Лунната нощ и мечия сън

Стадата планински говеда се бяха пръснали по склоновете на Родопа планина. Пастирите бяха оставили на свободна паша животните, за да могат до последно да са на открито преди да ги приберат да зимуват по оборите. Листата на дъветата отдавна бяха опадали и само иглолостните дървета зеленееха на фона на облачното небе. Тази година зимата идваше бързо. Първият сняг се очакваше да завили всеки момент. Северният вятър се усилваше и огъваше дърветата. Група мъже се бяха събрали на една поляна и оглеждаха трите трупа на прясно убити телета. “Това е работа с на вълците.” – заключи единият от тях. Другите закимаха в знак на съгласие. “Пане сме ги чували тъдява.” – изказа мнение друг. Почвата беше замръзнала и следи не оставаха. Тогава към групагта се приближи бай Ставри пъдарят. Той беше благ човек, но същевременно някак срамежлив и затворен. По цял ден обикаляше горите и от цялото село най-добре ги познаваше. “Ей, Бай Ставри, я ела ни кажи, вълци ли са убили телетата. Бай Ставри приближи, дръпна за последно от цигарата, загаси я в коравата си длан с натиск и прибра угарката в джоба си за по късна употреба. Той огледа местопроизшествието внимателно, докато другите наблюдаваха него. Част от едното теле вече беше изядена. След малко се произнесе: “Мечка е! Виждате ли как е отделяла месото от кожата? А, тук – и той показа върховете на ребрата- е гризкала само меките кокали. Вълците ядат наред и започват от карантията, а дебелите кости ги чупят и ядат костния мозък. Ето тези 4 резки по гръбнака показват ширината на предната лапа. Голям мечок е!”
Другите мъже не оспориха мнението му, което не само бе подкрепено с факти, но и Ставри си ги разбираше тези неща.
В онези времена, за които се отнася нашия разказ. Не само, че мобилни телефони несъществуваха, но и в цялото село имаше само един наземен телефон в пощата. Родопското селце бе изолирано и жителите му живееха от земеделие и скотовъдство. Чужди им бяха връзките с другия свят и всичко си течеше според природните цикли, както е било от векове преди това. На лова се гледаше много практично. Този на който му се доядеше заешко или сърнешко, си взимаше пушката и два патрона, отиваше на край селото и сядаше на варда на някоя от дивечовите пътеки. Гонки не се правеха, защото по това време още диви свине имаше много малко. Всъщност преди това бе убит само един глиган и то точно от Бай Ставри, докато ровеше картофената му нива. Така му излезе и име на голям ловец. Глиганът излизаше само по тъмно и в същия момент, когато ловецът го чу, видя силуетът му и вдигна зачислената му Манлихера, разбра, че не може да види мушката и мерника на оръжието си в тъмнината. Взираше се безпомощно към черните мерници, но това по никакъв начин не му помогна да ги различи. Чудеше се какво да направи и разбра, че е безпомощен в тъмнината. Свали цигарата, която бе затъкнал зад ухото си и я повъртя в пръстите си, чудейки се дали да я запали. Ето, цигарата се виждаше много добре! Бялата хартия изпъкваше в тъмнината. Де да можеше и мушката в предната част на цевта да изпъкваше така! Изведнъж го осени идея. Той внимателно откъсна едно парче хартия от цигарата. Наплюнчи го в долния край и го залепи за мушката. Насочи оръжието към тъмния силует на глигана, който се открояваше на хоризонта и с облекчение видя и залепената цигарена хартия. Глиганът бе на не повече от 20 метра от него и хартийката покри средата на широката му предница. Освобождаването на предпазителя издаде металически звук и животното изправи глава, заставайки на щрек. Изстрелът огласи баирите и глиганът побягна към гората. Нивите бяха току до първите къщи на селото. Светнаха газени лампи по няколко прозореца. Хората се събудиха от звука.
Бай Ставри чу трошене на клони в гората и така определи посоката на отегляне на глигана. Реши да го потърси на другия ден.
