Разочарованието на Михаел

Вечерното издебване и опитите ни да доближим горските свадбовища ни показаха, че ще трябва доста да се потрудим. Задачата въобще не беше лесна, макар и екипът ни да беше срещал и по-големи предизвикателства. На другата сутрин станапх 04:55ч и отново още по тъмно бяхме на терена. Заслушахме се в рева на елените, които огласяха пространството. Струваше ни се, че са много близо, но щом подхождахме те леко се отдалечаваха без да бързат и увеличаваха дистанцията помежду ни. Разбира се, че се съобразявахме с посоката на вятъра, стараехме се да стъпваме толкова тихо, че макар да се движехме на 3 метра разстояние един от друг трудно чувахме стъпките си. Не беше възможно да ни видят, а същевременно ни усещаха по някакъв начин. От известно време разсъждавам над този феномен. Как след като сме илиминирали звука, миризмата и възможността да ни видят, все пак някои (предимно по-възрастни животни) усещат присъстнието на човек. Стигам до извода, че тъй като всяко живо същество има био-магнитено поле, наречено в някои религии аура, животните и някои хора развиват чувствителност към това био-магнитно поле и са способни да го усещат. Знам, че с това изказване за някои хора ще звуча налудничаво, но както казва Сър Артър Конан Дойл чрез героя си Шерлок Холмс: “Като изключим невъзможното, остава вероянтото, Уотсън!”
Когато се прибирахме към ловния дом, на поляната отпред ни очакваше приятна изненада. Елен с внушителни рога беше положен и ограден с дъбови клонки и листа. В последствие се оказа, че теглото на трофея е 12,164 кг. Красиви, симетричи и богати рога притежаваше това животно, което едитн от германските ловци Вино бе успял да отстреля сутринта. Всички много се зарадвахме несамо на слуката му , а и на надеждата, която даваше на другите петима ловци.
На другия ден сутрешното издебване се оказа по-сполучливо. Успяхме да доближим на изстрелно разстояние 6 зрели елена. Единият от тях бе на не повече от 12 метра от нас. разглеждахме внимателно рогата им. Най-впечатляващият, който на няколко пъти доближихме на около 110 -120 метра имаше много богати рога с дълги шипове в короната. Определихме го като 9 годишен екземпляр. Много приличаше на елена, който имахме за цел, но беше по-млад. Вероятно издънка на същата генетична линия, защото по формата на разклоненията поразително приличаше на тези от снимката, но щангите бяха по-тънки. Все пак рогата на другия елен изглеждаха доста по-масивни и богати. Прибрахме се към ловния дом, когато жегата се разстла и и ревът на елените приключи. За наше най-голяма щастие друг от германските ловци Екберт, бе отстрелял своя елен. Събрахме се около оградения с дъбови клонки елен. В четирите края бяха запалени клади. Донесоха поднос с вишновка и ние ритуално вдигнахме чаши за поздрав. Според предварителната оценка теглото на трофея отстрелян от Екберт бе над девет килограма.
Следобедния лов бе много емоционален за френския ловец, ловния водач Пламен и мен. Издебнахме и доближихме десетки елени на изстрелно разстояние. Активноста им бе по-голяма. В допълнение позовах с ловната си тръба няколко претендента, като имитирах натрапник. Бушуващите хормони на мъжкарите ги караха да приемат моето предизвикателство и те отговаряха на рева с рев излизайки от прикритието на гъсталаците. Така ни бе по-лесно да преценим качеството на трофеите. Имахме много възможности да отстреляме големи трофие с тегло десет, единадесет и дори дванадесет килограма, но истината бе, че и тримата се надявахме отнякъде да се появи заветния мъжкар, който видяхме предишната година и много ни хареса. Може би много ловци смятат, че отстрелът на елен е лесна работа. Голямо животно, голяма цел, смел, до последно отстоява позицията си – какво толкова! Но когато си по следите на дърт хитрец с голям харем, от който десетки чифтове очи и уши дебнат за опасност, картинката се променя. Изведнъж предимствата се стопяват и поведението на такова животно е съвсем различно и непредсказуемо. Както казваше един мой приятел професионалния ловец Макони Лъвмо: “Това животно не би станало старо, ако беше глупаво!” И все пак нашия екип работеше систематично и гладко като швейцарски часовник. Отхвърляхме една след друга възможности и трофеи, за които мнозина ловци биха се полакомили. В крайна сметка, след много извървени пътеки и множество елени отговорили на повика на моята тръба, най-накрая между дърветана на не повече от 130-140 метра се мерна заветната корона на това специално животно. Той неспирно обхождаше харема си и следеше някоя кошута да не се отклони към друг претендент. И за секунда не се застояваше на място. Гъстата гора допълнително затрудняваше и преценката и прицелването. В крайна сметка Пламен протвърди: “Това е нашият елен!” Бързо преведох потвърждението и французинът зае позиция за стрелба ползвайки високата опора “Вайпър Флекс”. Животното се движеше в периметър от около 50 метра между дърветата. Тук таме имаше коридори, които ни позволяваха да го виждаме частично. В един момент за момент се спря. Опитният ловец бързо стреля и барутните газове създадени в гилзата на .300 Уинчестър магнум изтласкаха медния куршум с 900 метра в секунда. Супресорът улови разширяващите се газове и приглушиха гърмежа. Чу се изшляпването на куршума в плътта на елена. Той подскочи и пробяга десетина метра, след което се олюля, подви задните си крака и се претърколи по гръб. Отидох ме до него. някои от кошутите се разбягаха от изстрела, но други стояха там, въпреки че ни забелязаха да доближаваме. Сякаш лоялни на своя водач го чакаха да се изправи и да ги поведе на където реши. Скоро разбраха, че самецът няма да се изправии и нерешително се отдалечиха без да бързат.
