Глухарите.

Защо този лов е толкава важен за поддържането на популацията на дивия петел? Отговорът е многопластов:
Когато има икономически интерес от даден вид (в случая глухар), ловните стопани поддържат местообитанията, като не се допуска дърводобив, а и самото присъствие на терена предпазва от бракониерство. Постоянното наблюдение установява нови и преместени токовища и така се прави по-точна таксация, която е отговорна и за правилното определяне на отстрелните квоти. Както показва световната практика, всеки вид, чийто лов бъде забранен, не след дълго започва драстично да намалява. И обратното, към дивеча, който е обект на интензивен лов има по-добър мониторинг, полагат се повече грижи и респективно популацията се поддържа в оптимизирано количество. Не искам да изземам думата на специялистите и едва ли ще мога да обясня този процес по-добре от тях, но това, което е важно да се разбере е, че съдбата на глухара не е застрашена от регламентирания отстрел, а от опазването на токовищата от вредните прояви на човешката дейност. В този ред на мисли, спирането на лова на дивия петел не само няма да го защити като вид, а напротив – ще допринесе за неговото изчезване.

Независимо от усложнената метеорологична и документална обстановка и тази година бях на терен (в Родопа планина) в едно от най-високопланинските ловни стопанства в местността Беглика. Ловния водач Иван е фокусника, който изравняваше шансовете в наша полза. Той прекарва дни в подготовка на лова, като обикаля токовищата и анализира, кое работи, към кое има по-добър подход, как да доближим, без да обезпокоим други птици и куп дребни детайли, които всъщност рисуват картината на успешния лов или провалът. 
Станах в 3.30 часа и след едно кафе тръгнахме с ловецът пристигнал от Франция, за да пристигнем все още по тъмно до мястото, където оставихме джипа. Придвижвахме с с минимална употреба на светлина. Аз лично не използвап челника си, за да намаля шансовете да бъдем забелязани. Вървяхме по стръмно дере. Скоро по следите разбрахме, че пред нас върви мечка с малкото си. Ако се сблъскахме в нощния мрак, майката щеше основателно да ни нападне, за да предпази своето потомство. Промъквахме се предпазливо и безшумно, докато Иван чу рехавото токуване на един глухар и ни направи знак да внимаваме.  Малко след това в тишийната прозвуча познатата песен от три фази: “почукване”, “пльокане” и “брусене”. При следващия цикъл на песента след “пльокането” направихме по три крачки, докато траеше “брусеното” и отново замръзнахме. И преди съм го казвал, но за тези които не са запознати ще побясня пак. Докато трае третата фаза на песента, която продължава около две секунди, жлезите разположени до ушните канали на глухара се подуват и той спира да чува временно, от където носи и своето име. Тогава издебващия ловец може да се придвижи и дори да създаде шум, той няма да обезпокои токуващата птица. Използвайки това знание, ние напредвахме с по две-три стъпки при всеки следващ цикъл на песента. Така успяхме да се доближим до мурата на която беше кацнал нашия мъжкар. Макар и да беше оше непрогледен мрак, се опитахме да откроим силуета на петела на фона на звездното небе. Това, което се получи обаче, бе че петелът първи ни видя на фона на светлата изсъхнала трева и с мощен плясък на крилата отлетя. Сигурен съм, че на всеки от нас му се изкаше да се изкаже нецензурно, но запазихме този порив вътре в себе си, защото не далеч се дочуваше песента и на друг глухар. За себе си съм установил, че мога да чуя глухар в зависимост от терена от разстояние 150-200 метра. Иван има доста по-добър слух и се пресяга с 50 -100 метра повече. В случая другият петел не бе на повече от 100 метра от нас и ние, без да губим повече време се насочихме към него. Успяхме да го наближим следвайки токуването на петнадесетина метра. Ловецът държеше в въце ловната пушка заредена с потрони 2/00 в готовност за стрелба с пръст на предпазителя. Оставаше само да заобиколим едно дърво, за да може да ни се открие видимост към птицата. С времето което ни отне второто издебване, денят напредна и започна да се развиделява. Това от една страна бе добре, за да видим обекта на нашето издебване, но от друга “обектът” също можеше да ни вижда. Получи се така, че глухаръгт ни мерна през клоните преди ловецът да може да стреля и отлетя в обранта на нас посока. Съкрушени от двете изпортени издебвания поехме надолу към джипа. Никой не говореше, но настроението се скапа. Иван извади цигара и затърси запалката в джоба си. В следващия момент раката му ме сграбчи и разтърси за рамото. С ненужно силен глас, който ми прозвуча като изстрел каза превъзбудено: ”Ето го там! На клона.” Носех карабина като резерва, защото понякога ситуацията не позволява на ловеца да доближи птицата на изстрелно разстояние за гладкоцевна пушка. Бързо подадох карабината на ловеца, като в същото време поех гладкоцевната пушка и му посочих петела. Глухарът ни беше забелязал, но качен на високия клон и на повече от 50 метра разстояние, не се чувстваше застрашен. Беше много стара птица. Може би над 7 годишен. Изстрелът приглушен от супресора беше погълнат от дърветата. Дивият петел сякаш увисна във въздуха за момент и след това, привлечен от гравитацията полетя за последен път.