Еленовата долина

Приведеният гръб на човека пред мен изглеждаше неподвижен като камък. Опадалата есенна шума и сухите съчки издайнически наказваха нашето невнимание и това ни заставяше да напредваме бавно. Все пак успявахме да се придвижваме достатъчно безшумно. На два пъти издебвахме преминаващи сърни. В такива моменти спирахме, за да не ни забележат и с врякането си да не предупредят останалите горски обитатели за нашето присъствие. 

Пътеката, по която напредвахме, се затуляше от рядката дъбова гора. Образуваше се нещо като тунел с приглушено осветление. Това ни даваше възможност да останем незабелязани от дивите животни поне докато се движехме бавно.  

65-годишният сух и жилав дребен мъж беше моят водач. Цветът на поизбелелите му ловни дрехи се сливаше перфектно с околната среда. Самият аз спокойно можех да мина за едно от близките дървета. Триизмерната ми маскировъчна мантия с шарка REALTREE, падаща до коленете ми, и маската за лице напълно ме скриваха. Единствено резки движения или полъх на вятъра можеха да ме издадат в опита ми да се придвижвам незабелязано. Ето защо напредвахме бавно. За съжаление, променливият вятър и непредвидимите му пориви не можеха да се контролират.

Това стана причина стадо диви свине с фучене да се вдигнат на двайсетина метра от нас. Успях да вдигна карабината и поведох в кръстчето на цайсовата оптика едно по-едро животно. Нямах намерение да стрелям, но ловецът не трябва да пропуска шанса си за суха тренировка. Натиснах два пъти спусъка, преди животните да се скрият. С уста тихо имитирах гърмежа на карабината си. В следващия момент срещнах погледа на моя спътник и там прочетох – “Детска му работа!”…

Засега имахме шанса да срещнем животни, но основната ни цел бе да извършим наблюдение на започналите наскоро да реват благородни елени. Много ми се искаше да снимам с фотоапарата си някоя от техните битки. От известно време обикалях стопанства и ловища, но или времето не бе подходящо за снимки, или разстоянието бе прекалено голямо, за да влязат животните в пълен кадър.

Наближавахме мястото, където няколко пъти през последната седмица беловласият ми водач беше засичал и наблюдавал стада кошути с телета, както и няколко млади /6-7-годишни/ елена. Очаквах да се насладя на гледката, но, за съжаление, когато доближих откритата площ за сватбуване, там нямаше нито едно животно. Огледах с бинокъла си периметъра доста подробно, но отново не забелязах нито един елен. На разстояние 200-300 метра животните можеха да се видят и с просто око. Това място бе идеалното сватбовище за района. Трудно достъпен терен, отвсякъде обграден с дъбови гори, поточе, преминаващо през голямата поляна, отдалечен от населени места район – всичко оформяше бонитет, характерен за еленско сборище. Липсваха само елените… Човекът до мен – сериозен мъж, макар и лека категория откъм килограми – започна да се оправдава: “Аз тука от две седмици съм идвал поне пет-шест пъти и не е имало празно. Нещо ги е уплашило животните.”

“Имате ли бракониери в района?” – попитах.

“Не само че в района няма, но и от пришълци не можем да се оплачем. Чисто е.” – отхвърли подозренията ми той.

“А с хищниците как е? – продължавах да търся причините аз. – Вълци има ли?”

“От доста години не е имало. Нито аз, нито някой от местните е виждал последните няколко години. Само чакали – с лопата да ги ринеш…, но те не пречат на рогачите”, шепнеше ми ловният водач.

Докато разговаряхме шептейки си, бях долепил бинокъла до очите си и разглеждах осеяната тук-таме с рядка и ниска растителност голяма поляна. Погледът ми се плъзна покрай храсталак, в който ми се мярна някаква козина. Загледах се по-щателно и ето че един еленски крак отново се подметна. Сякаш животното лежеше и се опитваше да стане. Движението му беше доста неестествено и сковано. Моят водач също насочи бинокъла си натам. Кракът на животното продължаваше да се движи, но аз вече забелязвах и причината  – един чакал ръфаше мръвки от него и това създаваше илюзията, че умрялото еленче се движи.

Прикладвах .243-калибровата си карабина, както бях в седнало положение, опрях удобно лакти на коленете си и се прицелих, очаквайки чакалът отново да се покаже зад храста. Определих разстоянието на око и реших да стрелям при първа възможност, без да компенсирам. Позицията ми беше удобна. Разстоянието, което впоследствие определих с лазерния далекомер, се оказа 167 метра. Виждах през редките клони част от тялото на хищника, но предпочетох той да излезе както преди малко на по-открито. Лекият 5,2-грамов куршум на “Федерал” – HI-SHOCK – нанася страхотни поражения на средно големи животни, но поради високата си скорост /1950 м/сек./ и малкото си тегло е склонен да се отклони и от най-леката преграда, каквато в случая бяха храстите. 

