Гонки за лопатари

Винаги когато ми се предоставя възможност да посетя нови ловни територии, се възползвам с удоволствие и ентусиазъм. Тук усещането не опира единствено до самия лов, но и до опознаването на хората, методите на лов, специфичната култура и похвати. Когато поканата идва от чужбина, още повече се вълнувам, защото скромната мисия да запознавам българските ловци с това, което правят нашите колеги по света, определено смятам за полезна обмяна на опит. 

И така, през септември миналата година организирах кратка ловна експедиция за няколко ловци, сред които и един германец на име Торстен. Разбрах, че с него споделяме страстта за лов на хищници. Той имаше огромно желание да отстреля вълк. Без да го заблуждавам, му казах, че това е едно от най-непредсказуемите животни и вероятността да се отстреля е под 10%. Той приключи своя лов, но така и не видя вълк. По време на престоя му се сприятелихме и той ме покани да участвам в тридневен лов на гонка на лопатари. Негов бизнес партньор имаше добри контакти в една ловна концесия в Полша. Антоний бе поляк, а ловът – негово хоби. Разбрахме се в средата на януари да организираме лов на лопатари в ловно стопанство, което се намираше между градовете Катовице и Освиенцим (град, печално известен с концентрационния си лагер, наречен от нацистите „Аушвиц“).

Кацнах на летището в Кракхов и оттам ме взе моят домакин – полякът Антоний. След по-малко от час пътуване с микробус пристигнахме в ловна хижа, която бе собственост на полското Министерство на горите. Беше много добре устроена сграда, с голям двор и паркинг. Намираше се в гориста месност.

На другата сутрин бе началото на гонките. Теренът, където ловувахме, бе равнинен, осеян с добре структурирани букови гори, които тук-таме се редуваха с гъсти, ниски борови насаждения. В горите видимостта бе доста добра поради опадалата шума. На места можеше да се вижда относително добре и над 200 метра. Нямаше оградени участъци и животните се движеха свободно. Докато пътувахме към ловната територия, на няколко пъти виждах елени и лопатари.

Отговорникът по лова бе опитен мъж на име Мариус. Той бе събрал десетина гоначи, които щяха да прогонват дивеча към стрелците. Оказа се, че групата на стрелците е доста малка. От предвидените осем човека присъствахме само трима. Не само аз и останалите двама стрелци, но и организаторът бе разочарован. Причината за това бе планът за отстрел, който нямаше да можем да изпълним. Според този план за отстрел имаше 20 трофейни лопатара, 20 кошути и 20 приплода, които трябваше да се отстрелят до края на месеца, като срокът за кошутите изтичаше след три дни. Дружествата, които не изпълнеха заложения план, биваха глобявани. Така или иначе вече бяхме на терен и щяхме да се опитаме да намалим бройката на отстрелната квота.

Качихме се в джипа на Антоний и той експедитивно ни разстави по пусиите. Гоначите се бяха натоварили на едно бордово камионче и се отправиха към другия край на гората, откъдето щяха да подгонят дивеча към нас. След няма и 15-20 минути гонката започна спретнато. Нямаше кучета, но явно присъствието на гоначите бе достатъчно. Не след дълго се чу първи изстрел вляво от мен, а малко по-късно още един вдясно. Гонката свърши бързо. Гоначите излязоха и довлачиха един трофеен лопатар, отстрелян от Торстен, и една кошута, отстреляна от Антоний. Животните бяха изкормени на място, без да се дерат, и натоварени на камиона. Това е най-добрият начин за запазване на месото, а оставянето на дивеча с кожата за поне 3-4 дни гарантира добро и пълноценно узряване на месото. Забелязах, че при изкормянето се отстраняваха както стомахът, червата и белия дроб, така и гръклянът. Сърцето се отделяше и също се подготвяше за консумация. Гръдният кош в областта на ребрата не се разрязваше.

Аз успях да видя далеч между дърветата как едно стадо се изнасяше в галоп, но прецених, че нямам чист изстрел и не исках да стрелям в купа на повече от 200 метра. Смятам, че доколкото обстоятелствата позволяват, ловецът е длъжен да направи максимално чист изстрел, за да осигури на дивеча бърз край без мъки.

