песен се чуваше по-рядко, но вече бе вяла и с по-слаба интензивност.

Защо този лов е толкова важен за поддържане на популацията на дивия петел? Отговорът е многопластов.

Когато има икономически интерес от даден вид (в случая глухар), ловните стопани поддържат местообитанията, като не се допуска дърводобив, а и самото присъствие на терена предпазва от прояви на  бракониерство. Постоянното наблюдение установява нови и преместени токовища и така се прави по-точна таксация, която е отговорна за правилното определяне на отстрелните квоти. Както показва световната практика, всеки вид, чийто лов бъде забранен, не след дълго започва драстично да намалява. И обратното, върху дивеча, който е обект на интензивен лов, има по-добър мониторинг, за него се полагат повече грижи и съответно популацията се поддържа в оптимизирано количество. Не искам да иззема думата на специалистите и едва ли ще мога да обясня този процес по-добре от тях, но това, което е важно да се разбере, е, че съдбата на глухара не е застрашена от регламентирания отстрел, а от опазването на токовищата от вредните прояви на човешката дейност. В този ред на мисли спирането на лова на дивия петел не само няма да го защити като вид, а напротив, ще допринесе за неговото изчезване.

Независимо от усложнената метеорологична и документална обстановка и тази година бях на терен в Родопа планина, в едно от най-високопланинските ловни стопанства в местността Беглика. Ловният водач Иван е фокусникът, който щеше да изравни шансовете в наша полза. Той прекарва дни в подготовка на лова, като обикаля токовищата и анализира кое работи, към кое има по-добър подход, как да доближим до конкретен глухар, без да обезпокоим други птици, и куп дребни детайли, които всъщност рисуват картината на успешния лов или провала.

Станах в 3:30 часа и след едно кафе тръгнахме с ловеца, пристигнал от Франция, за да стигнем все още по тъмно до мястото, където оставихме джипа. Придвижвахме се с минимална употреба на светлина. Аз лично не използвах челника си, за да намаля опасността да бъдем забелязани.

Вървяхме по стръмно дере. Скоро по следите разбрахме, че пред нас се движи мечка с малкото си. Ако се сблъскахме в нощния мрак, майката щеше основателно да ни нападне, за да предпази своето потомство…

Промъквахме се предпазливо и безшумно, докато Иван чу рехавото токуване на един глухар и ни направи знак да внимаваме. Малко след това в тишината прозвуча познатата песен от три фази – “почукване”, “пльокане” и “брусене”. При следващия цикъл на песента, след “пльокането” направихме по три крачки, докато траеше “брусенето”, и отново замръзнахме. И преди съм го писал, но за тези, които не са запознати, ще обясня пак – докато трае третата фаза на песента, която продължава около две секунди, жлезите, разположени до ушните канали на глухара, се подуват и той спира да чува временно, откъдето носи и своето название. Тогава издебващият ловец може да се придвижи и дори да създаде шум – той няма да обезпокои токуващата птица.

Използвайки това знание, ние напредвахме с по две-три стъпки при всеки следващ цикъл на песента. Така успяхме да се доближим до мурата, на която беше кацнал нашият мъжкар. Макар и да беше още непрогледен мрак, ние се опитахме да откроим силуета му на фона на звездното небе. Това, което се получи обаче, бе, че петелът първи ни видя на фона на светлата изсъхнала трева и с мощен плясък на крилата отлетя. Сигурен съм, че на всеки от нас му се искаше да се изкаже нецензурно, но запазихме този порив вътре в себе си, защото недалеч се дочуваше песента на друг глухар. За себе си съм установил, че мога да чуя тази птица в зависимост от терена от разстояние 150-200 метра. Иван има доста по-добър слух и се „пресяга“ с 50-100 метра повече. В случая другият петел не бе на повече от 100 метра от нас и ние, без да губим повече време, се насочихме към него. Успяхме да го наближим, следвайки токуването на петнадесетина метра. Ловецът държеше в ръце ловната пушка, заредена с патрони 2/00, в готовност за стрелба – с пръст на предпазителя. Оставаше само да заобиколим едно дърво, за да може да ни се открие видимост към глухара… С времето, което ни отне второто издебване, денят напредна и започна да се развиделява. Това от една страна бе добре, за да видим обекта на нашето издебване, но от друга “обектът” също можеше да ни вижда. Получи се така, че глухарът ни мерна през клоните преди ловецът да може да стреля и отлетя в обратна на нас посока.

Съкрушени от двете изпортени издебвания, поехме надолу към джипа. Никой не говореше, но настроението ни се скапа. Иван извади цигара и затърси запалката в джоба си. В следващия момент ръката му ме сграбчи и разтърси за рамото. С ненужно силен глас, който ми прозвуча като изстрел, каза превъзбудено: „Ето го там! На клона!”. Носех карабина като резерва, защото понякога ситуацията не позволява на ловеца да доближи птицата на изстрелно разстояние за гладкоцевна пушка. Бързо подадох карабината на французина, като в същото време поех гладкоцевната пушка, и му посочих петела. Глухарът ни беше забелязал, но качен на високия клон и на повече от 50 метра разстояние, не се чувстваше застрашен. Беше много стара птица, може би над 7-годишен. Изстрелът, приглушен от супресора, беше погълнат от дърветата. Дивият петел сякаш увисна във въздуха за момент и след това, привлечен от гравитацията, полетя за последен път.