Най-сетне търпението ми беше възнаградено. Завъртайки се, без да изпуска от захапка бута на убитото теле, чакалът ми се откри в цял ръст. Изопнат като струна, със запънати предни и задни крака, той тръскаше главата си за поредната порция месо. Намирах се по-високо от него и куршумът ми го удари точно между лопатките – в гръбнака. Хищникът само отвори уста и изпусна захапаното теле. В този миг си дадох сметка, че за да яде толкова лакомо, той вероятно има конкуренция от други свои събратя. Презаредих бързо и точно навреме, за да прихвана във визьора на оптическия си мерник още един чакал, излязъл от храста. Стрелях, но го ударих по-назад, към корема. Дори от това разстояние /167 м/ писъкът му прозвуча доста силно. Отново презаредих, за да доубия ранения хищник. Бързо се разколебах. От храста излязоха и побягнаха по поляната още два чакала. Тичаха срещу мен и скъсяваха разстоянието. Наблюдателният ми и в случая огневи пост, намиращ се в едни прикрити от дъбови израстъци скали, както и перфектната маскировка, позволяваха да остана незабелязан. Сега двата хищника препускаха  към собствената си гибел, без дори да го подозират. Дадох леко предварение и на около стотина метра разстояние произведох поредния си изстрел. Експанзивният куршум HI-SHOCK направо взриви задния бут на чакала, откъдето излезе оловото. Писъците на два хищника  се сляха в зловещ дует. Реших да прекратя мъките им по-бързо. Никое животно, пък било то и хищник, не заслужава да агонизира ранено. 

Вторият, ранен в корема чакал се въртеше на място и хапеше изходната рана. Стрелях по него, но не в определена точка, което се оказа грешка, защото явно не уцелих поради голямото разстояние. Бързо поставих в пълнителя нови три патрона от холдъра-паласка, окачен на приклада на карабината ми. Заредих и прихванах същия чакал, който сега се беше отдалечил на около двеста метра и продължаваше куцайки да бяга бавно по права линия от мен. Поведох го кротко и стрелях около 20 см над главата му. Проектилът го намери в средата на гръбнака и макар да последваха няколко конвулсии, мъките му бяха прекратени. 

Третият чакал, ударен в задната част, вече беше умрял от шока. Потърсих с поглед последния оцелял. Видях го да се отдалечава. Беше сменил посоката и търсеше укритие във високите буренаци, водещи към дерето. Стрелях от около 180 метра и видях как облаче прах се вдигна малко над животното. Вкарах в патронника нов патрон, поведох целта, която се движеше под ъгъл около 50 градуса спрямо моята ос, дадох предварение близо два чакала /метър и трийсет/ и отново стрелях. Миг преди да се скрие в буренака, чакалът изпищя и повдигна единия бут – уцелен, но не смъртоносно. Изпари се!

Чак сега погледнах моя спътник. Той ме беше зяпнал и учудено попита: “Ама тая пушка автоматична ли е?”. Обясних му, че не е.

“Много патрони зяноса бе, момче, за тия мърши!…”

Направих бърза аритметика: седем изстрела, пет попадения, три убити чакала и един ранен. Цялата канонада, заедно с презареждането, бе продължила 20-25 секунди. Казвам го, защото освен да си броя изстрелите, като музикант съм свикнал да запаметявам и интервалите. Впоследствие е възможно в доста близки граници да си възстановя “картинката” и “музиката” към нея.

Бях възбуден и екзалтиран от случката. Може би затова малко дръзко отговорих на човека: “Е, все някой трябваше да свърши и тая работа! Хайде да видим какво става долу!”.

Слязохме и огледахме първо за ранения чакал. Имаше кръв, но среднотъмна – раната бе мускулна. Другите ни чакаха отчайващо мъртви.

Трупът на малкото еленче  /теленце/ беше разръфан, но по-притеснителното, което открихме, бе счупването ниско долу на единия преден крак с изстрел от ловна пушка. Явно и този район не беше толкова спокоен, колкото го смятаха стопаните му…

Една седмица по-късно моят спътник ми се обади по телефона и каза: “Знаеш ли, елените пак започнаха да се събират на голямата поляна. Ние махнахме мършата и от вчера реват. Обаждам ти се ако искаш да снимаш. Вече ще има какво… Дойде и един голям мъжкар. Много е добър, сигурно има 11-килограмов трофей, но и още ще расте.”.

Благодарих му и му отвърнах, че се радвам за възстановеното присъствие на елените. След кратка пауза чух отново гласа на беловласия ми приятел в слушалката: “А оная работа…, с чакалите де …, все някой трябваше да я свърши!”.