Без да се мотаем в празни приказки, се придвижихме не много далеч по равния терен и заградихме друг участък от гората. Гоначите го „бутнаха“ и оттам изкочиха още животни. Чух изстрел от Торстен. В далечината между дърветата пробяга стадо благородни елени, а по-късно и стадо кошути лопатарки. За съжаление и в двата случая животните бяха далеч и се движеха бегом, частично скрити от нисък вал. И тази гонка приключи бързо. Торстен беше повалил кошута, а Антоний – шилар. Бързо изкормване, качване в камиона.

Гоначите се събраха около камиона и отвориха задния борд. Извадиха голям термос с кафе, както и шоколадов кекс. Пийнахме по едно кафе, което ни сгря, и хапнахме по парче кекс. Това ни отне 15 минути, след което всичко беше прибрано и ловът продължи. Възхитих се от практичността и добрата организация. Само като съпоставя обедите, които се организират между гонките в нашите дружини, които продължават по час, час и половина… Това разточителство у нас ме навежда на мисълта, че някои хора сякаш ходят на лов само за оправдание, за да могат да се наобядват сред природата.

Подкрепени продължихме лова. Заех позиция зад едно дърво и разчистих няколко тънки клончета, които ограничаваха движението на оръжието ми. Гонката започна. Някакво движение привлече вниманието ми. На около 140 метра два лопатара и един шилар притичваха в колона между дърветата. Отново трудна ситуация, но поне бяха по-близо. Нямаше как да поведа и да дам предварение заради гъстата растителност. Единственият възможен вариант бе да прихвана някоя просека и да чакам да се покажат. Така и направих. Стрелях и пропуснах. Оттам групата се насочи към Антоний, който стреля веднъж. Вероятно уцели, защото видях да се връщат само единият лопатар и шиларът. Този път минаваха по-близо. Стрелях и поразих по-едрото животно в гръбнака. Лопатарът падна, но се наложи да стрелям още веднъж, за да му спестя мъките. Заради навалелия сняг и позицията на животното куршумът попадна по-ниско в гръдния кош и затова се наложи да стрелям трети път във врата. Това беше първият ми отстрелян дивеч в гонките.

И тази гонка приключи бързо като предишните. Извлякох лопатара на удобно място до пътя и там с помощта на един от местните гоначи го изкормихме. Отидох при Антоний. Пред него също бе паднал един мъжкар. Заговорихме се, докато чакахме останалите от групата. „Защо стреля три пъти?“, попита ме полякът. Обясних му. Явно очакваше от мен по-добра стрелба. В този момент гоначите наближиха поваления от него лопатар. За най-голямо учудване животното скочи и куцукайки с предния си ляв крак, започна да се отдалечава. Съобразих ситуацията и се изместих двадесетина метра вляво. Антоний не можеше да стреля, защото групата гоначи беше точно зад елена. Докато колегата чакаше удобна възможност, животното се отдалечи между дърветата. Още малко и щеше да стане невъзможно да се стреля по него. Казах, че го виждам и мога да стрелям. Проверих къде се намират гоначите – бяха изостанали назад и от моята позиция нямаше опасност за тях. Антоний все още се опитваше да намери пролука, но шансовете му намаляваха с отдалечаването на животното. Вдигнах карабината и в момента, в който лопатарът се появи „на чисто“, стрелях по него. Той падна поразен в белия дроб. Колегата също произведе още един изстрел, но по-скоро от страст към лова, отколкото от необходимост. Набързо подготвихме елена и го качихме при отстаналите.

Предстоеше ни последна гонка за деня. Отново се прикрих зад едно дърво и зачаках. Видях група от около 7-8 кошути, които се придвижваха бавно между дърветата. Зачудих се дали да стрелям, но като се сетих, че месните ловци имат да наваксват с плана за отстрел, прихванах втората женска на около 180 метра и стрелях. Беше чист изстрел и падна на място. Стадото ускори темпото и се озова в обсега на Торстен, който имаше възможност само за един изстрел, но, за съжаление, пропусна. Така приключи първият ловен ден.

