За кожата на един леопард

На следващия ден ловът беше много интензивен. Почти всички успяха да се „отчетат”. Разбрахме, че в момента във фермата има „промоция” на антилопа орикс, т.е. налагаше се да се редуцира бройката й. Антилопата орикс е много агресивна и териториална, тя завзема териториите на другите видове антилопи. За целта трябваше да се извадят 50 животни от основното стадо, предимно млади и твърде стари екземпляри. По този начин щеше да се запази трофейната цялост на стадото и възможността им за възпроизводство се запазваше. Ето защо за отстрела на орикс в момента имаше обявена специална цена, която беше около 3 пъти по-ниска от стандартния ценоразпис, но с условието ако се отстреля такова животно, то да не се взима като трофей или ако желае ловецът да вземе трофея, да плати стандартната цена. Естествено, никой не искаше да притежава посредствен трофей, каквито в повечето случаи бяха изважданите животни – с деформирани или изпочупени рога, но ловът си го биваше. Разбрахме, че в съседна ферма има „промоция” и на редхартебист антилопа. Така продължи нашия ловен ден.

Между ориксите, които издебвахме, имаше и няколко много качествени. Такъв мъжкар се случи на единия от ловците. Той успя да отстреля трофей 96,9 см, с много хубава и дебела розетка. В личната ми „класация” това е мъжкият орикс с най-дълги рога. Женските орикси имат по-тънки и по-дълги рога. Мой приятел преди време отстреля 104-сантиметров женски орикс.

…

С Дани Боримиров правим едно хубаво издебване на един страхотен спрингбок. Изстрел. Спрингбокът се изтръсква… и няма нищо. Втори изстрел. Спрингбокът подскача нагоре. Всички сме сигурни, че попадението е в сърцето, но той продължава и ние тръгваме да бягаме след него няколко километра. Тичайки след него, накрая виждам локва кръв, която се оказва мускулна. Обикаляме, обикаляме и по едно време вече се отказахме, не го намерихме.

Ударихме един хубав брадавичест глиган на изчакване при водоем. Тръгваме да закараме глигана обратно във фермата. Както се прибираме, виждам един спрингбок. Бях сигурен, че това е същият спрингбок, който дълго преследвахме. Ловецът стреля и го уби на място, както лежеше под храста. Оказа се същото това ранено животно, което дълго преследвахме. Същият ден единият от ловците свали и много хубав трофей уотърбък.

…

Денят ни започна с издебване на антилопа бондбък. Това е рядка за Намибия антилопа. Развъжда се предимно фермено. Преди време едно стадо, внесено от Южна Африка, е избягало от аварирал ТИР и се е заселило в ловния район, в който бяхме сега ние.

Ловците направиха сполучливи изстрели и два бондбъка бяха повалени.

След това случайно се натъкнахме на синьо гну, много стар мъжки екземпляр, който се движеше с основното стадо. Обикновено старите мъжкари не се движат със стадото, те биват или прогонвани, или сами го напускат. Това животно обаче беше останало, може би защото едното му око беше наранено и то не виждаше с него. От около 160 метра единият ловец успя да го повали с един-единствен изстрел.

Продължихме с издирването на антилопи еланд. Засякохме животните, но силният вятър ни пречеше. По принцип еланд през деня рядко може да бъде видяна на открити пространства. Тя обикновено търси ниски горички, които са доста гъсти и обрасли. Заради това е трудно забележима и много желан трофей. Еланд излиза рано сутрин и привечер.

За щастие, ние засякохме следи от тази антилопа. Качихме се на един висок хълм, по който имаше много изпражнения от бабуини и миришеше ужасно. Хълмът ни осигури добра видимост и след кратко взиране видяхме къде се намира стадото. Решихме да използваме следната тактика. Двама от нас, единият от които аз, останахме на върха и по радиостанцията напътствахме другите, които тръгнаха през буша. След около 40 минути напътствие те успяха да доближат еландите достатъчно, така че да се направи лесен изстрел, но им липсваше пряка видимост до животните. Вятърът благоприятно духаше от антилопите към ловците, но в крайна сметка животните усетиха приближаващите и побягнаха.

Следобед отидохме в друга ферма, където издебвахме прасета на едно голямо мочурище със зелена свежа трева. Изведнъж на около стотина метра притича един много интересен глиган – с много малко тяло, но с огромна глава. Единият ловец стреля два пъти, но успя само да рани глигана в предния крак. Животното побягна и повече не успяхме да го намерим. Беше възможно то да преживее години наред с този контузен крак.

