0 items
-
€0.00
0
Нямаше летище. Само една затревена ивица в саваната дълга около километър. За да излети на малкия четири местен самолет “Пайпър”, му трябваха 600 метра заход. Машината се вдигна леко в опитните ръце на пилота Ханс. Набрахме височина около 2400 метра и се насочихме на север към нациионален парк Етоша. Седях до пилота, където имаше щурвал за помощник пилот. Започнах да любопитствам кой уред за какво е и как се управлява самолета. Пилотът – млад мъж и с готовност отговаряше на въпросите ми. В един момент Ханс ми каза: “Ей, Роберт, ти току що премина теоритичен краш курс за пилот. Искаш ли да се пробваш да пилотираш?” Естествено, че исках. Поех управлението и с леки напътствия управлявах по уреди и визуално самолета около 40 минути. По някое време, нетипично за сезона заваля дъжд и излезе вятър. Лекото самолетче започна да се подмята. Усещах поривите на вятъра и компенсирах своевременно, за да задържа курса. Явно Ханс прецени че се справям добре, защото ме остави и не пое управлението. Отзад Майкъл и Гери имаха спокойни изражения и не бяха напрегнати от моето пилотиране. Скоро наближихме ивицата за кацане и Ханс отново пое управлението. В опитните му ръце кацането бе по-леко от това на асфалтирана писта.
Останах изненадан, че нашия водач в резервата Етоша е жена. Чернокожата Имела е от племето Вамбо. Тя говореше свободно, освен Вамбо, още африкаанас, английски и управляваше ловко специално оборудваната с три реда открити седалки Тойота Хайлукс. Поехме към вътрешността на резервата.
Държа да поясня, че поведението на животните в ловните територии и това на животни от резерват е коренно различно. Докато ловуваните животни развиват предпазливост и гледат да избегнат контакт с хората, то тези от защитените територии сякаш пренебрегват човешкото присъствие, а понякога дори се държат предизвикателно и агресивно. За да видиш големите котки трябва да си на терена още при изгрев слънце. Щом напече те се изтеглят в сенките. За наше щастие метеорологичната обстановка беше нетипична за сезона. Беше дъждовно и имаше облачност. Поради тази причина един голям прайд с три мъжки и десетина женски лъвици лениво се придвижваше. Хищниците бяха свикнали с присъствието на туристи с автомобили. Сякаш ние не съществувахме. Докато стояхме в джиповете (макар и открити) не бяхме нито заплаха, нито потенциални жертви. Това статукво много лесно можеше да се промени, ако някой турист на своя глава речеше да излезе. Безмилостно фотографите натискаха спусъците на камерите, в опит да запечатат красиви кадри. И аз не бях изключение. Придвижвайки се по прашните пътища на резервата забелязахме един черен носорог, който бе нагазил в едно езеро. Спряхме и го изчакахме да се раздвижи. Търпението ни възнаградено и след около 20 минути той тръгна към буша, който отделяше пътя от водата. Застана в гъстото и не продължи. Майкъл реши да го провокира. Събра няколко дребни камъчета и се опита да го уцели, за да го накара да се раздвижи за ужас на нашата водачка Имела. Опитите му не бяха много успешни, но когато пилотът Ханс се включи с едно единствено, добре прицелено хвърляне последва незабавна реакция. Черния носорог изригна към нас през храсталаците. Имела панически включи на първа и буквално скочи на гаста. Джипът избоксува в макадама и образува голям облак от прах, който покри разярения черен носорог. Искаше ми се тази реакция да е малко по-закъсняла, защото снимах и исках по-близък кадър на уникалната ситуация, но колкото – толкова.
