Глухари в Борово

Не се замислих как да отговоря на поканата на моя приятел и колега ловец Георги Бояджиев, когато ми предложи да посетим дивечовъдна станция “Борово”. Имаше само едно допълнително условие. Налагаше се да пътувам и с петгодишния си син Любомир. Бях му обещал, че ще го взема следващия път със себе си. Обадих се на още един приятел – Пенчо Младенов, прилъгвайки го с балканската пъстърва, въдеща се по тези места. На него не му трябваше голямо убеждаване. 

Вече пътувахме към сърцето на Родопите, но не ни се искаше да минаваме по обичайните пътища. Отбихме се от магистрала “Тракия” покрай Ихтиман /и без друго пътят беше в ремонт/ и “отцепихме” към Белмекен. По пътя  синът ми  “оцени”  шофирането на Пенчо из острите завои, като на два пъти поиска да спрем, защото “храната се е качила над гърлото му и щял да започне да бълбука”. Изкачихме се до язовира и там спряхме за малко. В ръката на моя приятел веднага се появи въдица и с обещанието да направи само три хвърляния на блесната той слезе до брега. Половин час по-късно, без дори да му е клъвнало, едва го накарах да продължим. Отново му припомних, че там, където отиваме, има доста рибни запаси, а и повечко кълве. Това свърши работа и отново бяхме на път. 

Преминахме Юндола, Велинград, Батак, Пещера и не след дълго спряхме пред ловната хижа. Бяхме първите пристигнали. Очаквахме приятели от Сафари-клуба и Георги Бояджиев – негов председател.

От доста време се канех да посетя дивечовъдната станция “Борово”, но все нещо отлагаше моето гостуване. Здрависахме се с директора Нежко и след като разменихме малко приказки решихме вместо да чакаме другите да отидем на наблюдение по чакалата. 

Разделихме се на две групи – аз и синът ми, и Пенчо и новият  колега в стопанството Сашо Климентов. По пътя на ход срещахме пасящи сръндаци и сърни. Учех Любомир как се издебва животно и къде да гледа, така че той пръв да вижда животното и да остава незабелязан. Стигнахме до чакалото и там се разделихме с другата група. Те продължиха още един километър натам. Уговорката беше към 21,00 часа да тръгнем към хижата. 

Започна да се стъмва и аз и синът ми тръгнахме обратно. Изведнъж детето рязко стисна ръката ми и се приближи до мен. Не си призна, но явно гората, тъмнината и облачното небе го притесняваха и плашеха. Утеших го и му казах, че най-страшното “животно” всъщност е човекът и никое друго живо същество не обича да осъществява контакт с него току-така. Точно в този момент някакви съчки зад нас изпукаха и издадоха присъствието на едро животно, което току-що беше прекосило пътеката зад нас.

Стигнахме хижата и тъкмо сваляхме връхните си дрехи, когато Сашо и Пенчо се зададоха по пътеката. Още отдалеч ни подвикнаха, че зад нас е вървяла мечка и е оставила следи в калта по пътеката, но после е кривнала към гората. Явно инстинктът на малкия работеше по-добре от моя. Когато ме стисна за ръката, синът ми е усетил присъствието на мечката.

Започнаха да пристигат и другите, които очаквахме. Домакините направиха хубава трапеза, но още по-хубави бяха приказките. Любомир заспа на масата, като до последно отказваше да си легне в леглото, защото за него разговорите ни бяха  – “мъжка” работа, в която и той искаше да участвува.

На другата сутрин Иван /редовен член на сафари клуба/ щеше да излиза за глухар и трябваше да става рано. 

Ловът на глухари е като първата любов. Направиш ли го един път вече знаеш как. Въпросът е да ти покажат стъпките на танца, докато слушаш токуването на дивия петел. Не се шегувам. Глухарът е едра птица с размерите на голям домашен петел. Въпреки че спада към пернатите, ловът му е различен от този на другите видове. По-скоро издебването му прилича на издебване на дива коза или друг вид трофеен дивеч. Тази птица има перфектен слух и зрение. Рядкост е да се срещне случайно в природата. Петелът отбягва места, където има присъствие на хора, и то доста успешно.