На другата сутрин отново бяхме на терена. На първата гонка при мен остана организаторът, понеже бях последен от групата. Малко след началото на позицията ми излязоха трофеен лопатар и шилар в лек тръс. Стрелях и повалих лопатара на място. Шиларът притича и застана между дърветата. Погледнах към Мариус и той ми кимна окуражително, че мога да произведа изстрел. Това и направих, повалих и шилара. Допадна ми експедитивността, с която организаторите обработваха дивеча и се подхващаше следващата гонка.

На втората гонка Антоний отстреля една кошута, а при мен в бяг премина шилар, който поведох и повалих с добре пласиран изстрел. Третата гонка ми предостави възможност да сваля трофеен лопатар и още един шилар на дубле. Торстен отстреля една женска.

Четвъртата гонка започна много динамично с изстрел от Антоний, който подгони стадо лопатари, но аз не успях да прихвана добре някой от тях заради бързия бяг, голямото разстояние от над 160 метра и дърветата. От мястото, където се скри стадото, изненадващо изскочиха глиган и едно по-младо прасе. Реших да стрелям по глигана. Поведох и натиснах спусъка, но на пътя ми се изпречи дърво, което пое куршума. Презаредих и без да спирам оръжието, направих втори изстрел, който попадна в средата на глигана миг преди той да се скрие зад една дига. Опитах се да извадя патрона от цевта и да сложа два нови, за да имам готовност, но, за съжаление, куршумът се оказа заложен по-навън и при отварянето на затвора остана заклещен в нарезите, а барутът се изсипа. Останах без оръжие. Имах само малък джобен нож.

След като свърши гонката, оставих оръжието в джипа и заедно с Мариус последвахме кървавата следа на глигана до едно тресавище. Водата там ставаше по-дълбока. Мариус наджапа смело, но потъна над коляното и не можеше да извади краката си. Бързо скочих на една туфа и му подадох ръка, преди тресавището да го засмуче. Успях да го извадя навреме.

Решихме да се приберем до базата и да потърсим нещо, което би заменило шомпол за пушката. Един шиш за месо се оказа особено услужлив и още с втория опит куршумът излезе от цевта. Върнахме се с джипа, като с нас дойде и един от гоначите с кучето си. Аз и гоначът с кучето отново прихванахме кървавата диря, а Мариус направи обход и застана от другия край на тресавището. Гоначът беше обут с високи ботуши и успя да продължи през една река, където кървавата диря се губеше във висока тръстика. Намерих едно високо дърво и се покатерих по него, за да мога да наблюдавам по-надалеч околността в готовност да стрелям.

След малко кучето стигна до глигана и започна да го облайва на място. Гоначът не можеше да стигне до него, а пък аз не можех от дървото да видя ситуацията. В крайна сметка въпреки усилията не можахме да приберем дивата свиня.

На връщане по обходен маршрут гоначът и кучето попаднаха на „гнездо“ с малки прасенца и тяхната майка. Това бе и последната гонка за деня, защото тъмнината бързо настъпваше.

По традиция подредихме отстреляните животни върху борови клонки, запалихме в четирите края клади. Сигналист с ловен рог изсвири мелодии в чест на отстреляните лопатари и за закриване на лова. На мен ми връчиха приз за най-успешен ловец или както му казват там „Цар на лова”. Не се възприемах като цар с двама поданици (моите двама колеги), но ловът наистина беше много динамичен и впечатляващ.

На другия ден имах покана за индивидуален лов, но аз отказах, защото засечката на оръжието ми на последната гонка бе знак, че от този лов не трябва да очаквам повече. Вместо това помолих да ме заведат да разгледам превърнатия в музей концентрационен лагер „Освиенцим“. Ще спестя на читателите подробностите за ужасите, на които са били подложени повече от един милион жертви на нацизма, но ще обърна внимание на една карта, която видях там. На картата бяха отбелязани със стрелки всички държави в Европа, от които са експортирани хора за лагерите. Единствената държава, която липсваше, беше България. Когато „старите“ демокрации ни поучават на тема демокрация и човешки права, нека обърнат внимание на този факт!

Наслука, колеги!

Гордейте се, че сте българи!