При пристигането си друг от германците Андреас ни посрещна щастлив от придобития трофей. Отново лумнаха кладите в четирите края на поляната пред ловния дом осветявайки с пламъците си двата трофея. Чашите с вишновка звъннаха за наздравица.
Само най-младият ловец Микаел имаше тъжно, почти виновно изражение. Когато погледнах неговия ловен водач Митко – един от най-опитните в стопанството, ми стана ясна картинката и без да питам. За Микаел бе отреден един емблематичен елен – Таралежа, който аз наблюдавам от три години. първия път още не бе на възласт за отстрел и макар трофея да бе забележителен с гъстата гора от разклонения, още нямаше необходимата маса. Втория път клиентът, с който го издебнахме прецени, че не може да си позволи такъв бюджет. Тази година Таралежът излиза на открито на дистанция не повече от 80 метра. Ловецът използва висока подпора, вероятно не толскова стабилна и заема позиция за стрелба. Цели се дълго и в един момент го хваща ловната треска или както й казват англичаните Buck feaver. Разтреперва се и когато натиска спусъкът куршумът се приземява под копитата на елена. Таралежът от своя страна, въобще не си губи времето да разсъждава какво се случва, а направо се бухва в гъстата гора и повече от него ни вест ни кост. На ловния водач, който цяла година го наблюдава Митко му се плачеше! Микаел беше смачкан и нещастен, та чак му се ревеше. Стана ми жал за момчето, но знаех, че в такива моменти е по-добре да го оставя да си преживее драмата сам. Като цяло вечерта бе празнична и спазихме традицията да уцелим с тапа от Шампанско един от еленските трофеи поставен над камината. Тази игра с уцелването на трофея я предложих преди 10 години и от тогава на всеки еленски лов се забавляваме по този начин.
След като придобихме най-трудния от трофеите с единия французин, реших да подпомогна малко другия, който до момента нямаше успех и още не беше стрелял. Излязох с него сутринта и успяхме да огледаме десетина мъжкаря. Никой от тях не бе одобрен от мен и от водача. По пътя към джипа чухме рев, който идваше от близкия горист хълм. Изкачихме се и зачакахме еленът отново да се обади, но вероятно шумът, който сме вдигнали, го е направил подозрителен и той млъкна, като по този начин не ни позволяваше да определим точно къде се намира. Останахме известно време в очакване. Тогава извадих трйбата си за позоваване на елени и взех една тояга от земята. Нададох предизвикателен рев като се стремях гласът ми да е малко очти незначително по-тънък, за да прецени, че има почти равностоен претендант, но малко по-млад и неопитен от него. След това с тоягата започнах да бруля храсталака зад който се бях скрил. Опитния водач Веско в първия момент ме погледна учудено, но когато еленът отговори и започна да приближава, усетих задоволството му. На свой ред пак отговорих с рев. Предизвиканият самец навлезе яростно в храсталаците на 10 метра от нас и започна да демонстрира разрушителните си умения, след което започна да се оглежда за нахалния претендент, сиреч за мен. Внимателно огледах рогата му бяха перспективни, но животното бе на около осем години и му трябваха поне още два-три сезона за да отгледа добър трофей. Понеже не исках да ме качи на рогата и да ме разходи из гората, повече не го закачах, но успях да го заснема отблизо с камерата. Зрителите на нашия YouTube – Bulgarian hunter в скоро време ще могат да гледат филм за този лов.