До вечерта издебвахме други антилопи еланд по оставените от тях следи, но не успяхме да ги открием. Прибирахме се към фермата, когато изненадващо пред нас изскочиха два чакала. Ловецът до мен стреля и удари единия чакал. Нанесе му страхотно поражение с 9.3-милиметровия куршум „Норма Вулкан” 15 грама. После попаднахме на още един чакал, който беше от моята страна. Прикладвах бързо и стрелях. Чакалът падна. Това бе първият ми изстрел на това сафари.

Предишната вечер, докато се прибирахме, в същия участък видяхме женски леопард, който буквално изскочи пред колата ни на пет метра, а двайсетина метра по-надолу беше малкото леопардче. Аз лично не исках да стреляме по женска с малко. Другите ловци не успяха да се организират достатъчно бързо „за бой”. Леопардката скочи в храстите, малкото я последва (беше не повече от двумесечно) и се спасиха. Знам, че леопардът е един от най-ценните трофеи в Африка, защото той е най-интелигентното животно, но това не трябва да се прави на всяка цена. Ловецът трябва да притежава собствен морал и макар че тук е разрешено да се стреля по женски, аз не смятам, че това е правилно.

…

Днес се случи нещо много интересно. Едно двугодишно куду започнало да напада местните чернокожи жители в собствената им територия. Оказа се, че причината за това е една твърде разпространена болест сред куду, която те „прихващат”, когато популацията им се повиши прекалено много. Някакъв вид бяс. Наложи се това животно да бъде отстреляно. Със задачата се зае един от нашите ловци. Куду нямаше да се заплаща, тъй като ловът му щеше да бъде като услуга на стопанството. И същевременно изпробване на точния мерник. С един-единствен изстрел ловецът го повали, след което то беше изгорено, за да не се разпространява болестта между останалите от стадото.

…

Сутринта станахме рано. Задължителната закуска. В 6:00 вече бяхме по колите. Тръгнахме на селекция за антилопи редхартебист. Още в началото успяхме да се доближим до едно стадо, слязохме от колите. Ловецът направи изстрел от около 120-130 метра – сполучлив. Антилопата се свлече на място. Останалите от стадото не разбраха откъде дойде изстрелът и за момент останаха на място като парализирани, от което се възползвахме и ловецът повали втора антилопа отново с един-единствен изстрел.

Последва майсторско издебване, в резултат на което бе отстреляна още една антилопа. И така продължихме, следвайки стадото, като разстоянието ставаше все по-голямо.

Равносметката бе шест отстреляни антилопи за около половин час. Даже колата не можа да ги натовари всичките, затова се наложи да се върне.

На път към следващата ферма на пътя ни излезе каракал, но изстрелът по него закъсня доста и животното си замина по живо, по здраво невредимо. Каракалът е подобен на рис, но с по-къса козина и зъл темперамент. Среща се доста рядко, защото е активен предимно нощем.

Ловците се пробваха по бабуини, които често пресичаха пътя ни в далечината, но понеже разстоянието беше голямо, нямаха слука. Забелязал съм, че по бабуини се хабят най-много боеприпаси, защото представляват малка и бързоподвижна цел, а разстоянието, което оставят между себе си и ловеца, е доста здравословно. Рядкост е да доближиш такава хитра маймуна по-близо от 300 метра.

Същият ден бе отстрелян голям брадавичест глиган. Това се случи, докато издебвахме бабуини. Внимателно доближихме открита низина, в края на която имаше живописно езеро, заобиколено от скали. Още отдалеч съзряхме стадо маймуни, които не ни забелязваха. Умело използвахме релефа и се промъкнахме на 50 метра от тях. Точно когато се готвехме за „канонада”, забелязахме на ръба на езерото стадо брадавичести свине – майка с 4 миналогодишни прасета и голям мъжкар с внушителни бивни. Обикновено мъжкарите са отделени от стадата, освен в периода за чифтосване. Сега не бе моментът за сватбуване и подобно съжителство бе странно. Разстоянието до глигана бе около 160-170 метра и макар и бабуините да бяха по-близо и да ни разиграваха цял ден, то пред такъв трофей изборът бе ясен. За съжаление, глиганът потегли в тръс и се наложи ловецът да даде изстрел от ръка. Попадението, макар и в задната част, спря животното и с втория куршум то бе доубито. Зъбите му имаха внушителната дължина от 32 сантиметра.

