Гонката при Караул дере

Същинската есен ни подари късо, но приятно циганско лято през средата на октомври. Съчетанието на различните багри по листата на дърветата правеше отразените в тях слънчеви лъчи да изглеждат като покана за приключение. В такива моменти си казвам: ето защо се прибрах в България. Природната красота компенсира гадната гледка на немотията и архитектурните извращения. Забързаният ритъм отстъпва място на величественото усещане за единение с природата и това осмисля живота ми. 
На тези ми настроения най-добре пасваше една разходка в Родопа планина. Среща със стари приятели допълваше приятната тръпка от предстоящия лов на диви прасета. Падаше се третата седмица от откриването на сезона за лов на едрите животни.
С моя приятел Ицо Брезалиев решихме да се доверим на усещането си за разположението на животните и се насочихме към местността “Калъка” под “Караул дере”. Да си призная честно, това решение беше продиктувано и от разузнаването, което направихме при откриването на лова. След шейсет километра, изминати за два дни в силно пресечена местност, всички показатели /следи, леговища, калища, пътеки и хранителни ресурси/ водеха към това място. Опитните местни водачи Весо и неговият беловлас учител дядо Юри “Ахотника”, съобразявайки се с това, че имахме само едно куче и група от шест човека, подбираха много старателно местата за пусии. Повечето ни колеги нямаше да дойдат на лов, защото точно сега се вадеха картофите – основен поминък на населението в тази част на Родопите. Дори и на председателя на дружинката Румен, въпреки силната му страст към лова, му се налагаше да изпълни тези свои задължения. 
Там, докъдето можеше да се излезе с джиповете, оставихме превоза. Сложихме раниците еднодневки по гърбовете и поехме ловните пътеки, които ту се спускаха отвесно, ту рязко се извишаваха. След 10-15 минути ходене всички бяхме потни, но тръпката на очакването ни помагаше да вървим без умора.
Още на първата гонка двамата викачи вдигнаха животни. Мечка с три мечета на по две години премина през пусията на Георги. Бях на пост под него и чух как извика: “Ех, мари, пусто! Назад! Назад!”. Бях сигурен, че са мечките, защото на същото място имаше доста следи от тях, а две седмици преди това бяха “осъществили контакт” на три метра със Славчо, оръжейния майстор. Тогава семейството било придружавано от грамаден мъжки мечок.
Десетина минути по-късно чух шум от копитно животно и на петнайсетина метра от мен на откритата полянка се спряха сърна и сръндак. Поведох сръндака. Благодарение на добрата ми маскировка животните въобще не ме забелязаха. Продължиха до ръба на гората, където нещо ги смути и те в бях се отдалечиха. Фактът, че можех да реша съдбата на животното, ме накара да почувствам удовлетворение. По сърни не стрелям от няколко години. Би ме изкушил само изключителен трофеен екземпляр. 
Прозвуча изстрел, идващ откъм единия от викачите. Гонката свърши скоро. Резултатът бе една лисица, простила се с живота си пред цевите на Ставри.
Седнахме да обядваме, а Георги разпалено обясняваше как е видял четирите мечки, които вървяли срещу него по тясната пътека, и на 10-12 метра преди да го наближат, той им извикал. Реакцията на майката е била да се изправи на задни крака и да осигури на децата си възможност за бягство. Започнаха приятелски шеги от сорта: “Ха, иди се умий, де!” и вицове как се действа при среща с мечка. Последваха и различни разработки на темата с вариации мъжки мечок или женска. Съчките в огъня пращяха, суджукът, нанизан на хайдушки шиш, църкаше, а мазнината, която капеше от него, караше да проблясват малки пламъчета по жаравата.
По-късно продължихме лова, но нямахме слука. За капак на всичко, рейсчето, с което Георги ни возеше, затъна в кал и положението стана безнадеждно. Четири часа се мъчихме да изкараме рейса с крикове, които  чупеха тиклите, подложени отдолу. Бутахме, дърпахме, но четиритонната машина не помръдваше на повече от сантиметър. Диференциалът беше подпрял мократа кал, а предните гуми уютно се бяха окопали и си правеха кални бани. Единственото колело, което въртеше, въобще пък не допираше земята.
Светлината на залязващото слънце премина в пурпурно и скоро съвсем щеше да изчезне.
“ – Времето напредна доста – каза ни Георги, – хайде, вие вървете, а пък аз ще се оправям тука…”
“ – Може само да стоим и да гледаме, ама сам няма да те оставим тука – отвърнах аз.”
Седемдесетгодишният Юри ни подкани да опитаме пак. Този път каменните тикли издържаха тежестта на крика и ние успяхме да подложим камъни под гумите. На тласъци печелехме по двайсетина сантиметра и отново подлагахме камъни, докато създадохме площадка, от която колата да се засили. Останалото беше лесно.