Но ето – веднъж в годината, за две-три седмици  през пролетта инстинктът за продължаване на рода отприщва “мерака” на дивия петел и той започва да зове “дамата на сърцето си”, като издава най-неподражаемия и уникален звук в нашата фауна – токуването. 

То се състои от три различни по вид елемента, свързани в една композиция: 1/ почукване, 2/ “пльокане” /еднократно/, което прилича на изваждане на тапа от бутилка, и 3/ “брусене”, наподобяващо острене на нож в точило. Когато започне “брусенето” , петелът запушва ушните си канали и така докато “бруси” оглушава временно за две-три секунди. Това е моментът, в който ловецът може да се придвижва към целта си. В зависимост от дължината на песента се правят две до три крачки и се замръзва на място. Следва пауза, която понякога може да продължи пет и повече минути и отново след “пльокането” се правят две-три бързи крачки. Голяма е опасността ловецът да се издаде, защото освен глухара, който той издебва, твърде е вероятно наблизо да има и диви кокошки, а също и други диви петли. Ако “вдигнем” някой или някоя от тях, то и издебнатият обект ще отлети. Важно е много правилно да се определи посоката и да не се отклоняваме от нея, дори ако чуем друго токуване.  Ако все пак сме успели да се доближим на изстрел разстояние, на нас ни предстои ново изпитание – откриването на добре прикрития петел между клоните на дърветата. Нека не забравяме, че всичко това се случва през времето между три и шест часа рано сутринта. Видимостта е слаба или никаква и доста често се налага да се стои неподвижно на едно място, докато се развидели. Когато дойде моментът на изстрела в лоша видимост /обикновено по силует и по предположение/, ловецът вече е научил “стъпките на танца”. Инструкторът “по танци” е неговият ловен водач. Водейки го буквално за ръка, те започват заедно движението, но накрая ловецът е сам, защото е усвоил изкуството да издебне глухар.  Ако не му се отдаде, то глухарът е отлетял още докато ловецът разучава “танца”. 

За такъв лов удобни оръжия са гладкоцевни пушки 12-ти калибър, снарядени с 4/00 или /забележете!/ с 13/00. Защо с 13/00 ще попитат някои от вас с основание? Та това е накаква си птица, и то не по-голяма от една гъска! Тук не става дума за повалянето на птицата с 13/00, а за пробиването на дебел боров клон, зад който е кацнал петелът. Също така, малкото на брой сачми ще нанесат по-малко щети на трофея, а и една е достатъчна, за да го повали. 

Има и друга концепция – стрелба с нарезно оръжие. Използваните калибри са .22L.R. или .22 Hornet. Те имат относително ниско тегло на куршума, не много висока начална скорост, което позволява да се използват по цели, намиращи се над хоризонта, разбира се, само в отдалечени райони и извън населени места. 

Перфектни за целта са комбинираните пушки с една цев 12-ти калибър, а другата 22 Hornet.

Тази година топлото време даде ранен старт на токуването през март, но последвалите студени дни го прекъснаха и то се възобнови чак към края на април, за да продължи не повече от десетина-дванайсет дни.

Закусвахме на верандата на ловната хижа в Борово, когато по пътеката се зададоха Иван и брата на Нежко – изпечен ловен водач. Усмивките по лицата им отдалеч ги издаваха, че са преминали теста. 

Иван беше отстрелял великолепен екземпляр почти в края на сезона. Той премина изпитанието за ловец от висок клас и беше щастлив. Благодарен на своя “Браунинг” 12-ти калибър, той сияеше и само сродни души можеха да уважат и разберат вълнението му. 

Пенчо също имаше слука. Беше наловил доста пъстърва в реката и за вечеря всички се хранихме с плодовете на неговата рибарска страст.

Синът ми Любомир направи осемчасов преход в силно пресечена местност и въпреки умората беше безкрайно щастлив от преживяното.