Вечерта ни споходи информация за голям леопард в съседна ферма, който бе убил малко теленце. Стъпката била огромна. С две думи, търсеше се ловец. Такъв бързо се намери. Фермата се намираше на около час път от нашата. Имах честта да ловувам отново с големия професионален ловец на леопарди Умпис Майер. Първият леопард, който застреля мой клиент, беше пак в негово присъствие. Умпис имаше зад гърба си над 80 леопарда, повечето отстреляни с клиенти, включително трийсетина лично отстреляни от него. Неслучайно всички фермери викаха именно него да оправя „бъкиите”, когато някъде се появяваше такова голямо свирепо животно. Бих казал, че той е посвоему психолог на леопардите, знаейки много добре как ще реагират, откъде ще се появят и т.н.

Умпис беше сигурен, че животното ще се появи отново и ние търпеливо зачакахме.

Стояхме в блайнда и очаквахме появата на големия леопард. Още от 4:00 ч. бяхме заели позиции. Самият блайнд бе изграден от метални подпори и брезент, покрит отгоре с храсти, трева, камъни и др., за да се маскира абсолютно на разстояние 80 метра от стървилището. Стървилището си беше организирал самият леопард от убитото в съседната ферма теле. Фермерът, чиято собственост беше телето, ми беше обяснил, че бил готов да използва примка или капан, за да хване „разбойника”, но когато разбрал, че в съседство има ловци, решил да се обади на своя приятел Умпис и да се довери на него.

На скалите, където беше разположено стървилището, се виждаха силуетите на хайраксите. Хайраксът е малко тревопасно животинче, прилично на мармот, дълго около 40 см. То често се изправя на задните си крака. Живее на колонии. Няколко от тях винаги са в позиция на наблюдатели – „стражи”, които охраняват територията, за да не би леопард, чакал или някой друг хищник да ги нападне. Нас, обаче, хайраксите не ни виждаха, което ни даваше увереност, че и леопардът няма да ни забележи.

Настъпваше залезът. Дългото чакане вече си казваше думата. Молех се леопардът да не дойде точно в този момент, защото слънцето блестеше точно в очите ни и в оптиката на оръжието. С една дума, щеше да попречи на един прецизен изстрел, а, повярвайте ми, прецизният изстрел е в основата на лова на леопард. Никой не обича да преследва ранен този хищник, особено когато е тъмно.

В един момент хайраксите се разбягаха, а стражите им нададоха предупредителни звуци. Не след дълго чухме мяукането на чакалите, които бяха на не повече от 50-на метра зад нас. Не че щяхме да стреляме по тях.

Очаквахме появата на леопарда от посоката на вятъра, т.е. той не би трябвало да ни усети. Леопардът има доста по-слабо обоняние в сравнение с другите хищници, но притежава по-силно зрение и слух. Естествено, с това не би трябвало да се спекулира, защото колкото и по-слабо обоняние да има тази „котка”, тя все пак е диво животно. Затова предпазните мерки са повече от необходими в това отношение.

Дългото чакане ни изнерви. Бяхме започнали да губим надежда. С последните лъчи на слънцето угасваха и мечтите ни да отстреляме този леопард. Дори с помощта на мощни качествени бинокли трудно различавахме кое е камък, кое е стръв. Нещата се затрудняваха с всяка изминала минута. В един момент всичко вече сливаше очертанията си и не можехме да фокусираме биноклите си. Всичко беше извън контрол. Чудех се как ловецът би могъл да стреля по цел, която не се вижда. Мислех да предложа на Умпис да осветим леопарда, ако дойде, но това ставаше все по-малко вероятно.

Тъкмо когато мислехме, че от цялото това висене няма смисъл, Умпис каза: „Ето го. Там е.” Учудих се как успя да го види. Насочих бинокъла си към предполагаемото място, но не видях леопард. Тогава Умпис приготви един фенер, който преди това не бях видял, и попита ловеца готов ли е, за да освети животното. Ловецът се прицели и отговори положително. Умпис пак попита дали е готов и ловецът отново прошепна „Да”. Тогава професионалният ловец светна. Почти без забавяне, след по-малко от секунда, ловецът произведе изстрел по голям мъжки леопард. Впоследствие се оказа, че това е леопард в „ТОП 10” на Намибия.

При изстрела леопардът подскочи. Стървилището бе така разположено, че се намираше в средата на едни скали, а в основата на скалите имаше гъсти храсти. Чух „изтупването” на куршума в животното и то подскачайки, падна в тези храсти, но разочарованието ни бе голямо, защото след това побягна и излезе на откритото, откъдето много бързо се изнесе зад скалите, откъдето бе дошло. Нямахме възможност за втори изстрел, всичко се бе развило много бързо.