В следобедния лов отново се присъединих към французина Етиен и ловния водач Веско на територията на Ири Хисар. Направихме голям обход, за да минем срещу вятъра, след което пресякохме реката и се изкачихме по един хълм. подплашен сръндак предателски излая и ни обозначи като опасност пред горските обитатели. Това не ни обезсърчи и ние поехме към гъстите гори, откъдето се чуваха ревящите елени. Бяхме решили да заемем позиция и да изчакаме на място елените сами да идват към нас. Мястото беше добро с рядка гора, която ни позволяваше да виждоме околовръст на стотина метра. Въздухът миришеше на мускус и около нас се кръстосваха силно експлоатирани дивечови пътеки. Тук таме шумата бе отстранена. Ясно си личаха елипсовидните легалки на елените и по-малктие кръгли легла на кошутите. Не след дълго животните възобновиха движението си и ние отново станахме свидетели на тези магнетични моменти на ухажване и единоборство, които всъщност правят лова на елени в този период такова уникално изживяване. За съжаление сред тези които видяхме нямаше подходящ за отстрел елен. Изнесохме се без да безпокоим повече животните. Тъй като слънцето зелезе, се насочихме към пътеката, която да ни отведе до колата. Тогава видях едно повалено дърво и се качих върху него. Преди да се скрие посследната светлина извадих тръбата и отправих предизвикателство с възможно най-тегавия си глас. Отговори ми единично измучаване. Познах гласа на стар боец, който пази харема си без да се афишири, но и не допуска младоци натрапници. В моето позоваване той откри претендент, който застрашаваше престижа и оспорваше властта над харема му. Излезе бавно то гъсталака и пристъпи в рядсата гора. Молех се ловецът и водачът , които останаха малко по-назад от мен да са го видяли. Еленът бе с уникални корони във формата на чаши с по шест шипа всяка. Сякаш като отговор на желанито ми дойде изстрелът на 7мм Ремингтън магнум. Куршумът удари животното и в последните остатъци светлина видях как еленът побягна с нездравия вид на уцелено животно. Гората го погълна, но чух шума от счупване на високи клони, а след това още веднъж и всичко притихна. Нямаше смисъл да чакам. Тръгнах по посока на последния звук, който чух, пренебрегвайки правилото да отида първо там, където животното е ранено. нямаше нито достатъчно светлина, нито време за това. Тримата се разпръснахме. Аз поех най-високата позиция. Навлязох в гъста салкъмена горичка. След около 40-50 метра го забелязах. Беше още жив, а рогата му се бяха оплели от удара в дърветата. Бързо извадих 9мм пистолет и пуснах два изстрела в областта на сърцето, при което животното потръпна и се свлече. Когато го доближих видях, че първоначалната ми преценка е била доста бедна в сравнение с красотата на трофея, който се разкриваше пред мен. Теглото на трофея бе 11,567 килограма, а вероятната възраст около 11-12 години. В последствие разбрах, че това е много рядко срещано животно и в последно време никой не го е виждал. Нищо чудно, имайки предвид, че обитаваше такава гъста гора, която издаваше приближаването на всеки и го пазеше от погледа на ловците. Радоста на ловеца Етиен и ловния водач Веско беше голяма.
На другата сутрин всички с изключение на младия ловец Микаел се подготвиха за тръгване, като преди това измерихме трофеите. Когато стигнахме до трофея, който отстреляхме с ловеца воден от Пламен изумлението на всички премина във възхищение.
Кантарът показа тегло 14,491 килограма. По предварителни груби сметки се очаква да донесе при оценяване около 245 точки. Това го прави един от най-добрите елени отстреляни въобща на територията на стопанството и може би втория най-добър за последните 30 години.
Микаел бе успял да презавери самолетния си билет и да отложи пътуването си с още един ден. В този последен ден той бе стаил надеждата да се реабилитира пред самия себе си и да се сдобие с достоен трофей. Таралежаът бе изчезнал и от тогава никой не го беше виждал, но имаше други достойни елени, които биха ощасливили ловеца. Ловния водач Митко от своя страна, като най-опитен, винаги криеше по някой фокус в ръкава.
Вече слънцето припарваше, а Митко и Микаел още не се бяха прибрали. Чудех се какво ги забавя. Шумът от приближаващ се джип към ловния дом ме накара да изляза на алеята. Още щом зърнах доволните им изражения разбрах, че в тази игра са отчели победа. В коритото на пикапа беше се настанил мъжкар с едро тяло а прекрасните му рога надстърчаха навън. Разочарованието на Микаел бе отстъпило място на радост и увереност. Лицето му сияеше.