Приключенията ни в този ден не свършиха с това нападение. На няколко пъти попадахме на големи стада слонове, съставени от възрастни женски и по-млади слонове. Едното от стадата надвишаваше 35-40 слона. Характерно за женските слонове е правоъгълният профил на челото. При старите мъжкари главата отпред е по-обла, но същевременно с повече бръчки и релеф. Към края на нашата обиколка в една малка част от резервата, най-сетне попаднахме на три мъжкара. Видяхме ги от далеч и пресякохме пътя им, още преди да ни доближат. Животните се доближиха, огледаха ни и решиха да продължат към един малък водоем. Тогава Майкъл отново реши да ги провокира. Този път им викаше. Най-големия мъжкар явно не хареса отношението му и с неподозирана пъргавина се устреми към джипа. Имела бързо отстъпи назад на безопасно разстояние. Обясних на Майк, че за разлика от черния носорог, който най-много може да блъсне колата, то тежащия 6 тона слон може и да я обърне, след което да ни извади с хобота един по един като сардини от консерва и пълноценно да ни разплеска. Очаквах нашия гид Имела да се разсърди, че така пренебрегваме правилата за безопасност, но тя се смееше и каза, че сме сред най-забавните й гости.
Използвахме последните два часа от светлата част на деня, за да долетим до нашата друга дестинация – ловната концесия Отджирузе. Там щяхме да продължим лова си в опити да достигнем пределите на възможностите, уменията и екипировката на Майк. Той използваше калибър .300 Уинчестър магнум с патрони на Сако модел Пауърхед 2. този боеприпас е снаряден с изцяло меден куршум Барнс TTSX с тегло 180 грейна (11,7 грама) и БК (балистичен коефициент)по G1= 0,484. Харесвам този куршум за лов на къси и средни дистанции, но за далечни дистанции над 600 метра не е много подходящ. Декларираната от производителя Сако скорост от 890 м/сек се оказа доста различна. Тъй като нямахме на разположение хронограф, трябваше да определим скоростта, напасвайки я към траекторията която описва куршума. Оказа се, че по този емпиричен метод скоростта отговаря на 940 м/сек или с около 50 м/сек повече от заложената първоначално. Това се дължи на голямата надморска височина (около 1700 метра над морското равнище), ниското атмосферно налягане и високата температура на околната среда 20-26 градуса по Целзий. След като заложихме коректната скорост, вече нямахме проблем с правилното определяне на вертикалния спад на куршума. Остана само да се борим с вятъра.
Едно от най-трудните за лов животни е бабуинът. Тук бързам да поясня, че тези примати основателно са определени като вредители. Те имат отлично зрение и сложна йерархична структура. Бидейки недолюбвани от хората, те се пазят много успешно и са изградили мрежа за предупреждение. Подобно на добре обучени военни, те оставят постове и часови, кото да дебнат за опасност и да предупреждават групата. Нещо повече – предупреждения има дори и между съперничещи си групи. Големият мъжки бабуин може да достигне тегло 40 килограма и има силата на двама мъже. Към арсенала им се числят, освен невероятната мускулатура, зрение, интелект и кучешки зъби със средна дължина 8-9 сантиметра.
Като поредния пример, колко дръзки и агресивни могат да бъдат бабуините, ще разкажа следната случка: Във фермата на моя приятел Алекс Рогл имаше заграждение от двайсетина декара, където бяха пуснати два гепарда, спасени от пожар, когато са били бебета. Отношението на семейството към тях е като към домашни любимци и те бяха свикнали с хората и физическия контакт под формата на милувки. С годините двата гепарда израстнаха и станаха отлични представители на вида. При едно пътуване на домакините животните остават сами за седмица. Група бабуини, които върлуват из района влизат в заграждението на гепардите. Двата мъжки бабуина (както в последствие се вижда по оставените следи) буквално разкъсват на парчета един по един и двата гепарда и ги изяждат почти напълно.
Майк искаше да отстреля бабуин, но опитите ни се проваляха, защото хитрите примати ни забелязваха и се предупреждаваха, преди ние да ги видим. Когто тръгнат да бягат те са в постоянно движение и е много трудно да бъдат прихванати в мерника и уцелени. Обикаляхме саваната и забелязахме група мъжки импали. Стрелецът зае удобна позиция за стрелба и в този момент на 246 метра в просеката се изсипа стадо бабуини. Най-отзад в групата се тътреше стар мъжкар. Макар и в движение Майк му изпрати един меден поздрав. Куршумът уцели бабуина в корема и той потъна в храстите. За късмет с нас беше кучето. Пуснахме го по следата и след малко то залая. Чу се боричкане и изстрел. Макар и тежко ранен бабуинът е нападнал кучето и за малко да го убие. За щастие изстрелът е дошъл навреме, за да прекрати битката.