На другата сутрин отново по тъмно бяхме на мястото за среща. Очаквахме групата да е в по-голям състав, но работата по полето отново взе “своите жертви”.  Единственото ново попълнение беше ягдтериерчето на Славчо, което, макар и малко, както се оказа впоследствие, бе сърцато и с добър нюх. Георги се отказа и тръгна да се прибира. 
Направихме две гонки, изминавайки поне петнайсет километра в пресечена местност, провирайки се под храсталаци и прескачайки паднали дървета. Седнахме да отморим и да похапнем край огъня. Всички признаха, че съм “бил пипал циганка”, защото огънят, който напалих, се разгоря бързо и направи добра жар. Докато хапвахме, по телефона се обади Георги, който не беше издържал и се върна да направим последната гонка заедно.
“ – Абе, аз цяла година чакам да почне едрия лов…, като сме малко – малко да сме. То, като има слука… Ама яд ме хвана, та жената без вина го отнесе…”.
За слуката думите му се оказаха пророчески! 
Тръгнахме към пусиите за последна гонка. Славчо и Юри щяха да са “рукачи” /гоначи/, Ицо – първи пост, а аз – втори, в пресечено от скала дере, където се събираха две пътеки. На това място Георги бе видял предишния ден четирите мечки. Самият той се подвоуми дали пак да не остане на същото място и се обърна към мен: “ – А ти, тоалетна хартия носиш ли си?…”. Отвърнах му ухилен, че си нося и вода за подмиване, така че аз ще остана. Смигнахме си и той продължи надолу, за да заеме следващия пост. Весо остана последен.
Рязък изстрел даде началото на гонката. Бях заел позиция под един голям камък и виждах идеално на 50-60 метра между дърветата. Над мен Ицо се раздвижи и смени позицията така, че да осигури по-голям периметър за карабината си в калибър 30-06 spr. Аз, от своя страна, намалих вариото на моя цайс на четирикратно, за да мога по-бързо да прихвана движеща се цел в гъстата гора. Стоя неподвижно и се ослушвах. Вятърът беше променлив и това въобще не беше в моя полза, защото присъствието ми се усещаше навсякъде из района. Чух ягдтериерчета да лае “тежко” и настървено, явно по голямо животно. Сърцето ми забърза ритъма си, когато посоката на лая на два пъти се насочи към мен. Така и не чух чупенето на съчките, характерно за приближаването на дивите прасета, защото откъм Георги се чу “дубле”, а след това още един изстрел.
Реших да изчакам петнайсет минути, преди да напусна поста си или да се обадя, в случай, че прасето не е било само. От друга страна, раненото прасе не е добре да се преследва веднага, за да се успокои и да се напълни с кръв, ако е ударено в гръдния кош. Кучето продължи да гони още малко, но лаят му секна внезапно. Или бе намерило животно, или бе загубило следата и се бе отказало. 
Изведнъж успях да различа шум, различен от този на вятъра. Шум на движещо се животно! Видимостта ми натам бе ограничена, но нарастването на звуците ми позволи да локализирам посоката. Животните, каквито и да бяха те, не приближаваха по пътеката, която наблюдавах, а идваха по друга, която правеше завой над мен, скрит от погледа ми. Молех се да не са мечките, защото майката щеше да ме атакува, ако се окажеше над мен. При евентуална среща разстоянието нямаше да ми позволи да отстъпя и тогава трябваше да действам против желанието ми, но за собственото си оцеляване. Единствената цена, на която бих отнел живота на мечка майка, би бил собственият ми живот. Стоях приклекнал, с гръб към пътеката, и се ослушвах. Когато звуците започнаха да се чуват по-ясно,разбрах, че ще си имам работа със свинска сюрия /стадо/. Бях свалил ремъка на карабината си и горното си яке, и сега това ми даде възможност бързо и безшумно да се обърна по посока на шума. Едновременно с това направих няколко крачки нагоре към пътеката и вкарах в окуляра силуета на диво прасе. 20-30-сантиметровият просвет между дърветата ми беше достатъчен, за да мога да стрелям в гръбнака на голямото животно. То падна на място от 9,7-грамовия куршум на 308-калибровата ми карабина и изквича, което ми подсказа, че наистина съм засегнал гръбначния стълб. Чувах как другите животни бягат и дори успях да мерна гърбовете на няколко от тях.
Доубих прасето и повиках Ицо. Обадихме се на Георги, който беше по следите на голям мъжкар. Не след дълго се чуха два изстрела. Впоследствие се оказа, че поне 180-килограмовият глиган е уцелен във врата с 14/00 от петнайсет метра в корпуса с втория изстрел и в гръбнака с 13/00 от двайсет метра. Въпреки сериозните попадения, силното животно е изминало поне 500-600 метра, където го настига и доубива Георги с два куршума 12-ти калибър. С грижата на запален ловец, той свалил якето от гърба си и завил муцуната на глигана, за да не се повредят зъбите му, докато го свалят в дерето. 
Така групата ни завърши своя ловен излет. Спестявам на читателите мъките по седемкилометровото носене на животното по обратния път до колите, но това бяха сладки мъки.