За съселяните вечерния лов, на който бяха станали свидетели, си бе събитие и те с любопитство и готовност се присъединиха в търсенетона глигана на сутринта. Първоначално отидоха до нивата и огледаха. Пъдарят си спомни къде стоеше жиотното, когато бе стрелял по него и отиде да провери за следи. Да, следи имаше. Ето тук е подскочил при изстрела и е побяхнал нататък. В рохката пъст си личаха следите. Животното се бе движило на скокове. Там където бе стъпвло следите бяха дълбоки, а отпечатъците показваха голямо копито. Вървейки по дирите Ставри навлезе в гората, следван от група саирджии. Ставаше все по-трудно да намира посоката, а и кръв нямаше. Съмнение се прокрадна в ловеца – дали беше уцелил глигана в непрогледната нощ? Счупена клонка, разровена миналогодишна шума, стъпкана манатарка и първата кървава следа. Бяха измиали повече от двеста метра от изстрела, следдвайки раненото животно, когато го намериха умряло право подпряно на един бор. Беше се обърнало по посоката от която бе дошло. Подпял се е на бора и е чакал в засада своят преследвач и така си е умрял. Изстрелът бе преминал през белите дробове, но използваният куршум бе боен – с остър връх и бе направил малък и гладък раневи канал, преди да излезе от другата страна на гърдите.
Спомените за този лов вдъхнаха увереност на стария ловец. Той приповдигна калпака над веждите си погледна към вторачените в него съселяни и каза: “Ще чакам мечока тук тази вечер! Той ще се върне. Трябва другите говеда да ги приберем по оборите, за да не пострадат и други животни!”
Всички се върнаха до селото. Бай Ставри облече още един кат дрехи и чорапи и пак нахлузи гумените галоши. Никой не предложи да остане с него на вардата, от една страна защото времето захладняваше, а от друга селяните си ги беше страх от мечката. Оправдаха се с това, че трябва да приберат добитъка по оборите. Пасбището, на което бяха убити трите телета бе далеч от селото и се минаваше през две гори и още едно пасбище между тях. Отне му около два часа да се върне. Запали цигара, за да провери как върви вятъра и да си намери място, където да изчака. реши това да му е последната цигара за вечерта, за да не оставя човешка миризма и да не събуди подозрението на мечката. Опитваше се да стои неподвижно, но с падането на тъмнината студът и северния вятър се усилиха, което превърна вардата в по-голямо изпитание, отколкото очакваше. Някъде около полунощ гората притихна. Вятърът спря и първите снежинки се понесоха в небето. Ловецът бе застанал на края на гората, така че да може да наблюдава поляната. Шум от счупена съчка зад гърба му го стресна. Обърна се рязко, но тъмнината не му позволи да види нищо. Все пак беше сигурен, че мечката е наблизо. Страхът го накара да напусне позицията си и да излезе на откритото. Там поне можеше да вижда. Отстъпваше гърбом към центъра на поляната, където лежаха трите трупа. Точно от там той чу едно изпуфтяване и ясно доловимо мяскане. нервно се бърна и тогава сред падащият сняг изплява силуета на мечката. Беше с лице към него на не повече от 5 метра. Както държеше Манлихерата на хъбок, той стреля. Мечката изрева и Бай Ставри извика от уплаха: “Аааааа!”, след което хукна към другия край на поляната, където пътеката водеше пре гората към другата поляна. Навлезе в гората на бегом и едва след няколко минути се спря стигнал до седата на пътя към първата поляна. Ослуша се. Чуваше се ясно рева на ранената мечка, който приближаваше отгоре през гората към него. Знаеше, че не може да надбяга мечка, но трябваше да излезе на открито, поне да може да я вижда, за да се защити. У себе се нямаше нищо друго за светене, освен кибрит и цигари. В тези времена фенерите бяха големи, тежки и рядкост, а батерии за тях в малките селца нямаше, така че практически бяха безполезни. В един момент рева секна. За момент надеждата, че мечката е умряла се зароди в обезпокоената душа на стария ловец. Напразно- шумът от приближаващото животно сега се чуваше още по-отчетливо. Някъде между дърветата пред него се оформяше малка полянка, където светлината пробиваше едва-едва. Ставри се затича. Отнво чу рев този път още по-близо зад гърба си. Стигна до полянката и застана в средата, очаквайки нападението. Чак сега се сети, че бе забравил да презареди карабината. В бързината нервните му движения предизвикаха лошо повеждане на патрона и той се удари в цевната кутия, без