Една от относително дребните антилопи (с размерите на сръндак) е спрингбокът. Той има красиви рога с формата на арфа. По-старите екземпляри, които са и с по-добри трофеи, се прикриват умело в средата на стадото и е трудно да бъдат издебнати. Бяхме в територия, с много засилено присъствие на тези антилопи. сред тях имаше един изключително красив трофей. Не се опитвахме да ги доближим, за да не ги подплашим. Стрелецът се приготви за стрелба от 358 метра по антилопата, която бе частично скрита от високата трева. Куршумът попадна във врата и животното падна на място.
Няма да описвам подробно всички успешни изстрели, но ще ги спомена като вид дивеч и дистанции:
Куду – 457м, куду – 453м, орикс – 246м, женско куду – 657м, орикс – 814м, редхартебист – 657м, чакал – 388м, спрингбок – 311м, спрингбок – 554м, спрингбок – 677м, планинска зебра – 783м, орикс – 780м, щтраус – 582 м.
Майк много искаше да подобри личния си рекорд от 814 метра, но не му се отдаде такава възможност. Не искам читателите да останат в заблуда, че всеки изстрел е попадал винаги в животното. Имаше много ситуации, когато поради една или друга причина осъществявахме пропуски. Въпросът е, че един такъв лов на пределни дистанции дава възможност на ловеца да прецени собствените си възможности и да научи много неща за лова и стрелбата. Самия аз възприемам лова като единоборство и сравнение между качествата на човек и дивеч. Доброто издебване е много по-емоционално и дава по-голям шанс на дивеча. От друга страна стрелбата на пределни дистанции създава увереност в ловеца и го подготвя за по-голяма прецизност. Когато си отстрелял много животни на големи дистанции, стрелбата на средни и къси е по-сигурна и предсказуема. Майк – ловецът, за когото организирах това сафари изживя една своя мечта, за която се подготвя от няколко години, като се упражнява да стреля на дистанции по метални гонгове. След това сафари той заяви желанието си да премине на следващото ниво и да го подготвя да поразява цели до 1500 метра.
Еланд – последния трофей.
Еландът е най-тежката и голяма антилопа в саваната. Понякога достига до 900 и дори 1000 килограма, но добър мъжкар тежи около 800 килограма. Невероятно е колко трудно се забелязва в сенките на буша такова голямо животно със светлосива окраска! Търсехме еланд още от първия ден на нашето 10 дневно сафари, но без успех. Няколко пъти засичахме млади мъжкари и едно голямо стадо от женски и малки, но нищо, върху което дори и да се замислиш. В последния ден преди да отпътуваме карахме по прашните пътища из концесията от 20 000 хектара. Внезапно младия чернокож тракър Джучи подаде сигнал на професионалния ловец Алекс, който шофираше джипа. Подминахме мястото значително и Алекс спря. След кратко съвещание се разбра, че Джучи е забелязал голям еланд. Решихме да навлезем пеша в буша, да заобиколим в широка дъга, така че вятъра да е срещу нас и да се опитаме да доближим еланда. Отне ни по-малко от 20 минути да извършим тази маневра. В момента когато забелязахме големия еланд и той ни забеляза. дистанцията бе 138 метра. Той се прикри зад един висок храст, като частично се забелязваха само очите и част от главата с големите усукани рога. Наблизо имаше само храсти. За щастие Алекс носеше походната двунога. Майкъл подпря оръжието си на нея и стреля. Куршумът попадна фронтално между очите и еландът се срина намясто. По късно, докато се снимахме с трофея Майкъл призна, че макар и това да е един от най-близките изстрели в цялото сафари, ловът чрез издебване му е донесъл невероянти емоции.
Така завърши това ловно приключение, което бе отлагано три години, поради създалите се усложнения за пътуване в цял свят.