Голямо Буково

Тръгнахме късно следобед със сина ми Тони и едва по тъмно достигнахме отбивката на магистралата за Ямбол. Там вече ме чакаше Пейо, който бе пристигнал с неговия пикап малко преди това. Щом разпозна моята „Тойота“, той директно потегли, без да губи време да се поздравяваме и други такива „кучешки любезности“…

Голямо Буково се намира в Странджа планина след Грудово, сега Средец, по пътя за местността Божура. Повече от това не ви трябва и да знаете.

Пътувахме в добро темпо един след друг, защото явно закъснявахме за вечерята, която нашите любезни домакни бяха осигурили.

Още щом излязохме от Ямбол, времето се промени рязко. Пухкавият снежец, който романтично танцуваше пред очите ни, изведнъж се преобрази във вихрушка, която яростно клатеше джипа със скорост на вятъра 80-90 километр в час. Много бързо започнаха да се натрупват големи преспи, а доскоро черният асфалтиран път се покри с една педя сняг и се разми с полето. Пейо водеше уверено, но на моменти и на него му се налагаше да намалява темпото, защото от вихрушката и силния снеговалеж пътят буквално изчезна.

Излишно е да споменавам, че в такава виелица ние бяхме единствените идиоти, които не си стояха на топло пред камината, а пробиваха пъртина в търсене на правилната посока. Дистанцията, която поддържах между двата джипа, бе около 15-20 метра и когато я увеличавах, спирах да виждам стоповете на предния автомобил. На няколко пъти при рязко спиране от страна на Пейо замалко да съединим двата пикапа в един, но някак се справих, без това да се случи.

Вятърът се усилваше и поривите понякога отместваха джипа, докато се движеше. Минахме покрай няколко запустели елховски села, в които нямаше много признаци на живот и единственото наличие на цивилизация бяха уличните лампи (повечето от които не светеха). Нощта изглеждаше по-тъмна от обикновено заради силния снеговалеж.

Опитвах се да поддържам доброто темпо, което задаваше предната кола, и същевременно да съблюдавам дистанция до предела на видимостта, за да не изгубя видим контакт.

Поредният порив на бурята скри стоповете отпред и точно когато смятах да подам газ, видях джипа на Пейо да спира. Встрани от пътя, в канавката, се беше килнала една малка тойота „Ярис“. Фаровете ѝ светеха и двигателят работеше. Снегът бе започнал да я засипва. Спрях и аз. Прозорецът се отвори и едно младо момче със сълзи на очи отчаяно се опита да надвика вятъра: “Закъсах и не мога да продължа!”.

Нямаше какво де се умува. Пейо извади ремък и го подаде на младия шофьор. Той нямаше никакъв опит и дори не знаеше къде да закачи ремъка. Колата можеше да бъде изтеглена само на заден ход. Заех се с това да прикрепя единия край на ремъка към моя пикап. Когато погледнах към закъсалия младеж, видях, че е закачил ремъка за ключалката на оворения багажник. Напуши ме смях, но го потиснах, защото вятърът набиваше снега в очите ми и исках да прекарам колкото се може по-малко време в подобна обстановка.

В крайна сметка след около двайсетина минути, прекарани на открито в бурята, спасителната операция пожъна успех. Изпратихме момчето до главния път Елхово-Ямбол и ние продължихме. Борихме се още половин час с пътя и накрая живи и здрави се озовахме в хижата на Дончо Доминото. Легнахме рано.

На сутринта се срещнахме с останалите ловци на дружинката “Граничар”, сред които бяха Жеко и синът му Ицо. Още от пръв поглед си личеше, че дружината разполагаше с отлични кучета, които нетърпеливо очакваха лова. През последните няколко излета ловците от района са имали добра слука, но прясно навалелият обилен сняг бе поставил нови предизвикателства пред тях. При натрупване на преспи животните избягват да се движат и изчакват времето да се пооправи поне един ден, а понякога и повече, а липсата на пресни дири затруднява и най-добрите кучета и гоначи.

Обсичането на района само потвърди липсата на движение. Все пак животни имаше и решихме на късмет да “избутаме” един район, в който последно (преди снеговалежа) бе забелязана сюрия диви свине. Речено и сторено!

Оставиха ме на пусия на горски път в участък, където дърветата преминаваха в ниски храстовидни борчета. От вчерашната виелица нямаше и следа. Слънцето печеше приятно и отразяваше лъчите си в меката бяла покривка. Чувах гласа на гончетата, които се раздаваха, но по всичко личеше, че просто облайват на “ако стане”, без да са намерили прасета.

Отдясно лаят приближи и аз видях, че пред кучетата нямаше нито животно, нито диря. Все пак ми направи впечатление, че те не преминаха в открития участък, а навътре към ниските борчета. След като ме подминаха, реших да разгледам по-отблизо терена пред мен – образуваше се падина, която удобно би скрила преминаващо животно. Независимо че гончетата и гоначите ме подминаха, реших, че е по-добре да заема позиция в тази падина, като си оставя възможност да наблюдавам двата обласли с редки дървета ската пред мен и зад мен. Нямаше как да чуя стъпките на животно, но можех да се осланям на инстинкт, бърза реакция и точен мерник.

В един момент неравномерното отдалечаващо се джавкане се превърна в целенасочен лай по конкретна цел. Едновременно с това посоката на лая се промени и аз имах усещането, че сега едно от кучетата лае на място, обърнато срещу мен.

След няма и пет минути чух съвсем наблизо тупкане като от паднала пряспа сняг. В следващия момент видях как едно младо глиганче се преземява с дълъг петметров скок и отново скача. Прихванах го в полет. Бях избрал добре позицията си! Прострелях го в ушния канал още докато летеше. 6,5-милиметровият куршум на „Hornady ELD – hunting“ с тегло 143 грейна влезе и излезе, поразявайки мозъка. Глиганчето умря, преди да падне на земята. Строполи се на три метра пред мен. Тъй като ползвах супресор, а и мекият сняг абсорбираше звука, изстрелът се приглуши максимално. Дори колегите, които бяха в съседство, не разбраха какво се случи.

Скоро пристигнаха първите гоначи и полюбопитстваха дали съм видял глиганчето. Бяха вдигнали само едно живоно и смятаха, че сме го изпуснали. Е, не бяме го изпуснали. Единият от гоначите много хареса пушката ми и аз му направих снимка за спомен с нея и глиганчето.

В следващите гонки не успяхме да отстреляме друго прасе, но аз нямах повод да съм недоволен. Благодарих за гостоприемството на нашите домакини и потеглих към следващото място, където сутринта ме очакваха нови емоции с дивеч, който за пръв път щях да срещна.