Обадихме се по радиостанцията на колата, за да дойде и да ни освети по-голям периметър. Впуснахме се в преследване. Много внимателно, крачка по крачка изминавахме разстоянието, без да пропускаме и едно ъгълче, защото леопардът много обича да се прикрива и след като го подминеш, може да те нападне.

Аз бях с късата си карабина в калибър 9.3х62. Отдолу бях прикрепил мощен фенер, който осветяваше много добре и същевременно не ми пречеше на стрелбата. Така уверено напредвах заедно с ловеца. Моето присъствие тук бе само вид гаранция, че ако случайно ловецът пропусне или леопардът ни нападне, ще мога да взема отношение. Ловецът бе стрелец не само на хартия, но и на практика. Още при първата поява на леопарда на около 30 метра от нас, той успя да го прихване и да пусне един куршум в задницата му, което накара животното да се завърти и да се обърне към нас. Ловецът презареди бързо и произведе втори изстрел, който попадна в предната част на гърдите, след което леопардът изчезна отново. Разбира се, всичко това се случи на най-неподходящото място – в гъст храсталак. Ние продължихме внимателно да напредваме бавно, педя по педя, докато в един момент успяхме да осветим животното, паднало зад един храст, на около петнайсетина метра от нас. Много предпазливо го доближихме с насочени цеви. Повикахме кучетата от породата „Джак Ръсел”, но лаейки отдалече, те само ни показаха къде лежи животното. Когато го наближихме, видяхме, че то е абсолютно мъртво. Разбрахме и за какво животно става дума. Огромното му тяло ме удиви. Аз съм присъствал на отстрела на пет леопарда, водил съм ловци на лов за леопарди, като в единия случай ми се наложи да помогна при отстрела. Това обаче беше най-големият леопард, който бях виждал. Оказа се, че тежи 65,5 кг. Премерихме го по-късно в лагера. Стомахът му беше абсолютно празен, а той изглеждаше слаб. На врата му имаше дълбоки пресни белези. Цялата му глава също беше в белези от борба с бабуини. Бабуинът е сериозен противник на леопарда. Два големи мъжки бабуина могат да разкъсат един леопард. Този беше боец. Беше участвал в битки и бе страдал от тях. Вероятно раните му бяха попречили да ловува и го бяха накарали да отвлече телето от фермата.

Трите дупки от куршуми, които намерихме в животното, показваха ясно, че и първият изстрел би го умъртвил, но не на място, защото куршумът бе попаднал малко по-ниско. Вторият бе почти съвпаднал с първия, но бе минал през диагонал, третият бе решаващият.

…

След напрегната ловна програма, решихме да си дадем един ден почивка. Преместихме се в Маунт Ет Джо. Това място е като райска градина, предлага пълна релаксация. Тук няма мобилна връзка, няма ТВ, няма нищо, което да те отведе в цивилизацията. Вечерята се сервира в една голяма зала, в средата на която има огнище, което е с диаметър около 5 метра. Дворът е изключително добре поддържан, а наоколо има множество птици, поради което мястото е любимо на орнитолозите. В интерес на истината, намирам го малко „пенсионерско”, но беше интересно да направим едно сафари с фотоапарати, а не с оръжия. На територията на Маунт Ет Джо има много животни: около петнайсетина черни носорога, 20 бели носорога, около 20 слона, лъвове, хипопотами, които се разхождат на няколко метра от стаите. В двора на градината има фламинго, египетска гъска, тукани и множество др. птици. Аз обаче предпочитам бозайниците, защото влечението ми като ловец естествено е отдадено на тях. Препоръчвам на всеки, който е решил да направи сафари в Намибия, една вечер да отдели за преспиване тук.

Наблюдавахме как се хранят лъвовете. Влязохме в една клетка, нещо като иглу, с тесни процепи, през които можехме да ги наблюдаваме. Те дойдоха от саваната и започнаха да се хранят. В случая затворените (за наша сигурност) бяхме ние. Снимахме ги и ги наблюдавахме с интерес. Когато са свободни, те са много красиви. Личи си силата и самочувствието на животното на свобода, което се храни правилно. Големите представители на този вид, но при естествено хранене, трудно достигат 200 кг. Тези, които наблюдавахме, бяха добре гледани и сигурно надвишаваха 220-230 килограма.

Вечерта бе ясна и звездното небе над Африка ни подари един от тези красиви моменти, заради които си заслужава да се пътува до този красив континент. На другата сутрин щях да отлетя за България, където щях да гледам пак красивото небе, но с други съзвездия, невидими от Южното полукълбо.