да зареди. Ловецът се опита да отстрани засечката, но дебелите ръкавици му попречиха. Захапа ръкавицата и извади ръката си от нея. Издърпа наново затвора. Избута патрона от отвора и отново задейства ръкохватката на болта. Затворът щтракна точно навреме, защото с чупене на клони и рев мечката се показа от дърветата. Огъня от изстрела освети освирепелия звяр и тази картина Ставри щеше да запомни до края на живота си. Куршумът не попадна в смъртоносна зона, но поне отклони атаката. Мечката се хвърли настрани и отново влезе в гората. Този път Бай Ставри презареди и стреля по посока на ззука от отдалечаващото се животно. Чу се страхвит рев. Мечокът обикаляше гората около малката полянка и ревеше от болка и от ярост. Тогава ловецът осъзна, че беше стрелял три пъти и бе изгубил при презареждането един патрон в снега. В карабината си имаше пет патрона. Други не носеше. Това означаваше, че е останал само с един – единствен патрон. За момент видя мечката между дървета, но не посмя да стреля. Остави последния патрон за близък контакт. Мечокът не спираше да реве и да се спуска в нападения, които спираха в края на гората. Набираше ярост и злоба, но не излизаше на откритата поляна. Ръмжеше и се зъбеше. Обикаляше и се пробваше да доближи човека. В един момент рева спря, но по хрускането на шишарки и клони Ставри разбра, че звярът го дебне. Той се въртеше с насочено оръжие ориентирайки се по звука. Снегът бе започнал да натрупва. Тишийната стана тягосна, защото вече стъпките на мечката не се чуваха. Само тежкото дишане ориентираше ловецът за посоката от която да очаква нападение. Това напрегнато състояние продължи сякаш безкрайно. В един момент вече не чуваше и дишането. Чак сега усети колко е изтощен и отпаднал. Студа го приклещваше и движенията му ставаха все по-бавни. Трепереше и едва овладяваше стъпките си. Сякаш краката му поддаваха. Сълзи на отчаяние и безпомощност обляха бузите му и той се разхлипа и заплака с глас. Спомни си, че за последно плака така, когато на 12 годишна възраст загуби майка си. Баща му бе убит във войната и тя бе единственият му роднина. Искаше му се сега тя да е до него, да избърше сълзите му и да го завие с одеало и да го стопли. Тежкото дишане на мечката отново се чу и това го извади от състоянието на самосъжаление. Задейства се инстинктът му за самосъхранение. В краката си намери изсъхнал клон. Държейки карабината насочена с лявата си ръка, с дясната взе клонът и го начупи. Бръкна в джоба си и извади кибрита. Треперещите му от студапръсти трудно отвориха кутията и без да иска изсипа няколко кечки на земята. През цяото време стиксаше карабината с едната ръка. Трябваха му няколко опита, за да запали малкия огън. Сякаш слабия пламък вдъхна увереност и надежда в човека. Разравяйки с крака снега, той потърси още клони и шишарки, с които да поддържа огъня. Не смееше да се доближи до гората, а по поляната нямаше голям избор от подпалки. Имаше чувството, че изгревът никога няма да дойде. Поне мечката вече бе престанала да реве и не се чуваше. Развидели се неочаквано, но Ставри остана докато не изгряха първите слънчеви лъчи. Беше стоял прав цяла вечер. Сълзите бяха замръзнали по лицето му и то се бе изпънало от студа. В далечината чу човешки говор и кучешки лай. Хората се движеха по пътеката и идваха към него. Скоро съселяните му го откриха. Пуснаха кучето по следите на мечката и то я откри на 20 метра от полянката. Беше умряла, но все още топла.
“Ей, Ставри, па ти си я пребил, а ние се бехме притеснили!” – каза кмета, който водеше групата и после се обърна към другите- “Видехте ли бе! Аз ви рукам (казвам), че той е голем ловец, па вие се бехте уплашили.”

Послеслов:
Тази история я знам от пъдаря (който не се казваше Ставри). Ловувахме заедно преди повече от 27 години в едно родопско село Стоманево. Още тогава той беше поне на 75-80 години, така че едва ли днес може да прочете тези редове. Запазих тази история в спомените си, заради откровенния и неподправен разказ от първо лице на главния участник. Докато ми разказваше всичко това бяхме седнали на земята и деляхме обяда си. Години след този случай аз можех да усетя страха и вълнението, които обземаха стареца при спомена му за срещата с големия мечок. През този ден не отстреляхме дивеч, но за мен не бе изгубен – сдобих се с тази истинска изпълнена със силни емоции история. А сега ви я подарявам.